/Поглед.инфо/ Интервю на Десислава Пътева с проф. Вихрен Бузов, преподавател във Философския факултет на ВТУ „Св. Кирил и Методий”. Той става доктор на науките по национална сигурност през 2016 г., като защитава дисертация на тема „Вземане на решения при кризи на регионалната сигурност”.
В началото на февруари посланикът на САЩ в ООН Ники Хейли осъди „руската окупация на Крим”, като заяви, че САЩ няма да вдигнат санкциите срещу Русия, докато тя не върне полуострова на Украйна. Този призив се чу и в Белия дом, докато от руското външно министерство отсякоха, че няма да връщат територии, които принадлежат на Руската федерация. Смятате ли, че този сблъсък на позиции ще попречи на сближаването между САЩ и Русия?
Струва ми се, че от новата администрация на Белия дом пристигат противоречиви сигнали по отношение на очакваното сдобряване с Русия и постепенното премахване на санкциите. Тези изказвания могат да бъдат разгледани като елемент от опита на новата администрация на президента да балансира между истаблишмънта, доминиращ външната политика и разузнаването, който робува на антируската идеология и нагласа, и евентуалното желание за промяна. Тоест не може веднага да се тръгне към подобряване на отношенията, а трябва да се върви постъпателно. Възможно е, понеже Тръмп и държавният секретар са бизнесмени, да има опит за „надуване” на цената на една евентуална сделка за отмяната на тези санкции, защото това не може да стане без никакви условия. Част от този план е и все по-забелязваният от анализаторите опит на сегашната администрация да промени посоката на геополитическото противопоставяне към Китай, към далечна Азия, както и да ескалира отношенията с Иран, които бяха подобрени от предишната администрация. Така че твърде възможно е да се постави (не като формално условие, защото Русия няма да го приеме), но като част от по-широкия план във външната политика – едно сдобряване с Русия за сметка на разграничаването между Русия и Китай. Новата администрация на САЩ е консултирана от Хенри Кисинджър, който отдавна търси пътища за такива решения. Съединените щати идентифицират Китай като основен противник и в икономическата, и във военната сфера. Натягането на отношенията в Южнокитайско море е само един от поводите за това, но има и много други сигнали.
В САЩ се води една война и предстои да видим как ще приключи. Тази война е между две страни в истаблишмънта – едната е групирана около Тръмп, а другата е групирана около неоконсерваторите, Демократическата партия и дори около част от републиканците. Имам предвид Джон Маккейн, който също може да бъде отнесен към неоконсерваторите. Тази война е свързана не само с оцеляването на глобализма и политиката на експанзионизъм, но и с идеята на Тръмп да се върне към едно национално изграждане, да върне в САЩ бизнеса, икономиката, основана на високи технологии. Но тя е свързана и с ориентация в международната политика.
Лагерът около Тръмп най-вероятно е склонен да посочи като основен противник Китай, да ескалира отношенията с Иран, да възстанови добрите отношения с Турция, тоест може да се очакват сериозни промени в тази посока. Докато другият лагер е едностранно подчинен на обсесията срещу Русия. Смятам, че все пак позициите на Тръмп, ако той премине през всички тези турбуленции, които вървят около отстраняването на Майкъл Флин, и установи своята власт, ако подчини разузнавателната общност, има изгледи да предприеме доста сериозни промени не само във вътрешното развитие, но и във външната политика на САЩ. Това може да го доближи до изпълнение поне на част от обещанията му.
Можем да обобщим, че подобряването на отношенията с Русия няма да дойде съвсем скоро. По отношение на премахването на санкциите – по-скоро ще бъдат правени бавни стъпки, които би трябвало да водят в такава посока, но е твърде възможно на втори план, или може би на първи, да се развие един процес на ескалация на отношенията с Китай, опити да бъде „сдържан” в далечна Азия, както се изразяваха за Русия, с помощта на съюзници като Япония, Австралия, да има ескалации в Южнокитайско море. Тоест геополитическото противопоставяне може да вземе нова посока, което да доведе до едно ограничаване на обхвата на санкциите, но трайно премахване не очаквам в скоро време.
Във връзка с нововъзникналия спор между САЩ и Русия постоянният представител на Русия в ООН Виталий Чуркин отбеляза, че мнозинството от живеещите в Крим са гласували за присъединяването му към Русия по време на референдума през 2014 г. Украинците обаче смятат, че този вот е манипулиран. Какво е Вашето мнение?
Става дума дори за два референдума през годините след разпадането на Съветския съюз, които имат един и същ резултат. Мнозинството от населението на Крим желае да се присъедини към Русия. И това на практика беше изпълнено с решението на легитимните органи на кримската автономия. Тук трябва да се каже също така, че през 1954 година Кримската автономна република е била присъединена към Украйна в нарушение на тогавашната съветска конституция. Това е съвсем ясно и се казва не само от руски коментатори.
Ако трябва да търсим грешки, нарушения на международното право, те водят по-далеч в историята. Една територия с доминиращо руско население е била присъединена към Украйна, и то само с икономически съображения. В годините на Съветския съюз Украйна беше сред първите 20 страни по икономически показатели. Предполагало се е, че тя може да подпомогне развитието на кримската икономика. Но сега Украйна е пред пълен икономически колапс, няма никакви основания за претенции, дори в рамките на международното право, за връщане на Крим. Това е един решен въпрос. Проблемът е, че новата американска администрация би желала да го изтъргува.
За съжаление, ние имаме подобен казус и на Балканите – Косово. Това е един случай, който Русия тогава проспа, може би нямаше сили да се намеси. Но Косово също беше отделено по подобен начин поради желанието на албанското население. Там Западът си затвори очите и за етническите прочиствания. Беше отделено от Сърбия, дори много държави признаха Косово за самостоятелна държава. Там имаме сигнали за нова ескалация на напрежението. Да се надяваме, че няма да се стигне до криза. Но предполагам, че съдбата и на косовския конфликт, и на ситуацията в Украйна, най-вече в Донбас, е да продължат да съществуват като едни замразени конфликти, които няма да се доведат до най-гореща фаза. Все пак в Донбас и в момента режимът на Порошенко използва прокси войници, отряди, съставени най-вече от фашизирани младежи от Галиция, които водят война срещу опълченците, за които е ясно, че са подкрепяни от Русия. Но в този конфликт никой не може да постигне повече от това, което има. Руското население има своите структури. Русия ще продължи да ги защитава от евентуално завземане, което би довело до по-широкомащабна война.
Западът постигна отделянето на Украйна от руската сфера на влияние и завземането на нейната газопреносна мрежа. Така че това, което трябва да се направи, е да се изпълнят Минските споразумения. За съжаление, там няма консенсус. Западните държави, които участват в Нормандската четворка – Франция, Германия, като че ли са склонни да поощряват украинското правителство и силовите решения, за да поддържат аргументацията за тези санкции срещу Русия. Твърде е вероятно и там да нямаме скоростно разрешение, дори и формално.
Каква е причината напрежението в Украйна да не стихва? Първият дипломат на Русия Сергей Лавров смята, че ескалацията на напрежението в Донбас, нарушаването на споразуменията от Минск сами по себе си потвърждават нежеланието на украинските власти проблемът да се разреши по мирен начин. Как местните власти виждат постигането на мира?
Tе нямат ясна представа за това, че този конфликт не може да бъде решен със сила. Надяват се, с ескалацията му да обърнат вниманието на Запада, да принудят новата американска администрация да погледне към тях, като определено не очакват същото отношение като от тази на Обама. Украинските олигарси подкрепиха Хилъри Клинтън, тъй като очакваха да продължи същата политика на неоконсерваторите за подкрепа на украинското противопоставяне на Русия. Те трябва да бъдат принудени да спазват тези споразумения от един международен консенсус между Русия, водещите страни в ЕС, в мащаба на Минските споразумения и Нормандската четворка. Може би отново е наложително да се седне на масата на преговорите. Но точно западните участници в тази система за преговори, която беше изградена в Минск, като че ли не са склонни на бързи действия. Това окуражава украинците да търсят силово решение. Силово решение няма. Силовото решение може да доведе до широкомащабна война, което не е в интерес на никоя от страните.
Може ли да се говори за изкуствено подхранване на недоволството към Русия?
Това не е от вчера. Откакто има движение за обособяване на Украйна, тоест от няколко века, то е на антируска и антиполска основа. Разбира се, че това развиване на идентичност, което се случва на основата на противопоставянето, води до агресивни решения. Определено не са в полза на украинския народ, защото той беше ограбен от тези олигарси, които сега го управляват. Стотици милиарди бяха изнесени, Украйна е пред пълен икономически колапс. Доброто равнище на развитие и високотехнологичните отрасли беше унищожено в годините на Съветския съюз. Сега не се вижда перспектива Украйна отново да тръгне нагоре, да се пребори с корупцията. Режимът в Киев дойде на власт с антиконституционен преврат. Тази измама сложи отпечатък върху всичките му политики. Никой не се надява, че може да има демократични решения и демократична промяна. Разбира се, Западът носи основна вина за това. Но може би и Русия нямаше достатъчно адекватна политика в отношенията с всички страни в украинската политика. Трудно е да се каже какво престои. Може би ще видим промени, след построяването на тръбопровода през Турция, който ще намали до минимум значението на украинската газопреносна мрежа за Европа. Украйна практически ще може да бъде заобиколена.
Присъединяването на Крим към Русия се счита за осуетяване на плановете на САЩ полуостровът да бъде превърнат в база на НАТО. Поканата за асоциирането на Украйна към ЕС беше ли опит да се започне постепенното разполагане на НАТО на нейна територия?
Да, разбира се, може да се предположи, че това беше част от плана на силите, които подкрепиха преврата в Украйна. Имам предвид администрацията на Обама с нейните неоконсервативни идеолози, като Виктория Нюланд, които разчитаха оттам да тръгне въвличането на Русия в един световен конфликт, който да донесе неограничени печалби на военните корпорации. Те неслучайно подкрепяха кандидатурата на Хилъри Клинтън в президентските избори. Мисля, че относителният неутралитет, защото все пак имаме подкрепата на Путин за опълченците и отказът му да влезе силово в украинския конфликт, беше едно добро решение в полза на мира. Тази политика трябва да продължи, и то на масата на преговорите, в мащаба на Минските споразумения.
Украйна е част от зоната на постсъветското пространство, която е един самостоятелен регион на сигурност. Нейната главна характеристика е, че противопоставянето между Запада, ръководен от САЩ, и Русия, се измести именно в този регион в годините на Буш-младши и Обама. Припомням конфликта в Грузия, която също желае да стане член на НАТО, конфликта в Украйна, конфликта в Чечения, където имаше западна подкрепа за терористите. Струва ми се, че като цяло се разрушиха споразуменията от края на 80-те и началото на 90-те години, а именно НАТО да не се разширява в посока към руските граници. Тези споразумения демонстративно не бяха изпълнени от Запада. В крайна сметка нямаше как да се допусне натовските сили да завземат открито руска територия, толкова благоприятно разположена, на която може да се инсталира военна база, от която може да се стреля навсякъде. Просто това нямаше как да се допусне. Но аз мисля дори, че това не е главният мотив. От гледна точка на международното право, на устава на ООН, главният мотив е интересът на населението в Крим, който беше заявен с два референдума.