"Спирайте ме, че аз малко се насосах горе, малко ме хвана така...". С тази реплика, която произнесе на втория месец от управлението на ГЕРБ,Вежди Рашидов даде сериозна заявка, че ни очаква управление на езиковите бисери, кабинет на политическата езотерика, че ни очакват драматични вътрешни изповеди и полети на съзнанието, които все едно са от друга вселена. Неслучайно, още в първата си изповед пред медиите, Вежди меланхолично си припомняше времена на по-добрите медии и журналисти: "Навремето имаше журналисти, с които заедно пиехме, заедно повръщахме, заедно ставахме от масата. Бяхме като едно цяло тяло".
Сериалът на Рашидов продължи вчера с нов сезон. Този път министърът на културата реши, че притежава възможностите на божество и сътвори огромен гаф като каза, че ще прати починалата през 2005 година Гена Димитрова на концерт в Москва. Вероятно медиите са гадни - нито една у тях не успя да повярва, че министърът е развил възкресителни способности и всички с ужас установиха, че културата е в ръцете на такъв циничен човек. А след подобно интелектуално торнодо, човек просто не може да не си зададе въпроса - къде са границите на падението на тази власт.
Управлението стана жертва на собствения си кризисен пиар. Гафът в Катар бе замазан с уволнението на двама министри. Всички медии разчепкаха темата, но пък единият министър реши да говори и наруши герберската омерта. В пристъп на паника бе направен опит този гаф да бъде запушен с пускането на Вежди Рашидов по БНТ, който да говори за успехите в културата. А самият министър на културата в пристъп на вдъхновение се самоунищожи с идеята, че Гена Димитрова може да пее днес на концерт в Москва. Изобщо това е самозатворена вселена на постоянния гаф, винаги се стига до някакъв драматичен провал на кабинета, и точно, когато си помислиш, че това е дъното, че по-голяма глупост не може да бъде извършена/казана/написана, винаги се появява някой от ГЕРБ, който да те опровергае и дори не оставя на спокойствие костите на мъртъвците.
В този ред на мисли не може да не си припомним каква серия от министри се извъртя през годините на този пост. Царят бе посочил за първи министър на културата в своя кабинет композитора Божидар Абрашев, който бе написал тържествена оратория в негова възхвала. Всички казваха, че Абрашев е мъж под чехъл и министър без мисъл. Неговата наследничка Нина Чилова пък изкара Златю Бояджиев композитор и сега драматично акостираме при Вежди Рашидов, който иска да вика духове.
Може би е време това правителство да обяви поне един почивен ден от министерската мисъл. Защото няма човек, който да може да привикне към смъртоносен коктейл от мъдростите на Борисов, Цветанов, Рашидов и Дянков едновременно. Това е окончателният край не само на българския език, но и на смисъла в обществените отношения.
Тези мисловни неволи, този смислов тероризъм, това насилие над нормалното съзнание, припомнят една мисъл на Ролан Барт, който казва: "Всичко е език, само смъртта е събитие".
Това е мисъл, която е предназначена за успокоение. Човешкият живот се състои основно от думи, единственото събитие, което може да се случи, е смъртта. Всичко останало е само език. Тоест нещо за разказване. Следователно важно, но не и неизбежно като онова другото.
Барт драматично греши. Той просто не е живял в България.
Не е подозирал, че може да съществуват министри, от чийто език да ти бъде досадно до смърт.
И направо да станеш събитие.
