Невероятният британски журналист Джеръми Паксман в своята книга "Политическото животно" много разсъждава върху един феномен, присъщ на съвременните демокрации, които май е крайно време да наречем "медийни". На него му прави впечатление, че хората ужасно много искат да избират себеподобни управленци, които максимално приличат на тях. И дори дава пример - през 1997 година, когато лейбъристите в Англия помитат грандиозно на изборите консерваторите, срещу Тони Блеър се изправя Уилям Хейг. Хейг е завършил с отличие Оксфорд, блестящ оратор, невероятно начетен, но в в един момент всичко това се обръща срещу него. В опитите си да промени народните настроения Хейг се опитва да демонстрира близост до хората и дори един път споделя, че като студент е можел да изпие седем бири една след друга. Агентите на медийната демокрация (журналистите) обаче изнамират един кръчмар, който казва: "Този ли да е пиел седем бири? Нали го помня като студент - след първата падаше под масата". Това е политически край за Хейг, защото се оказва, че неговият интелектуализъм е пречка, а опитът му да покаже, че е част от народа се проваля като на кино.
В светлината на тази красива история може би трябва с други очи да гледаме самопризнанието на Бойко Борисов пред работниците в Кърджали: "Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме". Това може да бъде разчетено като върховна политическа глупост, като невероятно желание на премиера да демонстрира близост с хора, с които няма нищо общо като стандарт и като мислене, както и като самопризнание за върховното падение на обществения живот. Тази изцепка е като произведение на изкуството - тя просто говори сама за себе си.
Само че в ситуацията има нещо кошмарно. Една държава не се нуждае от управленец, който е въплащение на средностатистическата простотия. Управлението трябва да е по-добро от отделния индивид, защото иначе всяка глупост ще бъде превърната в обществена норма. Да не говорим и за друго. Борисов на практика лъже жестоко металурзите от Кърджали, защото между него и тях няма никакво разбирателство. Ако не бяха отчаяни, бедни и без заплати от много време, те щяха да разберат политическата измама. Пред тях не стои спасителят, осреднен от своята простота, а стои именно техният враг, който ги лъже в лицето и се опитва да им се прави на приятел. Борисов, освен символ на деградацията на управлението, се е превърнал и в символ на обществената измама. Защото имаме човек, който само имитативно може да бъде социален, защото никога не е виждал какво е да се живее бедно. И вместо да се старае да бъде истински пред работниците, той веднага залага на мантрата: "аз съм прост, вие сте прости".
Това е и обида към изтощените хора на площада в Кърджали. Те съвсем не са прости. Те са просто отчаяни. А са отчаяни, защото държавата има начело човек, самообявил се тържествуващо, че е прост. След подобно самопризнание обикновеният човек няма много полезни ходове, освен един.
Да откаже да бъде прост.
Напук на премиера.
