(филмът „Джулай”, защо не ми хареса, но защо има смисъл да се гледат български филми)

Понеже много дълго време чувам за "възхода на българското кино", за "бляскавите успехи на българските кинотворци в чужбина", най-накрая преодолях вродения си страх, подтиснах поривите на културна паника, затворих в дъното на съзнанието си най-скептичната част от мен, която е злорада, ехидна и хейтърски и реших да дам шанс на един нов български филм да ме завладее. Изборът ми беше филмът "Джулай" на режисьора Кирил Станков. Дори направих още една крачка в борбата със себе си - изгледах трейлъра на филма, но си забраних да чета критики и мнения за него, за да мога, невинен като младенец, да разбера върху себе си какъв е този емблематичен възход на нашето кино.

Сюжетът на филма не е чак толкова лош. Три жени се събират в компания и тръгват на път към морето. Едната е емигрантка, която се е върнала от чужбина, другата е алкохоличка, която се държи като мъж, а третата е невинна девойка, която е имала проблеми с наркотиците. Тръгването към морето е като някакво тръгване към миналото, ама това винаги е трагично и невъзможно. Презастроеното Черноморие по-скоро угнетява, а там, където нещата са се запазили по-диви на север, пък е територия на беззаконие, където оцелели от 90-те години мутри си вършат тъмните далавери. Сюжетът общо-взето е в това, че трите жени намират рускиня, която е трафикирана в България, за да бъде проститука. Опитват се да я спасят, но мутрите я намират и я отвличат като пребиват най-невинната девойка, а главната мутра дори пикае върху нея. После трите нахлуват в къщата на мутрата, изпотрошават я, намират рускинята и заедно бягат в Румъния.

И точно тук започват проблемите. Целият сюжет на филма се развива буквално в последните 20 минути. През останалото време случайният зрител озадачено започва да се чуди за какво е сниман този проклет филм. Да, в него се прокрадва хипарската романтика за посрещането на Джулая, за откриването отново на тази свобода, която носи този празник, но до последните си 20 минути "Джулай" е празен филм с твърде големи претенции. Има свежи моменти, на които човек искрено може да се посмее, но като цяло филмът прилича на опит за скок на 2 метра, а скачането най-накрая е само 25 сантиметра.

Разбира се, докато чака нещо да стане в този филм, зрителят на наколко пъти може да се наслади на пълната и пищна голота на Касиел Ноа Ашер, в което няма нищо лошо, но такава безцелна еротика дразни, защото е лишена от смисъл.

Опитите за придаване на дълбочина на героините също е плашещо неумел, стигащ дори до откровена аматьорщина, защото българското кино не е забравило нищо от своето виновно минало - то разбира под психологизация единствено неумели истериии и викове.

Да не говорим за дразнещото режисьорско решение половината филм да се развива в мрак, което в този случай означава човек да разчита единствено на фантазията си, за да разбере какво се случва на екрана. Първоначално си мислех, че причината за това са, уви, кризисните ограничения на бюджета, ама мракът е така абсолютен, че става ясно, че е търсен умишлено като ефект. Нямам представа каква е била идеята на режисьора, но тя много трудно може да стигне до съзнанието на зрителите.

Истина е, че единствено инатът ми ме накара да изгледам филма до края, иначе бих го зарязал по средата, защото наистина сюжетната линия е изтеглена едва в завършека, а всичко, което става през другото време, е нещо като подготовка за нея. Само че такава експедиция е обречена на пълна липса на ентусиазъм, защото сериозното кино съвсем не означава, че трябва да е негледаемо.

Когато екшънът започва, лъсва друг дефект на българското кино, който ме дразни. Абсолютното и също така безцелно насилие. Насилието е мощен инструмент в изкуството, то е морална настройка на действието, то дефинира ценностно както авторите, така и жертвите. Но в постсоциалистическото българско кино насилието е толкова театрализирано, толкова брутално, че вместо да накара душата да изтръпне, на човек просто му става гадно.

Забелязал съм, че това е някакво колективно несъзнавано на българските кинотворци - финалът на филмите да е някакъв вид брутално насилие над злите. Да припомня филмът "Да обичаш на инат" на Николай Волев и пак неговия, но вече доста по-слаб, "Огледалото на дявола". В първия героят на Велко Кънев разрушаваше цял пункт с камиона си, във втория сцената бе повторена почти пародийно, но вече с танк.

Насилието вероятно наистина е освобождаващо усещане, но то издава някакъв морален дефицит на нашата култура, който леко плаши.

"Джулай" страда от този дефект с пълна сила. Красиво е да виждаш как три жени разказват играта на две мутри, но изпълнението е малко като танц на Сатаната, защото издава, че и двете страни имат един и същи инструмент.

Не искам киното да е примирено с действителността или пък да е пансионат за християнски девойки, които приемат предопределеността на живота, но все пак в повечето филми, които гледаме "made in BG", насилието е доминиращо. Това може да е опит за отразяване на лудостта на епохата, но пък аз смятам, че човек не може да излезе от лудостта като свръхдозира лудост.

Именно диващината и стряскащото насилие правят и финала на филма нереален и невъзможен. Трите жени и спасената рускиня бягат зад граница, сякаш там ще намерят универсален отговор на проблемите, които ги тормозят тук.

"Джулай" е символ на епохата, в която живеем. Тя е объркана, невъзможна, грозна и луда. И филмът всъщност е като сянка на всичко това, защото светлите пориви, които водят три жени към търсенето на миналото, са удавени в жестоката мътилка на едно отмъщение. И заради това смятам този филм за безидеен и досаден.

Не ме разбирайте погрешно - в него има добри моменти, но това е като път в нищото за нищото. Той никъде не почва и никъде не завършва. Ако идеята на неговия режисьор е била да покаже няколко мига от интелектуалното безвремие на страната, подходът му би трябвало да е съвсем друг. Защото в този си вид "Джулай" е скучен и изящно объркан в това какво точно иска да каже.

Ако, например, този филм не беше понесъл върху себе си амбициозната задача да говори с недомлъвки за много неща едновременно, а бе направен като жанров екшън филм за три жени срещу мафията, вероятно крайният резултат щеше да е друг. А сега е тъжен, разпилян, неразличим и на практика неразпознаваем за нито една аудитория, вън от българската.

Аз обаче избрах да съм доволен от гледанео на "Джулай", защото това е симптоматичен културен продукт. Знаците за безвремието също могат да бъдат необичайна форма на култура. Просто това е филм, който отвъд всичко, е белег не само за криза на идеите, но и за криза на визията изобщо.

България днес просто не може да бъде разказана по нормален начин, защото пребивава в някакво състояние на безпределен хаос. Вероятно това е причината творците да се задъхват в опита си да я преразкажат, но как да преразкажеш един вакуум, едно нищо, което е антикултура в чистия си вид.

България се разпада във въображението, защото средата на перманентна истерия е подлудила хората абсолютно. Вероятно това се опитват да ни кажат младите режисьори в своите филми, но просто няма как да го направят.

Заради това България в киното днес съществува единствено като страна, от която всички искат да се махнат или всеки търси собствен начин за спасяване от менталната мизерия на битието. Всеки е емигрант, независимо дали е в чужбина или е останал тук, за да търси начин да сглоби пъзела.

Тази екзистенциална тревожност се усеща и от кадрите в "Джулай", но езикът за нейното казване или за нейното изкряскване още не е намерен.

И заради това лудостта продължава.

С други думи - струва си да гледате българско кино. След него човек излиза с желанието самият той да разкаже за този свят, за това невъзможно блато, в което се намираме, за това, че вероятно някъде там в пленителната светлина на бъдещето има звездни небеса, има светли идеи, има спокоен живот. Но, засега, този спокоен живот е отложен.

А това може и да е добра новина.

Знае ли човек?