(Помагало за ориентиране в джунглата на американската политика)

Дори и в своите омрази и колективни фобии, България е много по-близо до Русия, отколкото до която й да е друга страна в този свят. Пример за това са протеклите избори за президент там – всички у нас се интересуваха от резултата и най-вече хората, които стават и лягат с гръмки лозунги, че Путин е диктатор, а Русия някаква постмодерна земя на абсолютното зло. Очевидно българското бъдеще трайно се е изместило, дори и в очите на мразещите, а и бъдещето на целия свят, защото дори и омразата може да бъде форма на геополитическо откровение.

В същото време българските медии, обсебени от идеята да покажат, че руските избори са едва ли не някаква безкрайна форма на нарушение (никога няма да спре да ми бъде интересно защо повечето от тях не бяха така гневни и разкриващи, когато ГЕРБ на практика свиха толкова много гласове и извършиха повече нарушения по време на вота от футболист с махмурлук по време на дерби), пропускат един друг много важен факт – на 6 ноември предстоят нови избори в САЩ или го отразяват само с кратки репортажи, които издават единствено непознаване на реалната политическа обстановка в Голямата Империя.

Процесите, които се развиват в Америка, са много интересни и заслужават да им се отдели малко внимание. Защото светът се променя, но както винаги, икономиката и политиката последни искат да разберат това. Ето защо е интересно да се наблюдава отблизо изборния процес в Щатите – той разкрива картината на една радикално зациклила политическа система, която прави и невъзможното, за да не се промени, а да си остане една гигантска фабрика за статукво.

Особенният двупартиен модел на САЩ става все по-непредставителен за обществото и това си пролича още през 2008 година. Година по-рано изгря звездата на Барак Обама, който даде нов заряд на Демократическата партия и вдъхнови тълпите, че промяната е възможна, че полуделите финансови елити на САЩ могат да бъдат укротени, че корпоративният нов ред може да бъде разрушен и заменен с истинска демокрация на участието. Именно заради надеждата и наелектрезирането, че е възможна друга Америка, Обама успя да съкруши безспорната фаворитка на демократите Хилъри Клинтън. Срещу него тогава републиканците извадиха общо-взето най-доброто, което имаха след тотално проваленото управление на Джордж Буш – младши – старият ветеран Джон Маккейн, който минава за „maverick” (интересна дума, с която американците определят политици, които се движат по собствен път и не се съобразяват с партийни повели и програми) и губернаторката на Аляска Сара Пейлин, жена, която със своята посредственост и импровизации на тема политика, даде безкрайно поле за изява на неуморните американски комици, които са безпощадни.

Републиканската машина обаче е неуморна в произвеждането на картонени образи. Мозъкът на медийната машина за промиване на мозъци на Републиканската партия се нарича Карл Роув и той се втурна да търси начини да обвини Обама, че е социалист. От недрата на обикновените янки набързо извадиха един кадър, който кръстиха Джо Водопроводчика и той тръгна да обяснява, че не иска да види САЩ като социалистическа държава, а Обама (този маоистки Сатана!) само чака да се докопа до властта, за да докара на власт комунистите и да накара всички американци да работят за три долара на петилетка.

В крайна сметка Обама размаза Маккейн, но целият свят трагично усети, че новият президент на САЩ е пленник на токсичното политическо статукво във Вашингтон и не успя да осъществи повечето от своите идеи. В книгата си „Свободно падане” Джоузеф Стиглиц много добре е описал всички шансове, които администрацията на Обама имаше за да промени икономиката, но, които така и не приложи. В крайна сметка политическата система на САЩ не успя да се промени по никакъв начин и това отвори фронта за две граждански движения в Америка, които промениха пейзажа всяко по своя начин.

Първо се появи прословутото „Чаено парти” – крайнодесни, почти анархистично настроени американци, които издигнаха лозунги срещу преразпределящата роля на държавата и обявиха за пореден път верността си към шантавите идеи на Айн Ранд. Появата на това движение тласна Републиканската партия толкова надясно, че в един момент за нея стана невъзможно да си избере нов кандидат за президент, който да успее да олицетвори ясно всички разнопосочни виждания на десницата.

После на дневен ред излезе „Окупирай Уолстрийт”, движение за промяна и направо за отмяна на капитализма, което веднага бе възневидяно от републиканските анализатори и от „Фокс нюз”. „Окупирай Уолстрийт” обаче се оказа явление от съвършено нов тип, защото бързо доби глобалност, но и защото отказа да се припознае като част от партийната система на САЩ или пък да подкрепи някоя формация.

В крайна сметка тези две явления ни показват, че президентските избори през 2012 година в Америка ще се проведат при една напълно разделена нация, която все още не може да открие свой нов път в света на голямата криза.

В Демократическата партия няма предварителни избори, защото кандидатът е ясен. Барак Обама ще се бори за втори мандат и шансовете да го спечели никак не са малки, но не заради това, че той е особено силен президент, а защото срещу него застава една Републиканска партия (красива ирония – републиканците се наричат GOP (Grand old party - голямата стара партия), въпреки, че от двете формации, точно те са по-младата), която не може да постигне никакво единение и стабилност.

След цяла серия от политически дебати и вътрешни битки на полето за кандидат за президент на републиканците останаха 4 души, които ще представя с по-няколко думи.

Соченият за фаворит сред тях е Мит Ромни, бивш губернатор на Масачузетс. Ромни е зализан милионер, мормон, човек, за когото очевидно идеите не означават почти абсолютно нищо. Точно това е едно от основните обвинения срещу него. Въпреки, че е най-популярната фигура на републиканците, консервативните избиратели не могат да му простят това, че като губернатор на Масачузетс, той е прокарал реформа в здравеопазването, която удивително напомня на тази, която Обама прокара в национален мащаб. За републиканската партия в момента това е все едно да те обвинят в сатанизъм.

По време на своята настояща кампания милионерът Ромни бе записан как казва, че не го е грижа за бедните в САЩ, а дори и в страната, в която всеки се изживява като потенциален бъдещ милионер, това е радиоактивна реплика. Като минус за него е и принадлежността му към църквата на мормоните, защото ще бъде нова политическа екзотика за САЩ мормон да оглави страната. Всички тези фактори в комбинация, а още и много други, почти успяха да провалят кампанията на Ромни за предварителните избори. Той беше сочен за фаворит почти от самото начало и започна с няколко победи, но почти от нищото се появи един млад и много надъхан републиканец – Рик Санторум, който започна зловещо да му диша във врата. На този етап все още не е ясно кой от тях двамата ще надделее в битката за сърцата на голямата стара партия.

Рик Санторум се оказа голямата изненада, защото звездата му изгря съвсем неочаквано по време на предварителните избори. Нито една от големите американски медии не го слагаше сериозно в сметките си за кандидат-президент на републиканците, но изведнъж Санторум получи реактивно ускорение. Вероятно набраната скорост се дължи на факта, че в сравнение с останалите си конкуренти той изглежда много стабилен и последователен в своите идеи. Санторум е фанатичен евангелист и е човек, който няколко пъти заяви, че според него разделението между църква и държава не е завинаги и не е правилно. Този религиозен фанатизъм предопределя и голяма част от останалите му консервативни възгледи – той е твърдо срещу абортите и правата на гейовете, а точно тези две теми са изключително чувствителни в цялото американско общество. Санторум притежава рядкото качество да говори точно това, което мисли, което изглежда добре на хартия, но много често неговият краен религиозен фанатизъм плаши хората и ги кара да търсят по-умерен кандидат. В самата Републиканска партия също тече силна политическа битка, защото в нея в момента има поне две крила – едното крайно либертарианско и второто, което смята, че крайните либертариански възгледи са голяма утопия. Санторум е един от изразителите на второто мнение, което съответно го прави подозрителен в очите на цялото кресливо „Чаено парти”.

Това са двамата основни фаворита в битката за консервативния вот на Америка. Освен тях обаче на полето има още двама.

В надпреварата над водата все още се държи и старият ветеран Нют Гингрич, който от години също е сред топ-любимците на комиците. Гингрич е в политиката от незапомнени времена – през 1974 година той за първи път заема обществен пост. През това време кариерата му минава през всякакви спадове и пикове, а през 1994 година става Председател на Конгреса. Точно тогава започва да води епична битка с Бил Клинтън и неговата администрация, която в крайна сметка не успява да спечели задоволително. По време на тези предварителни избори за него успяха да изплуват доста неприятни информации – например, че е искал от втората си жена да имат „отворен брак”, а след като тя не се е съгласила, се е развел с нея, новина, която няма как да се отрази добре на политик, който твърди, че Америка трябва да преоткрие връзката си с Бога. Гингрич е от политиците, които са на сцената толкова дълго, че това освен в негов плюс се превръща и в минус, защото затварянето на политиката в 200 семейства има много малко общо с демокрацията.

И последен в тази надпревара остана Рон Пол – вечният боец и абсолютен либертарианец. Пол също е симпатичен на обществото, защото е изключително последователен в своите идеи, въпреки, че често те са в огромно противоречие с интересите на неговата собствена партия. Той е последователен либертарианец и дори наскоро заяви, че се надява САЩ да станат нация от австрийци, визирайки един-единствен австриец Фридрих Хайек, икономистът, чиито идеи създадоха неолибералната световна икономика. Въпреки, че е последователен в защитата на грешни пътища, Пол печели одобрение с категоричните си заявления, че САЩ веднага трябва да върнат у дома всички свои военни части и военният бюджет да бъде драматично отрязан. Това го прави любимец на младите републиканци, които все още вярват, че идеите, а не големите пари определят политиката на тяхната държава. Ироничното в случая на Рон Пол е, че именно неолибералните идеи създадоха съвременните финансови олигархични империи, които в крайна сметка днес и не искат да чуят отново за някой фанатичен последовател на Хайек, който още не е разбрал, че демокрацията почва да пречи на големите корпорации.

Това е драматичното състояние на американската политика днес. С две думи – поне още четири години промяна на политическия модел няма да има, което предвещава мрачни времена за целия свят. Огромната криза този път не успя да подейства мобилизиращо на политическия елит в Америка и да го накара да изведе от себе си истински лидер, който да върне страната им категорично на върха. Днес историята наистина се повтаря като фарс. Малко преди края на Студената война цялото Политбюро на КПСС се състояше от старци в деменция, които не бяха много наясно на кой точно свят се намират. Русия обаче успя да поднови и технократизира своя елит, който днес е подготвен, има възможности и много идеи за бъдещето.

В САЩ обаче е точно обратното – застаряващ елит, потомствени политици, сенатори, които разсъждават за света в клишета и битка за идеи, които не водят до никаква промяна. Никой няма право да тържествува за тази парализа на американската политическа система, защото тя вече издава системен проблем на един свят, който не знае накъде трябва да отиде и как да открие ново бъдеще за себе си.

Заради това – следете внимателно САЩ. В човешкия живот рядко се случва да се види наживо падението на една империя и то, защото самата тя отказва да признае, че пропада.

Това е шоу, което дори от „Фокс нюз” не биха изпуснали.

И най-накрая – описаният в началото Джо Водопроводчика след 15-те си минути медийна слава реши, че трябва да се изстреля до върховете на американската политическа система. Като медийно творение той няколко пъти се опита да се кандидатира срещу една от най-вдъхновените конгресменки – Марси Каптур, безкомпромисна левичарка, непоколебим критик на големите пари и финансовите машинации. Джо се опита да я предизвика три път и три пъти се отказва. Вероятно дори и в изкуствените създания в тази политическа джунгла все пак има някакво подсъзнателно знание за това, че срещу истинските идеи не можеш да издигнеш картонено чучело.

А докато има истински идеи – винаги има надежда.