/Поглед.инфо/ Безспорно е, че всички идеологически концепции – фашистка, комунистическа, национал-социалистическа, социал-демократична или пък либерално-демократична, изцяло продукти на Западната цивилизация, се конструират в различни исторически ситуации с оглед изпълнението на две фундаментални задачи: първо, да подменят регулативните функции на традиционните религиозни католически и протестантски представи върху мисленето и поведението на хората; и второ, заедно с тази подмяна да възпроизвеждат глобалните претенции на западния свят и всеки негов конкретен исторически лидер за световна хегемония в определено историческо време.

Иначе казано, на мястото на вековните католически намерения за световно господство, довели до загубата, между впрочем, на десетки и стотици милиони човешки живота, се появяват политическите претенции за глобална хегемония чрез маската на „научно-обоснованите“ идеологически конструкти. Всички те, без разлика на това дали са фашистки, комунистически, национал-социалистически, социално или пък либерално-демократични, си приличат в своята фундаментална визия за света и хората – всички те отхвърлят категорично като „ненаучна“ и лишена от всякакъв „здрав разум“ християнска идея за Рая и Ада като отвъд земни форми на живот; настоявайки, че те и само те са в състояние да осигурят Рая, но тук, на земята (1; 2).

Известно е, че в „борбата“ си за този Рай, същите тези идеологически концепции осигуриха десетки милиони жертви само през ХХ в., а поголовното изтребление на хората, които си позволяват да се усъмнят или пък да се противопоставят на стремежите за реализация на западната представа за „земния Рай“, продължава и до днес. Наистина е потресаващо западното идеологическо лицемерие, което зад лозунгите за „свободата“, „щастието“ и „Райския живот на земята“ поощрява геноцида, грабежите и издевателствата над несъгласните с това „местни аборигени“, повтаряйки буквално регламентираното от католическата църква човешко убийство заради глобалната власт, но в „Името на Христос“. (1; 2).

Парадоксът на ужасяващата смяна на религиозните с идеологическите регулатори на мисленето и поведението се свежда до изобретяването на привидната, но пък скрита за човешките маси опозиция „ляво – дясно“, призвана единствено да не позволява на хората да осъзнаят действителните причини за техните собствени проблеми в борбата им за съществуване.

Наистина е изумителен фактът, че вече две столетия политическата система на Западната цивилизация, претендираща „естествено“ да бъде в същото време универсално значима за всички човешки общества в света, продължава да поднася на хората в смлян вид „извечната борба“ между лявото и дясното, заблуждавайки ги, че левите преразпределят богатства заради някаква въображаема „социална солидарност“, докато десните, видите ли, създават тези богатства в очакване по-късно от тях да се ползват и „другите“. Каква фундаментална илюзия, какво уникално заблуждение за пред „обикновените“ хора, които в забързания ритъм на ежедневието едва ли са в състояние да проумеят цялата тази измама дори и след края на Студената война, в която официално „левият комунизъм“ беше „победен“ от „дясната либерална демокрация“, а в парата на мисловните напъни на Франсис Фукуяма това значеше постигането най-после на „земния Рай“.

Оказва се, че идеологическата конструкция „ляво – дясно“ продължава не само да властва, но и почти да изчерпва партийно-политическата координатна система на „модерните западни общества“, вменявайки същата матрица на цялото останало човечество, защото това е „върхът на прогреса“, зад който всъщност „срамежливо“ надниква все същата глобална претенция – няма нищо по-лесно за нейното осъществяване, ако най-напред наложиш една унифицирана идеологическа партийно-политическа система, в която местните „борби за нови борби“ всъщност ще скриват от безпросветната човешка маса действителните намерения на западната международна олигархия. А, ако това не е достатъчно, унифицирането може да продължи и по редица други направления – например да вкараш „социалния пол“, „третия пол“ и джендър-идеологията като цяло.

С други думи, съвременното възпроизводство на твърде остарялата, но пък представяна като универсално значима за всички общества по света западна партийно-политическа система, в чиято основа стои опозицията „ляво – дясно“, цели да прикрие от масите реалните измерения на поредната западна панацея – либералната демокрация. А те се свеждат до простата истина, че в условията на същата „демокрация“, олигархията е тази, която си ситуира едни или други, „леви“ или „десни“ партии, които предлага на политическия изборен пазар, на който ошашавената човешка маса избира между едните и другите, въобразявайки се, че по този начин се превръща в субект на собствения си живот. Каква ужасяваща измама, нали?!… (1; 2).

Иначе казано, в условията на „либералната демокрация“ не е налице пряко общуване между реалните субекти на властта – олигарсите, и всеки шашардисан народ, тъй като олигархията „общува“ с хората и обществото чрез създадените от нея партийни организации – „леви“ или „десни“, които се явяват посредници в тези отношения. Очевидно е, че в дейността си и „леви“, и „десни“, в крайна сметка ще отстояват интересите предимно на своите създатели – олигарсите, защото иначе не биха могли по никакъв начин да съществуват. Олигархичното спонсориране, тоест реалното структуриране на собствени „леви“ или „десни“ партии, и за кампаниите, и за осъществяването на техния „партиен живот“, със сигурност не е безвъзмездно – напротив, всяка парична вноска в подкрепа на „левите“ и „десните“ изисква своята възвращаемост плюс лихвите и още нещо „след това“. По този начин симбиозата между всяка национална олигархия и нейните „леви и десни партии“ е съдържанието на онова, което опростено се нарича задкулисие – всъщност това е нормалната практика във всяка една либерално-демократична страна, защото това е нейната истинска партийно-политическа система, а тъкмо тя е тази, която демонстрира по категоричен начин измамата, наречена „демокрация“. (1; 2).

На всичко отгоре международната олигархия, реалният властелин на съвременните процеси, изфабрикува и наднационални партийни образувания, наричани с обещаващото за нормалните хора наименование „интернационал“, или т.нар. „европейски партии“, чрез които отново се поднася основополагащата, но твърде куха като реално политическо съдържание партийна опозиция „ляво – дясно“. И за да бъде измамата абсолютна, европейските или интернационалните „леви или десни партии“, тоест международните посредници на днешната международна и наднационална олигархия, публично венцехвалят тази партийно-политическа система като единствено правилната и възможната, като неподлежащия на съмнение връх в развитието на политическата система, като най-сигурния начин за съществуването на „Европа“, докато отзад, задкулисно, обслужват предимно интересите на международната олигархия, съгласно принципите на либералната демокрация. Вероятно няма да бъде изненадващо, ако кажа, че фундаменталната цел на наднационалната съвременна олигархия е премахването и унищожаването на националното, на националната държава с оглед реализацията на олигархичните идеи и претенции за глобална политическа, финансова и икономическа хегемония. По този начин съвременното политическо противопоставяне съвсем не е в допотопната опозиция „ляво – дясно“, а във войната между националното и глобалното.

Твърде показателен е фактът, че такива международни политически колоси като Китай (много по-рано), Индия (много по-късно) и Русия (още по-късно), започнаха да осъзнават действителните намерения за глобална хегемония, скрити зад представяната като универсална западна вътрешна и външна партийно-политическа система, и да търсят, и да намират своите собствени пътища за бъдещето, опирайки се и възпроизвеждайки своите исторически традиции, религиозни и културни представи за света и хората. Още Дън Сяопин, неслучайно наричан „Бащата на съвременен Китай“, по недвусмислен начин преформулира конфуцианската многохилядолетна същност на китайската нация, а това е единствено възможното и то тъкмо културно обяснение на неговата фундаментална максима – „Една държава, два строя“. Максима, която по никакъв начин не може да бъде обяснена от позициите на западната идеологическа догматика, просто защото тя е културно-специфична, а не универсално значима. Същото направиха и индийските политически лидери, предефинирайки индуизма като фундаментално значима за индийското общество културна концепция, с чиято помощ Индия да осигури своя национален суверенитет, да защити собствената си национална държава. В Русия преди около 15 г. Владимир Путин положи началото на същия процес, предефинирайки историческата идентичност на страната си като хилядолетен стълб на православието, а очакванията са, че през следващия си президентски мандат той ще успее да реализира разтърсващи промени в партийно-политическата структура на Русия, чрез които тя да скъса окончателно с въобразения за универсален западен  идеологически модел на „ляво-дясната“ политическа система.

И в трите случая, тоест и при Китайския, и в Индийския, и при очертаващия се Руски път, налице е тотално възвръщане към собствените културни и религиозни основания на самото им историческо съществуване, чрез което върху основата на тези традиции се изгражда и адекватна на тях собствена политическа система. Фундаментът на тази система категорично е гарантираното съществуване и възпроизводство на собствената национална държава, на националното срещу опитите на глобалното, разбирай международната западна олигархия да владее света. Очевидно е, че тези собствени политически системи не могат да носят със себе си претенцията за универсална значимост, тъй като и китайското конфуцианство, и индийският индуизъм, и руското православие, нямат и не могат да имат глобалните хегемонистични претенции на католицизма, услужливо заети от западната идеологическа догматика. Тъкмо по този културно-специфичен начин, трансформиран в собствена и оригинална политическа система, особено Китай и Русия, се оказват и ще се оказват не само мащабните национални противници на глобализма, но и реалните фундаментални стълбове на очертаващия се пред очите ни многополюсен политически свят. (1; 2).

Интересно е, че подобни процеси, макар и в не такива размери, вече се наблюдават и в Европа, а техни носители са онези политически субекти, които все повече настояват за запазване на националния суверенитет, на гарантираното съществуване на собствената национална държава. На този фон изглежда естествена тоталната кампания срещу тях, осъществявана от наднационалната международна олигархия, притежаваща огромната част от медиите, които веднага ги дефинираха като популистки, а също и от страна на посредниците на олигархията – вътрешните, които на свой ред са и членове на съответните европейски „леви“ и „десни“ партии, тоест ние сме свидетели на уникална по своите размери борба на вътрешната и на международната олигархия, на вътрешните и международните „леви“ и „десни“ партии, против всеки опит да се промисли и после да се отстоява собствения национален суверенитет, собствената национална държава. По този начин се оказва, че съвременният политически сблъсък съвсем не е между „ляво“ и „дясно“, както се опитват да ни го показват всевъможните идеологически шамани, превърнали се в слуги на същата тази олигархия чрез посредничеството на „левите“ и „десните“ партии, на които уж симпатизират. Фундаменталният съвременен политически сблъсък, който със сигурност ще определя и бъдещето не само в световен, но и в „нашия“ европейски мащаб, е сблъсъкът между националното и глобалното, между самоосъзнатите перспективи на своята суверенна и независима държава, и глобалистичните опити на международната олигархия и нейните „леви“ и „десни“ партийни посредници да бъде срината националната държава. В този смисъл възниква закономерният, но риторичен въпрос – възможна ли е лява или дясна политика, дори и в тяхната остаряла интерпретация, при отсъствието на национален суверенитет и краха на националната държава?

Изглежда става обясним фактът, че чрез днешното „съвършенно“ западно общество при божественото тържество на най-прогресивната политическа система на либералната демокрация, осем души от същата международната олигархия, повтарям, осем души на земята притежават богатства по-големи, отколкото повече от половината от населението на света, а един процент, повтарям, един процент, които също са част от същата тази международната олигархия, притежават повече богатства от осемдесет и два процента от жителите на планетата?!… Да ми кажете после нещо за съвременното „ляво“ и „дясно“? Не, благодаря!…

  1. Георгиев, Л. (2014). Критическата психология на политиката и историята, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2014;
  2. Георгиев, Л. (2017). Критическая психология политики и истории, Издательство „Российский институт стратегических исследований“, Москва, 2017.

П.П. Във втората част на тази статия ще се опитам да отговоря на въпроса: къде сме ние, къде са българите и България в тази съвременна ситуация?

_______________

* Проф. Людмил Георгиев е роден на 23 юли 1960 г. в гр. Трън, Пернишка област. През 1985 г. завършва СУ "Св. Климент Охридски" с първа специалност психология и втора специалност философия. От 1988 г. е редовен асистент в СУ. През 1990 г. става доктор по социология, а през 1999 г. - доктор на психологическите науки.