Един репортаж по телевизията вчера ми разкъса сърцето от мъка. При обявяването на темата "Кризата на ценностите в поемата „Септември" на Гео Милев" кандидат-студентите колективно нададоха вик на негодувание и недоволство. Това просто ме смаза. Върнах се към далечната 1995 година, когато аз бях кандидат-студент в СУ и ако се беше паднал Гео Милев, сигурно щях да стана религиозен в същия миг и да танцувам до припадък танца на победата. Тогава се падна "Йовковите герои в търсене на хармония", но аз исках Гео. Факт. Виковете на недоволство ми подействаха като нервнопаралитична отрова и заради това, дори да не исках, съм длъжен да напиша този текст. Посвещавам го на онзи кандидат-студент от 1995 година, който толкова много искаше да му се падне Гео Милев, че беше готов да вдигне революция от радост, ако това се случи.
Няколко встъпителни думи. За мен Гео Милев е най-големия български поет. България има иронична културна история, защото трябва да наваксва много. Само така става възможно в една и съща епоха да имаме поет като Вазов и поет като Гео Милев. Единият е патриарх на литературата, а другият рязко пренесе културата в 20 век и бе в съзвучие с най-великите модернистки умове на епохата. По-късно, когато сериозно се заинтересувах от Гео Милев установих, че той е бил наистина необикновен човек. Убиват го на 30 години. За това време, обаче, той успява да пише, превежда, рисува, издава, участва в Първата световна война. Жак Атали бе нарекъл Карл Маркс "световен дух". Очевидно хората от породата на световните духове се появяват изключително рядко, но Гео е един от тях. Той е световен дух и световен човек. Удивително е и това как се променя неговата поезия с времето. Първите му творби са почти буквален опит да пренесе западоевропейската модерна поетика по нашите земи и заради това той не се срамува, а и признава как откровено заимства от големите поети по това време. Но малко след това написва втората си стихосбирка "Иконите спят", едно от най-добрите неща, раждани на български език. Там европейският модернизъм вече е пречупен през българския поглед. Гео Милев така променя изказа на традиционната българска фолклорна идилия, че създава съвсем нови поетически светове. И това показва не само кипеж на душата, но и мащаб на личността. А като връх на неговия живот, литература и идеи се явява поемата "Септември".
За първи път прочетох поемата "Септември" някъде в 4 клас. мога да ви кажа, че две сравнения в това великолепно произведение завинаги промениха моята представа за поезия и формираха от мен културен радикал, който никога не се задоволи с банална лексика или скучни лирични поучения.
Смъртта
- кървава вещица сгушена
във всички ъгли на мрака
и
Бесилки разпериха черни ръце
(привидения в мъртва мъгла)
Второто си е жива заемка от символизма, но, пренесена в остро политическа поезия, тя сякаш заживява отделен живот, отдръпва се от идеализираните и меланхолични фантазии на символистите, за да бъде пренесена насред кървавото бойно поле на историята. И това е великолепието на "Септември" - тя е идейна, ерудитска, многопластова, богоборческа, развълнувана поема за времето, в което епохата потъва в абсолютна лудост и много кръв.
"Септември" е поетичен, но и политически връх в българската поезия. Това е текст, писан за също толкова неспокойно, напрегнато и насилническо време като нашето. Само че, когато то е гледано през поезията, през неспокойната душа на един модернист, през гледната точка на един непримиряващ се човек с пламтяща душа, отражението блести като отворена рана. Гео намира точните думи, за да изуми и шокира:
Непрестанно се носи страхотния марш
на топора ударил о кокал
Маршът на топорите! За мен това е изумително. Много години по-късно, във филма "Стената" на Алън Паркър, има подобна анимационна картина - маршируващи чукове. Но поетиката на Гео Милев, далеч преди англичанина, е успяла да сътвори тази картина - маршируващите брадви, които секат не дървета, а кокали. Това не е дори криза на ценности. Това вече е свят без абсолютно всякакви ценности. Свят без нищо. Свят, стигнал до своя ръб, свят в пропастта, свят под небе, в което очевидно не може да има Господ, защото при такова обезценностяване на живота, е ясно, че зъзнем сами в студената вселена.
В края на поемата Гео пак се завръща към небесните мотиви, за да заподозре, че Онзи ,горе на небето, е божество на статуквото, господар на елита, който е в състояние да понесе гледката на човешката трагедия безмълвно и тихо. И заради това именно, в края на описаната българска Вартоломеева нощ, се появява този призив "Долу Бог!". Това дори не е религиозен или атеистичен вопъл. Това е викът на осъзнаването, че ако този свят не може да бъде сменен напълно, промяна никога няма да има. Викът е не само срещу небесата, а срещу света, който постоянно произвежда статукво, а това статукво се крепи постоянно с насилие и кръв. А фактът, че светът трябва да бъде променен, е доказан от описанията в цялата поема. Описанията на една страна, която се е разлетяла на съставните си части и в която вече има единстено насилие. Именно заради поемата на Гео не мога да приема отново "Шуми Марица" някога да бъде химн на страната, защото в "Септември" този химн е сравнен със земята.
Военна музика нейде далече
през обезлюдени улици
гърмеше "Шуми Марица..."
Окървавена...
"Окървавена" е извадена от кавичките. Патетичната тъпота на песента е пренесена в реалностите, а светът, в който това може да стане, заслужава единствено да бъде започнат отново по чист и светъл начин.
Много е говорено за това, че поемата "Септември" съчетава по уникален начин два подхода - единият - реалистичен, а другият - митологичен. Това е основния инструмент на Гео - той свързва реалност и митология, за да може веднъж завинаги да възправи себе си и своите идеи срещу стария свят. Ето защо смятам, че вероятно темата за кандидат-студентите не е формулирана добре. Гео не описва криза на ценности, той създава просто нови, той формулира различни ценности. Ценности, които го надживяха с много и ще надживеят всички нас.
Някъде бях чел, че в годините на социализа от време на време са критикували Гео Милев заради това, че той е описал Септемврийското въстание като някакъв сляп, яростен и стихиен бунт. Тоест не бил забелязал ръководната роля на партията или поне не е споменал за такава. Но от дистанцията на времето аз вярвам на поетичното слово, а не на политическата интрепретация. Въстанието е било именнно такова - неорганизирано, гневно, яростно, стихийно. Сякаш историческото време обича да се завръща в литературата, защото описанията на Гео могат да бъдат повторени и днес
народ -
затъпен
унижен
по-нищ и от просяк,
останал
без мозък
без нерви -
въстана
из мрака тревожен
на своя живот.
Днес историята ни показа емпирично, че когато доведеш един народ до това състояние, той не чака никой да го организира, а самичък се появява на улиците, за да иска справедливост. Тогавашната власт е с пъти по-брутална. Тя разстрелва, коли, беси, удавя. Днешните политически технологии са по-перфидни. Днес манипулират, насъскват, интригантстват, но това не отменя общия извор на недоволството, общата ярост на гнева. Гео описва въставането на един народ срещу собствения му политически елит и точно заради това отделя толкова внимание на тези, които стоят от едната страна (селяци, работници, груби простаци, безимотни, неграмотни) и тези, които стоят от другата (оратори, агитатори, фабриканти). Това са две Българии, разделени от кръв и тази пролята кръв не е забравена в нито един момент след това в историята, но както се казва, това е отделна тема.
Именно в тази поема за първи път в литературата у нас се появява ключовия въпрос на модерното общество:
Що е отечество?
Очевидно е, че в разпадналия се свят вече нито старите политически схеми, нито старите политически клишета, нито патриотарската патетика вече могат да работят. Това да ви е познато, а? Гео изобщо не е поет на миналото, той е създал симфония на модерния политически ум.
И заради това ми е чудно как ли преподават Гео Милев в училищата, за да може днес кандидат-студентите да реагират с недоволство, че им се пада като тема. Не съм наясно, като знам какъв огромен комплекс има България към своята история, как може да се преподава Гео Милев, без да се кажат поне няколко думи за идеите, които го вълнуват и които той е предал в своята поема.
Народът въстана -
с чук
в ръката,
обсипан със сажди, искри и сгурия, -
със сърп сред полята.
Можем да виждаме в него поета, който търси друг свят, поета, който отказа да приема ценностите на стария свят и реши да съгради нови, можем да се взираме в изяществото на неговите рими и в уникалната му способност да създава задъхано действие, без да използва дори и един глагол. Но нима това ще е пълнокръвния образ на Гео Милев? Нима това ще опише онзи Гео Милев, който непримирен единствен решава да се срещне с английски депутат и да му разкаже какво се е случило в България, а заради това после безмилостно е убит? В името на този велик човек е тъпо да лишаваме младите поколения от знания за идеите на един идеалист, за човека, който никога не се научи да мълчи в краткия си живот. Не казвам, че те задължително трябва да уважават неговите идеи. Но без тях, да си обясняваме "Септември", е все едно да си обясняваме въздухът без кислорода.
Наскоро попаднах на едни думи на режисьора Микеланджело Антониони: "Днес е морален дълг на всеки да се стреми да прозре как сме управлявани и как трябва да бъдем управлявани, да контролира онова, което вършат хората, насочващи нашето съществуване, защото няма алтернатива; нямаме нищо друго, освен това съществуване, и следва да живеем по най-добрия и възможно най-правилния начин за нас самите и за другите". Струва ми се, че точно това е смисъла от тази поема и обяснява нейния край. Гео иска рая да бъде свален на земята, защото това е единствения начин да подсигурим блаженство за човека в това безалтернативно битие. Именно тогава септември винаги ще бъде май. А аз, честно казано, не мога да видя нищо по-добро от това.
