Свободата - относителна и абсолютна потребност

И за свободата не бива да се говори като за нещо постоянно и неизменно, неподвластно на времето и обстоятелствата, на разбирането за човека и общественото устройство. Още по-малко, да пренебрегваме основната идея, на която е подчинено общественото устройство – било то религиозна или политическа. Както и от произтичащите от тази основна идея разбирания за живота, човешкия бит, доброто и злото.

Свободата не е една и съща по цялото земно кълбо. Различията между хората и нациите са толкова съществени, че се обособяват и открояват в разбирането за свободата и в устройството на живота им съобразно това разбиране. Как тогава да се даде изчерпателно, точно и общовалидно за всички времена, народи, цивилизации обяснение на понятието „свобода“. То наистина не може да бъде абсолютно, т. е. да се отнася до всички епохи, социални системи, идеологии, политически възгледи, религиозни убеждения. Всички те имат своите разбирания и представи за това какво означава да си свободен или поробен и доколко е унизително да си роб, подчинен на тиран или робовладелец.

Свободата, без съмнение, е историческо и политико-идеологическо понятие. Съобразно времето и идеологиите нейната липса поражда унизително състояние, а борбата за усвояването й е високо достойнство или биват така обяснявани, че да не предизвикват негативни чувства и оспорване на властта.

Буржоазната епоха по същество унифицира разбирането на свободата, като остави на различните идеологии и конфесии някакво разнообразие в представите за нея. Да си свободен е идеал за всеки модерен човек, а е позорно да си роб, който търпи и не се бунтува, за да извоюва свободата си. Нашата епоха обича да разсъждава върху това понятие, да му придава различна енергия и сила, нюанси и смисъл. Но е трудно да се приеме, че свободата е най-важната характеристика на новото време и че буржоазната държава е държава на свободния човека.

Модерната епоха открито наклевети Средновековието, че е епоха на мракобесие, потисничество, липса на свобода. Този аргумент привлече новите тогава хора да се противопоставят на аристокрацията, да отрекат нейната власт и държава, за да се включат в буржоазната революция и установят веднъж за винаги свободата като начин на живот. И така да ги подготви за включване в буржоазната революция и отнемане икономическа и политическата власт от аристокрацията. И до ден днешен битува тази оценка, макар съвсем да не е вярна. Но от нея произлиза и се доказва тезата за днешния свободен свят. На нея й се придава научен и безспорен смисъл, макар, колкото и невероятно да звучи подобно твърдение, съвсем да не е доказана и аргументирана.

Една малка книжка под заглавие „Дишай. От доброволното робство до неподчинението и свободата“ проф. Лидия Денкова, известен философ и преводач на философска литература, е събрала три много интересни есета от трима автори, живели в три различни епохи, посветени на свободата, робството и неподчинението, ще ми помогне да покажа това. Авторите са Етиен дьо ла Боеси (1530 – 1563), Ерих Фром (1900 – 1980) и Пол Валери (1871 – 1945). Трите есета са обобщени от съставителката в интересен аналитичен коментар „Хоризонтът на свободата в отгласите на една несвоевременна реч“, който предлага всъщност едно днешно разбиране на свободата, продължение, но и нюансиране на схващанията на тримата големи мислители от ХVI, XIX и ХХ век.

И за тримата, както и за проф. Денкова, свободата е възвишено понятие, основание за гордост, ако си свободен, и презрение към сляпото подчинение и робството, ако нямаш достъп да свободата. Такава е настройката на модерния буржоазен човек, независимо кога и къде живее. Както показват и тримата, коренът на това разбиране е античността, която уважава свободата и презира подчинението и диктатурата – особено едноличната. Но нейната свобода не е за всички! Не е за всички, но иначе е добре мотивирана и мотивацията й служи и на модерния човек да утвърди себе си и отрече Средновековието.

Размишлявайки за едноличната диктатура (а и за диктатурата изобщо) дьо ла Боаси се пита как е възможно един човек да подчини цяла една държава и да я държи в пълна зависимост нейните поданици, да ги наказва, да ги лишава от права от собственост, да налага своята воля безпрекословно и никой да не смее да се противи. Не е нужно да му се съпротивляват или да му отнемат нещо, просто не бива нищо да му дават, и той ще изгуби заграбеното. Това обаче не става. А този човек обикновено е съвсем посредствен, не е умен. Въпреки това е господар на роби.

Въпросът, задаван от дьо ла Боаси, е резонен, напълно логичен и напълно логично не намира смислен отговор. Един държи в подчинение хиляди и дори милиони и това се смята за естествено и е грях да се организира съпротива срещу него.

Но в Русия проблемът за едноличната власт е решен в т. нар. „самодържавие“. Руските революционни демократи ненавиждаха самодържавието и го смятаха за голям срам за Русия, знак, че Русия е недемократична и изостанала цивилизация. Но славянофилите имаха друго разбиране. Ту смятаха, че това е добра (дори идеална) за Русия форма на осъществяване на „властта, която е от Бога“. Царят самодържец е поставен от Бога и е отговорен пред Него за своето управление. Той не е узурпатор на власт, нито тиран, а натоварен с тежка отговорност да управлява Русия и руския свят.

И у нас тази форма на държавно управление се оценява от гледната точка на революционните демократи, а не като реалност, която има своите особености и е приложима в съответното време и условията, в които е съществувала Русия. За какъв терор изобщо може да става дума? За това навярно, че примерно декабристите са осъдени на каторга и техните жени ги съпровождат в Сибир. Но това са битови проявления, а не доказателства, че тиранът наказва и отмъщава невинни, борили се срещу него. Да не говорим, че самите декабристи са се покаяли и са поискали прошка за своите действия. Те са осъзнали, че са донесли много повече беди на Русия отколкото някакви светли идеали за свобода.

Впрочем, и аз влизам в елементарната логика, от която авторът Етиен дьо ла Боеси не излиза. Това го измъчва; измъчва и мене, защото отговорът би трябвало да е прост и кратък, а резултатът от размишления – да не се допуска повече подобна диктатура.

Елементарната логика обаче тук не е приложима. И то не толкова защото понятието свобода е практически неопределимо в цялата му пълнота и значение, а защото в случая действат сили, на които противенето не е позволено. Това произтича от потребността на хората да се обединяват в различни сдружения за различна цел. Тази потребност автоматично произвежда енергията на властта, която енергия е неотразима и подчинява незабавно тези, които влизат в това обединение. Иначе то би било или невъзможно, или съвсем краткотрайно и ще се разпадне малко след създаването си. Човек трябва незабавно да се подчини на необходимия ред, структура, йерархия, принципи на взаимодействие с останалите и да е готов винаги да брани и съхранява въпросното обединение. Това са спонтанни действия, които не могат да бъдат препятствани. Възможни са разногласия по отношение на това кой да упражнява властта, но те бързо се заличават, защото властта я получават най-авторитетните и енергичните. В началото е така: по-късно и тук възникват разногласия, докато не се установи траен механизъм на формиране управлението на общността.

Никой обаче не мисли, че създаването на общността с йерархия и власт, ще накърни личната свобода и ще създаде нови зависимости и противоречия. Защото това е необходимо като условие за създаване на единство и съвместно съжителство на хора. Отделни личности могат да живеят извън обществото, но никой не може да живее без общество. „Извън обществото“ означава „близо до обществото“ и в някакво общуване. Но всички да са самостоятелни, автономни, неорганизирани – това просто е невъзможно. Свободата на организирания човек е свобода на организацията на общите действия и участието в тях, ако са за утвърждаване на доброто (а те са такива, защото помагат всички да се устроят добре, да бъдат защитени, нахранени и изпълнени с пориви). Насила едно общество не може да бъде формирано и организирано. Ако бъде насилено, то ще е временно и няма да е за общото добро, а за изпълнение на някаква политическа цел. В обществото човек е свободен, когато служи на добри идеи и е готов да работи за общото благо. Свободата му обаче го прави зависим и подчинен на правилата на това общество. Хората, които живеят заедно, винаги са зависими едни от други, но това не означава, че нямат основание да се чувстват свободни.

Модерните (а и тези преди тях) общества са силно разслоени по имуществен признак. Бедността и богатството формират неравенства, които въвеждат хората в определени допълнителни зависимости – най-малкото в тази, че е почти невъзможно да преминат от класата на бедните в класата на богатите. Това движение не става по желание и самоволно. А щом е по някакви критерии, значи подчертава зависимостите и ги потвърждава. Но това не предизвиква драми у поданиците на средновековната държава. Но те нямат и амбиции да променят социалното си положение. Всеки знае мястото си и изпълнява задълженията си. Едва доста по-късно, когато и буржоазното общество започне да се разпада, възникват претенции за ново социално положение. Тогава да си лишен от това право е отнемане на свободата.

Пол Валери, големият френски поет символист и велик мислител, дава интересна формулировка на понятието „политическа свобода“. Тази формулировка е компромисна по отношение тезите на Етиен дьо ла Боаси и приема, че няма абсолютна свобода. Абсолютната свобода е теоретична абстракция, политическа теза, която няма оправдание и по същество не може да съществува. Затова той казва: „Наистина ми е трудно да си съставя ясна и точна идея за политическа свобода. Предполагам, че тя означава, че дължа подчинение само на закона, за който се приема, че произтича от всички и е създаден в интерес на всички. Ако той ме притеснява или наранява, не би следвало да мога да обвинявам или да мразя никого: понасям закона, както понасям законите на природата“. (подч. м. – П. А.) Все пак понятието „свобода“ е относително и за да има право на съществуване, е необходимо да се абстрахираме от няколко зависимости и подчинености, които са неизбежни, но могат да бъдат или омаловажени, или приети като породени заради общото благо.

В християнството обаче това понятие е абсолютно и е сведено до едно-единствено условие, които е задължително и определя изобщо земния и задгробния живот на човека. Бог е дал на човека най-важната и най-възвишената свобода: свободата на избора кому да служи – на Бога или на дявола. Тя го прави човек. Докато я получи, той е обитател на Рая, надарен с живот вечен и е безсмъртен. Даденото му право на избор го поставя в друга позиция и с отговорност, каквато преди не е имал.

Бог е знаел, че изборът за Адам ще е труден, защото самата свобода трудна за носене и използване. Затова Бог не го наказва, защото изборът е неправилен. Не, той е право на човека и той го е направил. Но след сторената грешка той не се покаял, не е поискал прошка, а дори обвинява Бога за постъпката си. Нали Бог му е дал Ева. Адам не я е избирал. Ако беше я избрал сам, сигурно тя нямаше да бъде като нея, а той нямаше да сгреши в избора.

Свободата, за която говорим (а такава е всяка свобода) подбужда гордостта и я задейства. В крайна сметка тя има своята цена и човек трябва да я знае, за да не се увлича и да не си въобразява, че е всесилен и че всичко му е позволено. Първият човек се изкуши да приеме, че свободата му е безгранична и че изборът му не е погрешен, защото друг му го е внушил. Затова и не се покая и не поиска прошка. Така той сам ограничи своята свобода, която без осъзнаване на греха, изключва покаянието и не може да бъде истинска.

Адам и Ева са изгонени от Рая, но те не възприемат наказанието като унижение. Защото Бог, когато наказва, не унизява. Те ще страдат, но той ги предупреждава за всичко, което им предстои. И ще им помага и съдейства, когато те поискат. Най-важното: Той им оставя свободата, която им бе дал.

Но тук има нещо особено и важно, което Ерих Фром в есето „Неподчинението като душевен и нравствен проблем“ не тълкува вярно. Защото подхожда към проблема като типичен буржоазен човек, отдалечил се от вярата и предпочел неоезичеството и протестантството през истинската вяра.

Истинският християнин се определя като „раб Божий“ и знае, че всичко, което идва от Господа, е добро и в полза за неговото спасение. Той наистина е раб, роб и това съвсем не го обижда – напротив, изпълва с радост и благодарност.

За истинския християнин, но за средновековния, да си роб на човек също не е унизително. А да си господар не означава, че притежават човека, за да си правиш с него, каквото поискаш. Ти си господар, за да се грижиш за роба; както робът е длъжен да се подчинява и да служи на господаря си. Създава се взаимоотношение, отречено от Модерната епоха и напълно непонятно за модерния човек.

Самата власт е от Бога и християнинът е длъжен да й се подчинява. И се бори със сатаната. Всичко в християнството е послушание (т. е. подчинение) и всичко се извършва с благословение.

Това за християнина е истинската свобода!

Днешните изследователи смятат, че е ненужно да разглеждат християнската идея за свободата, защото тя е неприложима сред хората, които не е считат християни и не са вярващи. Пък и тези, които са вярващи и въцърковени, са със светски възгледи. Твърде малко са хората с религиозно съзнание, за да е приложимо в целия му вид Христовото учение. Но това е презумпция. Тя може да се взима предвид, ала не бива да се абсолютизира – още по-малко да се смята, че щом Църквата е отделена от държавата, действат единствено светските закони и правила.

Когато търсим истината не бива да забравяме, че Христовото учение я съдържа в абсолютен вид.