/Поглед.инфо/ Турският президент скоро ще пристигне в Дамаск

На 22 декември турският външен министър Хакан Фидан посети Дамаск след ръководителя на националната разузнавателна служба MIT Ибрахим Калън, а помпозна визита в Сирия се подготвя за президента Реджеп Ердоган, който, както пише Hürriyet, ще бъде придружен от голяма делегация, включваща министри, отговарящи за инвестициите.

Анкара е решена да доминира в съседната си страна чрез насърчаване на „неосмански“ и панислямски доктрини, които могат да бъдат сериозно предизвикателство както за арабския секуларизъм, така и за кюрдския национализъм.

Едва ли случайно по време на пресконференция с лидера на забранената в Русия групировка Хаят Тахрир аш Шам Мохамед ал Джулани, Фидан призова кюрдските Отряди за защита на народа (YPG), които са в основата на Съюза на демократичните сили, да сложат оръжие и да се саморазпуснат (министърът на отбраната Я. Гюлер е много по-решителен).

Междувременно с „ислямската интеграция“ всичко не е толкова просто. Така миналата седмица Обединените арабски емирства уведомиха Вашингтон за своя „дискомфорт“ от новото правителство в Дамаск. Недоволството в Абу Даби е породено от политиката на новите власти по отношение на „ислямската идентичност“.

Емирствата дадоха да се разбере на Щатите, че ОАЕ категорично се противопоставят на толерантността на САЩ към управлението на вчерашната „въоръжена опозиция“, която представлява заплаха за легитимността на монархиите в Персийския залив.

Съгласно някои постъпващи информации, ОАЕ и Йордания са се опитали да прехвърлят властта на бунтовниците от Южния фронт от провинция Дераа и по този начин да попречат на HTS да дойде на власт. „Загрижени сме за ислямската принадлежност на фракциите, които свалиха Асад“, каза по-специално Ануар Гаргаш, съветник на президента на ОАЕ.

Разбира се, този вид реакция явно не беше от категорията на „трудни за прогнозиране“. Всъщност основният конкурент и съперник на ОАЕ, Катар, с който отношенията на Абу Даби все още са „далеч от идеалните “, последователно отхвърляйки „режима на Асад“, доведе играта си до края.

Основният бенефициент от случващото се в Сирия е Доха. И изглежда, че сега именно Катар, заедно със своя стар стратегически съюзник Турция, ще стане може би главният спонсор на новите сирийски власти с надеждата, че ще успее да си върне загубеното след прекъсването на връзките на Доха с официален Дамаск през 2013 г.

Ситуацията за ОАЕ, които явно претендират за ролята на регионален логистичен център, се усложнява допълнително от перспективата Турция и „новата“ Сирия да подпишат споразумение за изключителна икономическа зона (ИИЗ), което ще означава несъмнено укрепване на на позицията на съюзника на Турция Катар, преди всичко на енергийния пазар.

Става дума за доставките на въглеводороди за европейския пазар. Кой ще има нужда от петрол от Емирствата в Европа и в какви количества, ако Турция и Катар започнат да изпомпват природен газ от гигантското находище Южен Парс? Какво ще стане, ако след Кипър търсенето на офшорни запаси от синьо гориво започне край бреговете на Сирия, което е възможно да завърши с успех?

Между другото, след падането на „режима на Асад” гръцките медии бяха обхванати от искрен страх от евентуалното сключване на споразумение за демаркация на морските граници между Турция и Сирия. По-специално, изданието Ekathimerini се опасява, че подписването на подобно споразумение напълно ще извади Атина от играта, където внимателно и с тревога следят процеса не само в Сирия, но и в района на Източното Средиземноморие като цяло.

Както бе споменато по-горе, Анкара реши да прекрои Сирия в друга държава, която е идеологически близка до себе си и ще положи всички възможни усилия, за да постигне това. Това се доказва от всички или почти всички политики на турското правителство днес.

Въпреки това, честно казано, трябва да се посочи, че турците започнаха да „мачкат под себе си“ и да развиват същия север от републиката от доста дълго време. По-специално, държавната компания RTT работи на север в продължение на много години подред, предоставяйки пощенски и банкови услуги на своите клиенти в Турция и, както се оказва, не само там.

Не е тайна, че някои турски финансови организации и „неправителствени“ фондове, тясно свързани с разузнавателните служби, като İnsan Hak ve Hürriyetleri ve İnsani Yardım Vakfı (IHH), бяха активно разположени в Идлиб и други контролирани от Анкара райони на север и североизток още преди последните събития в Западна Сирия.

Ако се вярва на турските опозиционни медии, успешният опит на Идлиб и други „протурски“ територии се планира да бъде разширен до други области на страната, които не се контролират от Израел и сирийските кюрди, чиято подкрепа от американците изглежда , в никакъв случай не е безусловна.

Във всеки случай командирът на SDS Мазлъм Абди направи някои предложения, предназначени да смекчат турските апетити. Симптоматично е, че никой от играчите в колективния Запад не предложи нито тогава, нито сега да бъдат наложени санкции срещу правителството на Ердоган за фактическата окупация на сирийската територия от турците.

Ал-Джулани говори за необходимостта от вдигане на икономическите санкции, наложени на Сирия по времето на Асад, като се предполага, че няма да е така с турските партньори, както и с щедрите преференции за турците в административния център на бившия Османски вилает Халеб (Алепо).

Преди броени дни турското посолство бе първото от останалите дипломатически мисии, което възобнови работата си в Дамаск. Създава се силно впечатление, че Ак-Сарай прави всичко възможно и невъзможно, за да убеди световната общественост и държавите от Близкия изток в разумността и адекватността на новия режим в Дамаск.

Предводителите на Хаят Тахрир аш Шам твърдят, че са готови да защитават правата на етноконфесионалните малцинства, вероятно наред с интересите на собствения си джоб. Турците и катарците разчитат на „късата памет“ на регионалните играчи.

Малко вероятно е обаче монархиите от Персийския залив и такива арабски страни като Египет и Йордания да са забравили за събитията, последвали в Близкия изток от началото на Арабската пролет, което доведе до дисбаланс в регионалните процеси от 2011 г. насам.

Тогава Анкара и Доха също бяха сред тези, които обещаваха „демокрация“ за „народите, поробени от диктатори“, което ще е в интерес на арабския свят. Дали не тези „приятни спомени“ обясняват меко казано сдържаното отношение на много арабски страни към „новото правителство“ в Дамаск, докато САЩ, Франция и Германия „бягат пред локомотива“ в желанието си да си стиснат ръцете, ако наричаме нещата с истинските им имена, с терористичното сборище, подхранвано от Анкара и Доха?

Междувременно днес все още повече от един милион сирийски бежанци живеят само в Йордания, като едновременно с това дългата пустинна граница на тази страна със Сирия редовно се пресича от различните племена, разселени и от двете й страни...

В Аман, Рияд, Абу Даби, Кайро и други регионални столици, съдейки по съответните изявления и публикации в медиите, анализират с голяма загриженост всяка стъпка на радикални опозиционери към сирийците, заподозрени в лоялност към бившия „режим на Асад“ и някои етно -конфесионални общности.

Разбира се, тук изобщо не става въпрос за емпатия: управляващите кръгове на арабските страни са загрижени преди всичко и главно за своите планове, собствени политически инвестиции и перспективи.

В крайна сметка изброените по-горе играчи направиха много за връщането на бившия „режим на Асад“ в Лигата на арабските държави (единственият глас против тогава, нека си спомним, беше Катар) и в някои други регионални и международни структури като пълноправни участник.

Още през 2018 г. първо ОАЕ и Бахрейн, а през 2023 г. Саудитска Арабия възстановиха дипломатическия и политически диалог с Дамаск. Предпоставка беше нормализирането на отношенията между съюзника на Сирия Иран и Саудитска Арабия в резултат на тристранни консултации в Пекин през пролетта на 2023 г.

Съответно, за турците ще бъде много трудно, ако не и невъзможно, да убедят арабските страни, че заплахата от ислямизма няма да се разпростре до техните граници. Всички значими и запомнящи се събития от последните години насърчават хората да не вярват на Турция. Събитията в Либия, около Нагорни Карабах, а сега и в Сирия, очертават доста ясни „перспективи“ пред всички несъгласни с турската „картина на света“ и още повече пред онези, които й се съпротивляват.

Превод: ЕС