/Поглед.инфо/ Със сигурност още в самото начало трябва да бъде изяснен въпроса, доколко е коректно и възможно един психолог не само да поставя, но и да интерпретира проблематиката, зададена в заглавието на статията. Особено като имаме предвид факта, че не само представителите на другите научни области и „обикновените“ читатели, но и самите традиционни психолози смятат, че психологията няма място в анализите на мащабните социални, политически, исторически, религиозни и цивилизационни факти.

А трябва да си остане само при онзи хипотетичен и абстрактен човешки индивид, и неговите „всеобщи психични преживявания“, каквато е властващата все още парадигма в традиционната западна психология. Фундаменталната трагедия на днешните психолози в цялата западна цивилизация се свежда до техния драматичен отказ да се опитват да се занимават с основанията на тяхното собствено познание, да си поставят животрептящите въпроси за неговата въобразена универсалност, което в процеса на психологическото образование им дава абсурдната увереност, че предоставят на студентите истини от крайна инстанция. Разбира се, че тази уникална драма не може да бъде провидяна от позициите на безкритично възприеманата догматика в западното психологическо познание и образование, между впрочем един резултат, който изглежда логичен като имаме предвид властващата в тази западна цивилизация фундаментална идеологема за нейния универсален характер, че тя, западната цивилизация, е универсално значима за всички останали цивилизации по света. Подобни критически рефлексии са по силите на една твърде различна и философски осмислена психологическа методология, възможно конструирана върху теоретичните принципи на Критическата философия на Имануел Кант. През последните близо 20 години се опитвах и си мисля, че успях да предложа такава психологическа парадигма, а именно Критическата психология /Георгиев, 1999, 2000, 2013, 2014/, която за моя радост има шанса да стане известна в Русия /Георгиев, „Российских институт стратегических исследований“, 2017/, след като в моята страна вече се говори за Българската школа на Критическата психология /Георгиев и колектив, 2017/.

Фундаменталните основания на идеята за Критическата психология се съдържат в базисния принцип на Кантовата Критическа философия, че същността на нещата, които изследваме, е дадена на разума a priori като чисто разсъдъчно понятие, поради което тя е непознаваема чрез твърде ограничените емпирични схеми на опита. Това, което ние сме в състояние да опознаваме, всъщност е само безкрайната поредица от проявления на тази същност a posteriori, тоест в самия опит /Кант, 1967/. И още нещо – идеята за психология е само чисто разсъдъчно понятие, дадено на разума a priori, което прави невъзможно съществуването на една-единствена психология, пък била тя и западна, още по-малко е възможно тази западна психология да бъде мислена като универсално значима. С други думи, идеята за психология като чисто разсъдъчно понятие a priori има своята безкрайна конкретизация от проявления a posteriori в опита, което прави съвсем естествено съществуването не само на моята Критическа психология, но и на множество психологически познания и психологии, различаващи се от догматиката на традиционната западна психология, която в случая е само едно конкретно проявление на идеята за психология и психологическо познание. Пренесени върху терена на всяко едно психологическо познание тези философски позиции предполагат необходимостта да си спестяваме илюзиите, че сме опознали същности, тъй като всъщност ние опознаваме само проявления. Тези принципи също така предполагат, че е възможно и психологическо познание, което не се ограничава единствено и само върху индивидуалните психични преживявания и върху индивидуалното ниво на психичната регулация на мисленето и поведението, както това прави онази традиционна западна психология. Или, както настоява моят критически психологически подход, не само е възможно, но вероятно е и твърде нужно и друго психологическо познание, чиято отправна точка да бъдат по-скоро общностните или колективните психични преживявания и общностното или колективното ниво на психичната регулация на човешкото мислене и поведение както на отделната личност, така и на самата общност. Иначе казано, този критически психологически подход и базираната върху него Критическа психология настояват и ще настояват в психологическите анализи на мащабните процеси да имаме предвид регулативните функции на общностни психични структури от етнически, политически, религиозен, идеологически, исторически и цивилизационен порядък върху мисленето и поведението не само на отделните индивиди и самите общности изобщо, но и върху спецификата на научното мислене, познание и образование конкретно. Изглежда вече очевидно, че имайки предвид тези основания на критическия психологически подход, уверено мога да кажа, че избраната проблематика на настоящата статия не само може, но със сигурност е и необходимо да бъде интерпретирана тъкмо от психологически позиции, още повече, че етническата психология, политическата психология и психологията на историята, чрез които е възможна и една психология на религиите, са всъщност фундаменталните раздели на самата Критическа психология /Георгиев, 2014; Георгиев, РИСИ, 2017/.

И така, вече от позициите на Критическата психология, определено изглежда, че историко-психологическата драма на Великата октомврийска социалистическа революция може да бъде провидяна в контекста на онази уникална подмяна на религиозните християнски идеи с идеологическата догматика в западната цивилизация, на религиозните с идеологическите общностни психични регулатори на мисленето и поведението. Тук веднага трябва да кажа, че от психологическа гледна точка тази подмяна не може да се разглежда като еднократен акт, защото формираните в дълбините на колективната психика модели на мислене и поведение продължават да оказват своето регулативно действие въпреки официално прокламираната подмяна, намерила израз в категоричната за цялата западната цивилизация диагноза, поставена още през ХІХ век от Фридрих Ницше: „Бог е мъртъв! Той повече не участва в човешките дела!“ /Ницше, 2004/.

Разбира се, тази подмяна става още по-интригуваща, когато се замислим над парадокса, че противно на Карл Маркс, който смяташе, че социалистическата революция и комунистическата идеология ще победят в развитите в икономическо отношение западни страни, докато историята показа, че те се настаниха удобно в Русия, в Източна Европа и в Азия. Убеден съм, че зад официално прокламираното от съветската и изобщо социалистическата пропаганда от онова време обяснение на този парадокс, стоят регулативните функции на дълбинни психични феномени, които предполагат твърде специфичните преходи на католическото, протестантското и православното християнство към новата идеологическа религиозност на западната цивилизация. Иначе казано, ако не сме наясно с регулативните функции на християнските религиозни представи, едва ли бихме си дали сметка както за историческата драма на онова време, така и за нейните съвременни измерения.

Без да се спирам в подробности поради разбираемо ограничения характер на настоящата статия, мога само да припомня, че разделението на християнството на католицизъм и православие, на западна католическа и на източна православна Света Църква, датира още от 1054 г. Драматичното в случая е не историческия факт на разделението, а че източно-западната схизма оттогава не е толкова следствие от взаимните анатеми, произнесени от папата в Рим и от патриарха в Константинопол. Реалната причина се свежда до подмяната в юдео-християнството на Савел/Константин, което в името на хармонията Христос елиминира човека Иисус, отказвайки му правото на ненакърнима биологичност заради ортодоксалната презумпция на грехоизкуплението. Тъкмо този мит е в основата на цялата абсурдност на църквата, изобретена от Савел/Константин „в името на Иисус“, но срещу Христос, а в това се състои фундаменталното разминаване между доктрините на католицизма и православието – доктрината за равенството между Отец и Син, от които съвместно произлиза Светият Дух, застъпвана от католицизма, и идеята на православието, че Бог Отец е първопричина над Бог Син, а Светият Дух произлиза от Отца и чрез него Отец слиза в Сина първо чрез Дева Мария, а после при свещената река Йордан чрез кръстителя Йоан: „Духът не би могъл да произхожда от Сина, в който слиза от Отца“ /Габеров, 2011, с. 237-238; Георгиев, 2014, с. 305-306; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 298/.

Оттук според католическата църква чрез кръстната си смърт Синът става Христос, макар че възниква логичният въпрос: как тогава преди нея, преди смъртта, е бил „единосъщен с Отца си“? Очевидно този въпрос изобщо не притеснява католицизма, който чрез догмата за греха и после за изкуплението му на кръстта отменя категорично възможността човекът да стане сътворец на Бога. Божието присъствие в човека вече е невъзможно да се идентифицира. В католицизма няма място за любовта на Господа, а само съжалението на човек, каещ се за вменената му вина /Габеров, 2011, с. 239; Георгиев, 2014, с. 306; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 299/.

И обратното – православието фокусира вниманието най-вече върху мистичната цел на християнския живот: Богопознанието, единението с Христа, съединението между човешкото и божественото. В православието ударението пада изключително върху обожествяването на човешкия живот най-вече с идеята за превръщането на светското битие в свещено чрез ритуалите, а не върху драматичното перманентно пречистване от вменения изначален грях в католицизма /Георгиев, 2014, с. 306; Георгиев, РИСИ, 2017,с. 299/.

Оказва се, че Православният Христос твърде много напомня атман-Брахман в индийската традиция и на онзи автентичен Иисус на Леон Блоа, ако не толкова пантеистичен, то поне панонтологичен, както ни предлага още Мирча Елиаде /Елиаде, 2012/. Във всички случаи обаче подобно на тях Православният Иисус Христос е едновременно тъждествено божествен както с природното, така и с човешкото, което предполага съвършено различно отнасяне към действителността не само на нивото на личността, но и на общностно ниво. В този смисъл се изкушавам дори категорично да кажа, че православното християнство стои най-близко до принципите на автентичното християнство поради заложената перспектива за прякото общуване между Бога и Човека върху базата на любовта и състраданието, чрез което профанно светското непрекъснато се предефинира като свещено и сакрално /Георгиев, 2014, с. 307; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 299/.

Веднага трябва да подчертая, че Православната Църква в своето историческо полагане е твърде далеч от идеята за властта на подмененото християнство на Римокатолическата Църква, тъй като настоява по-скоро за необходимостта от мистично единение и съпреживяване на Божественото, отколкото за тоталната власт в релацията Бог – Човек, която заедно с това се възпроизвежда и като власт изобщо. Може би най-важните политически следствия от това фундаментално разделение в християнството се намират в противоположните стратегии, които католицизмът и православието ни предлагат както във вътрешната политика, така и в международните отношения. Опростената представа за възможното приближаване към Бога чрез бързото изкупление на вменения изначален грях, което католицизмът охотно предлага, означава легалната възможност за формиране на „Армии на Христа“, съставени от „Воини на Христа“, за които това е перспектива за моментално пречистване. Можем само да си представим ужасяващата логика на подобна последователност – регламентираното убийство на хора „в името на Христос“ моментално ти опрощава онзи изначален грях, с който живееш от рождение. Това усещане се засилва от втълпеното убеждение, че това е истинският път, че Христос „изисква“ смъртта на всеки, който не приема вярата, защото не е истинско човешко същество. По този начин онова ужасяващо подменено християнство на католицизма съвместява своята претенция за универсалност и глобална хегемония с масовата фантазия за бързото изкупление чрез подчинението и себеотдаването на политически и военни каузи. Бихме могли да се опитаме да си представим как би реагирал Иисус Христос, разбирайки, че Римо-католическата църква регламентира убийството на хора „в Негово Име“?!...

От своя страна, Православното Християнство и Свещената Православна Църква никога не биха си и помислили да регламентират убийството на хора „в името на Христос“, още по-малко да се домогват до някаква идея за собствената си универсалност и претенцията за глобална хегемония, а в историческото си съперничество с католицизма по-скоро отново и отново доказват, че всъщност те са най-близко до Автентичното Християнство /Георгиев, 2014, с. 307-308; Георгиев, РИСИ, с. 299-300/.

Що се отнася до протестантството, то със сигурност няма да бъде преувеличено, ако се каже, че тъкмо Реформацията и протестантството се оказват важното свързващо звено между подмененото християнство във властта на Римокатолическата църква и неговото преобразуване и подмяна в идеологическата догматика, осъществено само и единствено в западната цивилизация – и не би било възможно да бъде другаде. Колкото и да звучи парадоксално на пръв поглед, първи по този път поемат заселническите общности в Новия свят при ситуирането на държавата САЩ, макар че това не е процесът на „формиране на нацията“, както се стремят да ни убедят американските идеолози, а простата замяна на регулативните функции на религиозното със същата тази роля на идеологическото. Протестантството ускорява тази подмяна, защото за него не познаването на Свещения Текст е важно, а личното, индивидуалното вдъхновение, което може и се обяснява с „Божията намеса“, като по този начин зад религиозната маска става възможно всякакво идеологическо социално инженерство. Примерът със САЩ наистина е уникален, защото „ортодоксалната католическа идея, че диваците трябва да приемат вярата или да бъдат избити, при отсъствието на Църквата се нуждае от други психични подкрепления, които да осмислят не само завоеванието, но и съществуването. Заедно с това обаче те са необходими и като теоретична рецепта, чрез която да се осъществи така мечтаната хирургическа операция с метрополиите, да бъде отрязана без особени последствия, но завинаги, пъпната връзка с онова, което вече се дефинира като старо и ненужно, Стария свят. Единичното общение с Бога в случая не е достатъчно, по-скоро чрез „обладаното от Духа“ съзнание трябва да бъде измислена нова религия, която все пак да се позовава на макар и фрагментарно прочетения Свещен Текст. Да предложи значимата роля на ценности, които се определят като християнски, нищо, че не са разбираеми, по-важното е да бъдат изписвани и изказвани твърде емоционално и с вдъхновение. Въобще не е лошо, ако изглеждат някак си утопично, даже напротив – какво е католицизма на Стария свят, ако не утопия, която обещава щастие в Отвъдното, но предлага само страдания на Земята. Ако трябва, а трябва да скъсваме със старото, ще е нужно да дадем и нова утопия, което не изглежда чак толкова трудно – вместо в Отвъдното ще предложим щастието и хармонията тук и сега, на Земята. Още повече че всеки, който пожелае, може да ги постигне, стига да е умен и способен, и най-важното – истински да вярва в това, че те са еднаква възможност за всички, че новата религия не познава привилегии и няма нищо общо с онзи противен йерархичен ред в Стария свят, който е олицетворяван от краля и неговото обкръжение. Ще наречем тази нова религия не как и да е, а демокрация, защото тази вълшебна дума на всичко отгоре има и история, което ни прави естествени наследници на миналото, въплътили в днешната и бъдещата реалност идеалите на елинската древност. Няма какво повече да се умува, това е изходът“ /Георгиев, 2014, с. 314-315; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 308/.

Разбира се, не съм абсолютно сигурен, че точно по този начин са протичали мисловните процеси във въображението на Томас Джеферсън, когато пише „Декларацията за независимост“, но е абсолютно сигурно, че резултатите са точно такива. „Демократичното“ освещаване на светското битие става чрез масовизирането на култа към свободата, равенството и правата на човека, въпреки абсолютната невъзможност за тяхното теоретично дефиниране и практическо формулиране, но представени като „християнски ценности“, а който не смята така, или не ги разбира, или просто е враг на човешкия прогрес. Ритуализирането на действителността става чрез периодичното провеждане на избори, които да възпроизвеждат колективната фантазия за личното участие на всеки гражданин в начина, по който се ситуира властта – парадоксът в случая се свежда до простия факт, че гражданите може и да избират кой да ги управлява чрез фасадната демокрация, но те избират между онези, които са им спуснати „отгоре“, от съответните олигархични елити, които в крайна сметка създават едни или други партийни субекти, или политически дейци. На същата илюзия е подчинена и идеологемата за „разделението на властите“, които трябва да се контролират една друга, а не както е в Стария свят – да са следствие от привилегии. И още нещо, което е изключително важно – новата религия, която без съмнение трябва да се възприема като адаптирана християнска, не следва да се отнася само до едно конкретно общество, американското да речем, защото демокрацията се представя като универсалният начин за структуриране на човечеството като цяло, тя е критерий за модерност и напредък, но заедно с това е твърде необходима, жизнено важна за всеки народ, който иска да приеме новото, за да живее по-добре. А който не иска или просто е твърде изостанал и не разбира, или е враг на реда, който Бог иска да бъде установен тук, на Земята. Но във всеки случай и за едните, и за другите демокрацията трябва да бъде подсигурена, ако е необходимо дори и със сила и човешки жертви, защото просто такива са изискванията на Свещения Ред, който Бог чрез Светия Дух е предопределил за Цялото Човечество. Тази трансформация в Идеологическото чрез Идеологемата за Демокрацията, издигната в ранг на Новата Религия, която не толкова интелигентните европейски заселници реализират чрез „американската нация“ и държавата САЩ, много добре е формулирал още Алексис дьо Токвил: „Да спреш демокрацията, би означавало да се бориш срещу самия Бог!“ /Георгиев, 2014, с. 315-316; Георгиев, РИСИ, с. 309/. Не по-малко впечатляващо е и откровението на Ричард Хофстадър: „Това е съдбата на САЩ – не да имат идеология, а самите те да са идеология“ /Георгиев, 2014; Георгиев, РИСИ, 2017/.

Очевидно е, че още с раждането си, още с първия си писък, чрез който известява на света, че се е родило, идеологическото конкретизирано в случая като либерално-демократична идеология, определя не толкова и само перспективите за реализация на наддържавни образувания с оглед възпроизводството на субектността на държавата. То прави задължително и образуването на мащабни коалиции в международните отношения, чиято основна цел би трябвало да бъде всеобщото установяване на демокрацията като единствения Божествен Ред на Земята. Друг е въпросът, кой следва да бъде начело на международната демократична коалиция, която трябва да установи Новия Световен Демократичен Ред в Човечеството, но той е маловажен, риторичен някак си, тъй като това е повече от очевидно – американската като „най-старата демократична нация в света“ и нейната политическа държава САЩ. Тук заимстването на ойкуменическата идея от Древния Рим и претенцията за универсална значимост на католицизма се отнасят не само до регламентирането на убийството на хора, за да бъде наложен Правилния Ред в Света, но и до самата архитектура и съответните символи както в столицата на САЩ, така и в Демократичния Порядък.

Що се отнася до комунистическата идеология, макар и да не го казва достатъчно ясно, още добрият стар Карл Маркс трансформира в нея една зле прикрита религиозност, чийто култ, парадоксално или не, отново са свободата, равенството и правата на отделния човек. Разделянето на света на експлоататори и експлоатирани чрез критерия за собствеността върху средствата за производство предопределя една нова сакралност, която би трябвало да е в основата както на бунта срещу старото, така и на строежа на новото. Интересното е, че това не се случва в напредналите икономики на западното католическо и протестантско християнство, каквито са били очакванията на самия Карл Маркс, а в онова твърде изостанало технически и икономически източно православие. Всъщност драмата на всички онези комунистически идеолози се състои в парадокса, че като отхвърлят по категоричен начин религията, те не са в състояние да обяснят факта, че тъкмо фундаменталните различия между православието, католицизма и протестантството в крайна сметка определят не само пребиваването на комунистическата идеология в източното православие, но също така присъствието на фашистката и националсоциалистическата идеологии в западния католически и протестантски свят /Георгиев, 2014, с. 316-317; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 309/.

От позициите на Критическата психология със сигурност може да се каже, че комунистическата идеология се настанява в Русия не за друго, а поради простата причина, че това мистично православно християнство не носи със себе си идеята за частната собственост. Тук дори не е нужно да убеждаваш толкова ентусиазирано експлоатираните, че собствеността на фабрикантите трябва да бъде премахната, за да настъпят хармонията и щастието. Достатъчно е да им кажеш, че собствеността трябва да бъде държавна и руските православни християни не само ще те разберат, но и категорично ще подкрепят с цената на всичко точно такова действие. И това е така, защото Светата Православна Църква в нейните хилядолетни традиции притежава коренно различни духовни измерения от принципите на Римокатолическата църква, а властта дори не се промисля като такава, единственото и най-важното е възпроизводството на мистичния ритуал, който непрекъснато освещава битието. За православното християнство властта винаги е била за държавата, защото тя е тази, която задължително трябва да осигурява съществуването на поданиците, чието битие може и да е непоносимо особено от външна гледна точка, но пък то непрекъснато се преобразува и като свещено тъкмо благодарение на Светата Православна Църква. Най-голямата вътрешна трагедия на комунистическата идеология в Съветска Русия е опитът да се премахне онова, което всъщност я прави възможна – православието. С други думи, религиозно-идеологическата парадоксалност на Великата Октомврийска Социалистическа Революция се свежда до обстоятелството, че тя става възможна върху основата на регулативните функции на психичните преживявания на мистичното руско православие, а впоследствие самата комунистическа идеология се стреми да анатемоса и заклейми богатата православна основа, върху която самата идеология съществува. Разбира се, както се оказа през последните няколко десетилетия след краха на комунистическата система, за 72 години не е възможно да бъдат преформулирани и изкоренени онези дълбинни православни преживявания в руската колективна психика, не е възможно да бъдат заличени хилядолетните православни християнски представи за Бога, за Човека и за Света /Георгиев, 2014, с. 317; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 309-310/. Ето защо, предефинирането на Русия през последните години като най-важният хилядолетен стълб на мистичното православно християнство в съвременността е не само логично, но и естествено, тъй като е адекватно на самата истина.

И обратното – властта на фашистката и националсоциалистическата идеологии в Италия и Германия могат да решат да направят всичко друго, но не и да премахнат частната собственост в икономиката, за да я направят държавна. Просто възпроизвеждащите се регулативни функции на онова католическо и протестантско мислене не могат дори и за момент да си представят, че е възможна такава перспектива дори и при най-смелите полети на човешкото въображение. Напротив – фашистката и нацистката държави правят всичко, което е по силите им, за да може да просперира собствената капиталистическа класа, защото тъкмо на нея се възлагат надеждите да осигури напредъка на общността и в ускорени темпове да преодолее изоставането от англо-саксонския свят. Можем да прибавим и факта, че фашистка Италия се предефенира като наследник на Римската империя, а нацистка Германия драматично съживява германските вековни мечтания за величие – всичко това е облечено в съответната ритуалност, която цели да направи свещени глобалните претенции на фашистката и националсоциалистическата идеологии, възродили абсолютно същите претенции на католицизма и протестантството. Показателно е например, че на апела на Фюрера откликва цялата нация, а не само представителите на „нисшия слой на средната класа със садо-мазохистичен характер“, както наивно смяташе Ерих Фром. В крайна сметка, чрез новата идеологическа религиозност нацистка Германия успява да преодолее по-близките и по-далечните германски унижения, да възроди германското достойнство, да представи перспективата да завладее и да подчини света и, категоричен е още Раймон Арон, да създаде икономическа система, може би способна да остане постоянна /Арон, 1997, с. 106/. Фундаменталният проблем на нацизма е, че той носи в себе си психичните основания за собствената си историческа гибел още в самото начало на своето установяване – това е претенцията за незабавна практическа реализация на идеята за световно господство чрез идеологическата представа за расово превъзходство /Георгиев, 2014, с. 318; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 311/.

Очевидно е, че проявленията на идеологическото като тоталитарни идеологии чрез двете му основни разновидности – комунистическото и националсоциалистическото, имат както своите религиозни основания чрез проявленията на религиозното като християнство в неговите конкретни измерения – католицизъм, протестантство и православие, така и в техните собствени теоретични построения като идеологически концепции. Всичко това означава, че по много сложен начин те определят не само структурата на вътрешната си политика, но и дефинират полагането си в сферата на международните отношения. Като поставя акцента върху икономическите предпоставки на това полагане, Раймон Арон смята, че контрастът между пацифисткия консерватизъм на СССР и войнстващия империализъм на фашистките тирании всъщност има двоен произход: от една страна, СССР притежава достатъчно ресурси за дирижирана икономика, а, от друга страна, Италия и Германия, които са формирани в неимперските капиталистически нации по-късно от старите световни владетели, изпитват нуждата да разширят своето икономическо пространство, за да го подчинят на политическата си идеология и да подобрят своя икономически режим /Арон, 1997, с. 107/.

Известна е позицията на Критическата психология спрямо идеята икономическите обяснения да бъдат разглеждани като основополагащи при интерпретацията на действителността, тъй като, според мен, не само икономическите, но и всички останали процеси са резултат от регулацията на общностни психични феномени от етнически, политически, религиозен, идеологически, цивилизационен и исторически характер. Ето защо, от критически позиции може да се каже, че пацифисткият консерватизъм на Съветска Русия се дължи по-скоро на дълбинното и може би неосъзнато регулативно действие на мистичното православно християнство, което по никакъв начин не разглежда себе си като универсално значимо, още по-малко е в състояние да формулира претенции за световна хегемония, за разлика от католицизма и протестантството и всички базиращи се на тяхна основа западни идеологически концепции. Защото, ако беше единствено идеологическата регулация, то комунистическата идеологема за толкова задължителната „световна революция“ с голяма степен на вероятност щеше да трансформира руския „пацифистки консерватизъм“ в един доста твърд „войнстващ радикализъм“. И това се отнася не само до руското православно християнство, но и за „дремещото“ до 80-те години на ХХ век в китайската общност китайско конфуцианство, защото е повече от очевидно, че ако само комунистическата идеология стоеше в основата на психичната регулация на мисленето и поведението в Съветска Русия и в комунистически Китай, то най-вероятно нито аз щях да пиша, нито вие да четете тези редове. По-скоро цялото човечество отдавна би престанало да съществува поради идеологическото задължение да бъде установен на всяка цена комунизма в мащабите на света изобщо, с изключение може би на онези симпатични и отдадени на тотемно-култовите си религиозни вярвания хора от етноидните човешки общности, каквито са пигмеите и бушмените в Африка, аборигените в Австралия или индианците от река Амазонка, тъй като за всички тях историята най-вероятно няма никакъв смисъл /Георгиев, 2014, с. 319-320; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 312/.

Що се отнася до нацистка Германия, съвпадението между идеята за универсалност в католическото и протестантското християнство елегантно се съчетава с претенцията за световно господство, които заедно дефинират тоталната агресия в областта на международните отношения, не толкова за възпроизводството на субектността на собствената държава, колкото за нейното производство като абсолютна световна сила. Едва ли ще бъде твърде преувеличено, ако се каже, че същата степен на може би неосъзната психична тъждественост с претенциите на католицизма и протестантството се отнася и до либерално-демократичната, и до останалите идеологически концепции, всички до една рожби на западната цивилизация, която по този начин отново и отново възпроизвежда претенциите си за универсалност и за тяхното логично психично следствие – да владее света, установявайки своята глобална хегемония /Георгиев, 2014, с. 320; Георгиев, РИСИ, 2017, с. 312-313/.

Изглежда повече от очевидно, че като следствие от критическите интерпретации на цялата подмяна на религиозните с идеологическите общностни психични регулатори на мисленето и поведението и от гледна точка на Критическата психология, възниква закономерният въпрос – как и по какъв начин се полага днес и би следвало да се полага в бъдеще целия православен християнски свят, за когото е несъмнено, че идеологическите системи на западната цивилизация, в т.ч. и либерално-демократичната, са по-скоро чужди тела в цялото духовно пространство на православното християнство?

Разбирам, прекрасно разбирам, че това е изключително сложен и определено твърде тежък въпрос, чиито отговор обаче не е предмет на изследването в настоящата статия. Да, вярно е, че имам своя версия на този отговор, която бих могъл да споделя с руските читатели в бъдеще, но все ми се струва, че са нужни и колективни усилия на повече хора от Русия, България, Сърбия и т.н. Защото православното християнство не е само наше общо минало и настояще, но и общо бъдеще. Ето защо, познанието, и то именно психологическото познание на уроците от миналото и парадоксите между нашите православни християнски основания и абсурдите на идеологическите заблуди на нашите общности, е твърде важно с оглед необходимото конструиране на бъдещето.

________________________

Цитирана литература:

  1. Арон, Р. /1997/. История и политика, София, 1997;

  2. Габеров, И. /2011/. Митология на успеха, София, 2011;

  3. Георгиев, Л. /1999, 2013/. Критика на етнонационалния рационализъм, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 1999, 2000;

  4. Георгиев, Л. /2000, 2013/. Критика на политическия рационализъм, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2000, 2013;

  5. Георгиев, Л. /2013/. Критика на историческия рационализъм, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2013;

  6. Георгиев, Л. /2014/. Критическата психология на политиката и историята, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2014;

  7. Георгиев, Л. /2017/. Критическая психология политики и истории, Издательство „Российских институт стратегических исследований“, Москва, 2017;

  8. Георгиев, Л. и колектив /2017/. Творческите предизвикателства на Критическата психология, Университетско издателство „Свети Климент Охридски“, София, 2017;

  9. Георгиев, Л. /2017/. Религиозният реваншизъм на историята днес /Пленарен доклад на ХVІ Международна научна конференция „Приложна психология“, Варненски свободен университет „Черноризец Храбър“/, Варна, 2017;

  10. Елиаде, М. /2012/. Трактат по история на религиите, Издателство „Изток – Запад“, София, 2012;

  11. Кант, И. /1967/. Критика на чистия разум, Издателство на Българска академия на науките, София, 1967;

  12. Ницше, Ф. /2004/. Залезът на кумирите, Издателство „Захари Стоянов“, том 6, София, 2004;

*Руският превод на тази статия е за публикация в сп. „Славяне“, орган на „Международната славянска академия на науките“, чиито Президент е академик Сергей Николаевич Бабурин.