/Поглед.инфо/ Не празнувам измислени празници! Личен избор!
Празнувам само истинските! Също личен избор.
Денят на Победата е такъв празник за мен!!! И далеч не само за мен!
28 години и половина се опитват всячески да променят това гранитно убеждение. Безуспешно!
Човешката памет е жива! Тя не подлежи на преформатиране.
Жив е споменът за великата битка, която прогресивното човечество води срещу фашизма до окончателното му унищожаване.
Жив е споменът за тези, които отдадоха в тази битка живота и силите си без остатък и извоюваха великата Победа!
От нас, потомците, се иска да не забравяме никога как бе постигната Победата и на каква цена!
В навечерието на 9 май 2016 г. пътят ни отвежда в Москва, там, където е епицентърът на великия празник, празникът в чест на Победата, ознаменувала началото на една нова епоха както за Европа, така и за света.
Майска Москва е прекрасно място, което поразява с изобилието от цветове и аромати, с невероятно приповдигнатите настроения и емоции, с усмихнатите и весели хора, които се готвят за главния празник на своята необятна страна. Градът е празнично украсен и осветен, а атмосферата е неповторима... Човек трябва да я изпита и усети с цялото си същество!
Безспорната кулминация на празника е Парадът на Победата, към когото винаги са отправени очите на целия свят, волно или неволно.
След него, по утвърдената през последните години традиция, се провежда шествието „Безсмъртният полк”. Именно там и трябва да попаднем.
Организацията на шествието е подготвена строго: още в началото на април неизвестни хора заплашват организаторите с евентуални нападения и терористични актове. Информацията на официалния сайт на шествието се обновява постоянно, но в крайна сметка е взето решение „Безсмъртният полк” да премине по улиците на Москва, както е предварително планирано.
След като Парадът на Победата преминава по Червения площад, а ние, хилядите жители и гости на Москва сме наблюдавали прелитането на авиационните формации ниско над града, идва време за шествието. Ръководим се стриктно от официалния график и се насочваме към уречения сборен пункт, намиращ се до Белоруската гара, на прочутата улица „Тверская”.
В ръцете си нося портрета на своя роднина Христо Брънев, един обикновен български войник, отдал живота си в борбата срещу фашизма, в ранната пролет на 1945 г., по бреговете на Драва.
* * *
Христо Иванов Брънев е роден през 1922 г. в гр. Котел, в будно балканско семейство. Котел е малко планинско градче, с богата история и култура. От Котел са произлезли някои от най-бележитите възрожденски дейци на България, като Софроний Врачански, капитан Георги Мамарчев, Неофит Бозвели, Стефан Богориди, Георги Раковски... Корав е генът на котленци, които никога не превиват гръб пред трудности и изпитания, които в дългата история на града са нередки. Корав и непоколебим е и скромният герой на нашия разказ.
През 1942 г. Христо Брънев постъпва в казармата, където започва своята военна служба, в редовете на 11 пехотен сливенски полк. Службата му се оказва по-продължителна от нормалното, поради създадената по това време трудна политическа обстановка, както в страната, така и в света. В резултат на политиката на фашистките си управници, България е превърната в съюзник на хитлеристка Германия, което води до тежки последици за българския народ. Пораженията, които Германия започва да понася на Източния фронт, дават надежда на народа за едно по-добро бъдеще!
В края на 1944 г., вече след антифашистката революция на 9 септември, Христо Брънев получава отпуск, по време на който встъпва в брак с девойка от град Котел. Неговият син, наречен също Христо, се ражда след гибелта му и никога не успява да види своя баща.
Христо Брънев така и не успява да се порадва на семейния си живот, защото в началото на 1945 г. заминава като доброволец, както много други честни и смели българи, на фронтовата линия в Унгария.
По това време 11 пехотен сливенски полк се намира в състава на 3 балканска пехотна дивизия, която е част от Първа българска армия, под командването на генерал-лейтенант Владимир Стойчев, водеща сражения срещу нацистките окупатори заедно с другите съединения от III Украински фронт, командван от маршал Фьодор Иванович Толбухин.
С цел да задържи настъплението на съветските, българските и югославските сили на запад, германофашисткото командване планира за началото на март мощна офанзива, чрез четири концентрични удара, които преследват решителната цел за пълен разгром на III Украински фронт. Един от четирите удара, в направлението Долни Михоляц – Харкан – Печ, се нанася именно в отбранителната полоса на Първа българска армия, в предните редове на която е 11 пехотен сливенски полк.
Полкът е разгърнат за отбрана по бреговете на река Драва, в района на селата Драва Чехи, Драва Палконя и Драва Соболч. Призори на 6 март 1945 г., след мощна артилерийска подготовка, постигайки тактическа изненада, германските войски започват форсиране на реката и яростно атакуват позициите на полка. Невероятната смелост и твърдост на българските войници обаче обърква плановете на противника.
Независимо от огромното числено и огнево превъзходство, бойците от две роти на 11 сливенски пехотен полк поемат върху себе си удара на два германски пехотни полка, 523-ти и 524-ти. Обкръжени са напълно и в продължение на над десет часа водят бой на живот и смърт при безнадеждно съотношение на силите, но и без нито за миг да посрамят българската бойна чест, като на няколко пъти контраатакуват нацистите на нож и не им дават възможност да разгърнат бързо настъпление в дълбочината на отбраната!
В яростното сражение загиват с геройска смърт почти всички бойци, между които и Христо Иванов Брънев! Саможертвата им обаче се оказва решаваща – макар да завладяват временно селата Драва Чехи, Драва Палконя и Драва Соболч, нацистите не съумяват да развият настъплението си и да съкрушат отбраната на Първа българска армия, която заедно със съединенията на III Украински фронт преминава в контранастъпление, което изтласква противника от заетите позиции и му отнема възможността за активни настъпателни действия.
Освободителният поход на съветските и българските войски продължава на запад!
За своята самоотверженост и храброст пред лицето на врага, Христо Иванов Брънев е награден посмъртно с Орден за храброст и Медал „За участие в Отечествената война 1944 – 1945 г.”.
Признателният унгарски народ изгражда възпоменателен гробищен парк в памет на загиналите български воини в гр. Харкан, който е открит официално на 23 септември 1956 г. Понастоящем в него почиват тленните останки на 1439 български офицери и бойци, един от които е Христо Иванов Брънев.
През 1974 г. семейството на Христо Брънев официално поставя на паметната плоча с неговото име снимката, която прилагаме тук. Същата снимка, която нося на „Безсмъртния полк”.
* * *
С мисълта за всичко разказано до тук, преминаваме бавно проверките на личния багаж и се отправяме към сборния пункт до Белоруската гара. Неизбежно в този момент си припомняме безсмъртната песен от едноименния филм. Тя идва в съзнанието някак си естествено. Независимо дали човек добре познава текста ѝ.
Разменяме няколко топли думи с две от организаторките на шествието, жена на средна възраст и съвсем младо момиче, които ме разпитват за моя роднина и изслушват внимателно и с респект моя разказ. Това че съм българин сякаш напълно разтапя атмосферата и те също разказват накратко за своите родственици, дали живота си във войната. Както и за тези, които я преживяват и се връщат у дома, за да възстановят с ръцете си разорената, но непобедима страна!
Докато разговорът върви, неусетно отправям поглед към далечната страна на „Тверская”, отвъд гарата и изтръпвам. По улицата се придвижва исполинска маса хора, всеки от които държи снимка, знаме или някакъв символ. Морето от хора се губи в далечината и не може да бъде обхванато с поглед! Но това, което поразява най-много, е относителната тишина, в която то се придвижва към нас.
Времето за начало на шествието настъпва и сигналът бива даден.
Атмосферата се променя мигновено.
Сред огромното шествие се възцарява бойният дух на един истински боен празник. Хората вървят стегнато и бодро. Вървят изправени. Горди. Хора от всякакви възрасти и с всякакви занятия. Времето е прекрасно, слънчево, а широката улица е озарена от светлини.
Над шествието се веят десетки хиляди знамена – руското национално знаме, червените знамена, символи на Знамето на Победата... Развяват се гордо и знамена на държави, бивши републики на Съветския съюз, необятната страна, унищожила фашистката напаст. Хората вървят рамо до рамо. Националните знамена ги разделят, но ги разделят привидно. Това, което ги обединява е много по-силно, много по-осезаемо, много по-загадъчно и необяснимо дори... Но се усеща навсякъде!
Десетки, стотици хиляди хора, рамо до рамо, като един!
Шествието върви напред!
Тук и там се чуват на акордеон познатите мелодии на прекрасни песни: „Священная война”, „Смуглянка”, „Журавли”, „День Победы”... Хората запяват, нестройно в началото, после все по-уверено. Запяваме и ние, макар никой от нас да не може да повтори Марк Бернес или Лев Лешченко... Това не е и нужно дори... Тези песни извират някъде от дълбоко, някъде отвътре. Човек или го има в душата си, или не!
Отвреме-навреме някъде назад, може би на километри, се дочува особено шумолене, което наподобява звука от силно въздушно течение. За минута-две обаче шумоленето достига до нас и се трансформира в мощно „Ура!”, което прокънтява с невероятна сила по огромната улица, чиито масивни сгради увеличават силата му многократно! И така десетки пъти!!!
Огромното шествие приближава Манежния площад, от който до Червения площад и Кремъл е един хвърлей място. Слънцето напича силно, чисто по лятно. Шествието върви все така спокойно и организирано.
Това, което поразява съзнанието са разговорите на обикновените хора, които се придвижват един до друг, носейки портретите на своите роднини и близки. Разговорите са спокойни, ведри, без сянка на припряност. И никой не бърза за никъде... необятно море от хора и портрети! А зад всеки от тези портрети стои човешка съдба, подобна на съдбата на скромния български войник от планинския град Котел!
Достигаме Червения площад, където „Безсмъртният полк” трябва да завърши. Преминаваме край официалната трибуна, на която стоят ветераните от Великата отечествена война. Не са много вече. Законите на живота са неумолими. Но са там, посрещайки с достолепие марша на „Безсмъртния полк”! Повечето от тях вече превити под тежестта на своите 90-100 години, но запазили блясъка и остротата на взора си. Кой може да си представи какво става в душите на тези хора, преминали през бурите на войната, които сега наблюдават марша на стотиците хиляди свои потомци, носещи стотиците хиляди портрети?! Дали някои от тях успяват да разпознаят в портретите своите бойни другари, останали завинаги някъде там далеч, по бойните полета?! Какво става в този момент в душите на тези стоманени възрастни хора, на които ние дължим толкова много, макар и често да не го осъзнаваме?!
„Безсмъртният полк” приключва и е време хората да тръгнат по своя път. Тръгваме си и ние, поразени от видяното и чутото, от преживяното! От емоцията да бъдем част от тези хора, които не са забравили и помнят!!!
Ще помним и ние!!!
Не празнувам измислени празници!
Само истинските!
Ще празнувам Деня на Победата!
И ще бъда на 9 май отново в редовете на „Безсмъртния полк”, в своя роден Бургас!
Въпрос на избор!
Моят е отдавна направен!!!