Имах намерение няколко дни да не пиша нищо. Времената са протестни, смахнати, политически, разгневени, яростни. Каквото и да напише човек, няма шанс да бъде разбрано и осмислено, а това предварително потушава дори и пламъка в закален графоман като мен. В крайна сметка всеки твори за вечността, дори и да не си го признава на публично място или на протестен пърформанс.

Но покрай целия политически шум, скандалите на Волен Сидеров, жалванията на Борисов, че искали да го вкарат в ареста и там да го убият, цял ден се натъквах на новината за това, че от учебната програма отпада романа "Тютюн" на Димитър Димов и се заменя с "Осъдени души" на същия автор.

Попаднах на десетки мнения, на яростен отпор, на нито едно мнение за одобрение и заради това реших, че трябва да кажа няколко думи по тази тема. Възможността да говориш за литература във времена на политически хаос просто е безценна.

Аз обожавам романа "Тютюн", но не тази перверзия, която учат учениците днес. Политкоректността на епохата е предвидила в тези размирни дни да се учи първоначалния вариант на романа на Димов, където образът на комунистката Лила напълно отсъства. Признавам си - направих опит да чета този първоначален вариант, не ми се получи. Знам, че времената са били страшни за Димов. Това, да те принудят да вкараш допълнителен образ във вече написан роман, си е страшно мъчение, но е факт, че това е един от малкото примери, когато цензурата на епохата се е оказала творчески ефективна.

Лила е едноизмерен, плосък, банален образ, но така ефектно обогатява романа, че го превръща в нещо съвсем близо до постмодернизма. Лила е играта с цензурата на Димов, неговият компромис, който се превръща в литература, но понеже този компромис е направен от гений, то той е не само гениален, той е съвършен и говори за епохата повече, отколкото можете да си представите.

Лила е нещо като лакмус на времето, толкова праволинейна, идейна, плоска и неистинска, че човек просто не може да не се влюби в нея. Да не говорим, че Димов я поставя като контрапункт на основната си героиня и романа, в своя нов вариант, завършва именно с Лила. Тя ме кефи толкова, че първия път, когато прочетох "Тютюн", дори не успях да разбера защо всички толкова се занимават с централния женски образ (Ирина), когато второстепенният (Лила) е толкова по-готин.

Ирина е тест за литературното майсторство на Димов. Лила обаче е показател за това, че той добре се е ориентирал в политиката и създава образ, който е политически съвършен, макар и реалистично неверен.

Изобщо мога да ви говоря много по тази тема, но ми е жал за учениците, които трябва да четат оригинала на романа, след като постмодерното и пренаписано копие е толкова по-готино.

От днешна гледна точка можем да прочетем втората версия като велико противопоставяне на два основни типажа жение - Фаталната Изкусителка и Идейната Вдъхновителка. И двата са уникални и реалистични, а през епохите на човечеството са се раждали мъже, падащи си в почти еднаква степен по един от двата. В този смисъл Димов не е обикновен писател, той, твърдят критиците, е бил фен на Ирина, но факта, че може да опише левосектантката Лила така поразително реалистично, говори, че критическият му образ е неверен и неистински.

И това е голямото предизвикателство пред съвременния ученик. Той трябва да се ориентира в джунглата от клишета, готова критическа ерзац-мисъл и предварително подготвени обяснения. А нито едно от тях не работи в модерната епоха, когато всеки отделен читател е носител на върховния смисъл на една творба. В този смисъл смятам, че учителките са прецакани, защото те не са в правото си да задават смисъл на литературата, а само да водят децата до достигането на тяхната собствена идея за дадено литературно произведение.

В този смисъл "Тютюн" си реве за забрана. Ако трябва да го учат по клишета, по-добре да не бъде четен изобщо. Това е велика творба, която можеше да спечели Нобелова награда, ако авторът пишеше на някой по-разпространен европейски език. Но да лишиш младите поколения от "Тютюн", е все едно да лишиш тийнейджър от еротични списания. Тоест - можеш да го направиш, но ефектът ще е непредвидим.

Отсъствието на стихотворения от Ботев от учебните програми не бих искал да коментирам. Ще цитирам думите на една позната - "той е написал толкова малко неща, че е грехота някое от тях да не бъде учено".

Но да се свали от учебните програми стихотворението "Вяра" на Вапцаров, вече е престъпление. Вижте сега - живеем в епохата на глобалния цинизъм, но това не е причина да се лишаваме от най-слънчевите литературни артефакти на нашата литература. А стихотворението на Вапцаров е точно от тях. Това не е вяра в нещо абстрактно, небесно и философско. В неговото стихотворение вярата добива застрашително реалистични размери. Това е безкрайната вяра за това, че този свят и този живот не само могат да бъдат по-добри, а че смисълът на човешкия живот е да ги прави по-добри. Удивителната виталност на това стихотворение е най-добрия антидепресант за шантава епоха.

Преди Вапцаров, въпреки че го открих достатъчно рано, винаги съм смятал, че вярата е пренебрежимо малък процент от съзнателния човек. Но после открих, че различните форми на вяра са най-силната защита на един човек от хаоса. В една книга на Варлам Шаламом "Колимски разкази" прочетох, че единствените хора, които сталинските лагери никога не успяват да пречупят, са убедените комунисти и християните. И общото между тях е вярата. Когато имаш вяра, а това е качество, което трябва да развиваш силно и литературно, ветровете на живота не могат да те пречупят и унищожат, защото вярата има свойството да се натрупва поколение след поколение. Вероятно заради това героят на Вапцаров с ужас описва какво би станало с него, ако остане без своята вяра. Човек без вяра е като дърво без корен. Човек без вяра е като глухарче ,понесено от историческите ветрове. Вярата не само те прави истински, тя те прави вечен, защото твоята собствена вяра остава за бъдещите поколения. А вярата на Вапцаров е, че животът утре ще бъде по-хубав, по-мъдър...Охх, какво по-прекрасно от това?

Днес, когато поколенията отново са на улицата и искат някакъв смислен живот за себе си, човек започва да се пита - нима не е истина, че вярата крепи не само теб, но и целия свят в нормалния му ритъм. Протестът също е форма на вяра, дори и когато самият ти не си опиянен от него.

Вапцаров е вярвал в по-добрия живот.

Искам да вярвам, че тези, които са на улицата, си мислят същото.

И защо трябва да ги лишавате от идеологическите думи.

Литературата е вяра. Ако не в някакво общо бъдеще, то поне в това, че думите могат да променят света.

Не лишавайте хората от думи.

Един ден това ще е единствения капитал, с който ще разполагаме.

Моля ви!