Българският преход очевидно ще бъде като автомагистрала „Тракия” – всички говорят за него, всяка втора обществена теория се концентрира върху него, но очевидно никога няма да бъде завършен. Това е съдбата на мащабните проекти в нашата страна – в тях са вплетени такова количество шоу-страсти, нарцистични комплекси и конспиративни методологии, че в един момент престават да бъдат факт от живота, а стават събитие от вечността, тоест – за вечността, обречени никога да не помръднат напред.

Именно този български преход започна с експлозия на неочаквана партийност. Само година след като тоталитарният режим се пренесе в историята, в страната вече имаше триста партии. Някои от тях (спомням си за любимата на комиците формация „Български орел”) бяха опит абсолютното шоу да получи политическа реализация. Ако днес се върнем към предизборните обръщения от първите години на несвършващия преход, ще получим апоплектичен удар от безкраен кикот. Моят личен любимец от онова време е психарският антикомунист Петър Гогов, който с интонацията на дет-метъл вокал кряскаше от телевизионния екран: „Дайте ми само 500 хиляди гласа и те ще си платят. Казват ми, че не се усмихвам често. Не се усмихвам. Там, където бях, не правеха усмивки, а ги къртеха...”. После и той потъна в историята. Телевизионната демокрация е безмилостна.

Увлечени от вълната на постоянното политическо шоу обаче пропуснахме един странен и плашещ факт. В България част от новите партии много лесно намираха гласоподаватели, а избирателите системно, отново и отново, пращаха в парламента формации, възникнали от абсолютното нищо, с неясна обществена база, със странни лидери и още по-шантаво поведение. В последните 20 години в парламента са влизали формации като Български Бизнес Блок, Евролевица, НДСВ, РЗС, „Атака”, ГЕРБ. Общото между тях е, че всички възникваха, получаваха ракетно ускорение и се оказваха парламентарно представени.

Едва ли има друга страна в Европа, която така системно да е давала доверие на толкова много нови формации, а две от тях (НДСВ и ГЕРБ) направо да постави на власт с удобно мнозинство.

Този факт говори за изначална нестабилност на българските политически нагласи. Освен обща криза на политическия модел изобщо, нововъзникналите партии, които биват удостоявани веднага с власт, са симптом за постоянна обществена нестабилност.

И ако Европа усети подобна криза в последните две години, то в България тази криза е постоянен фактор в анализа на всеки процес от 20 години насам. Вярно е, че двете основни партии на прехода – БСП и СДС се издъниха по няколко пъти шумно и драматично, но вместо тези издънки да стабилизират политическите възприятия и да ги направят по-прагматични, те всъщност ги трансформираха в нещо, което прилича на политически магически реализъм. В този смисъл, ако приемем, че наистина има обществено махало, което отива в двата полюса на партийното пространство, издънките в страната ни просто накараха махалото да изчезне. Вместо махалото, основният фактор стана вълшебната пръчица.

И НДСВ, и ГЕРБ бяха мащабно проявление на политическото магьосничество. Двете партии възникнаха като отговор на самосбъдващи се пророчества и еуфоризираха обществото със шамански мантри – първите за 800 дни, които ни чакат до абсолютното чудо, вторите – с идеята, че отмъщението ще бъде незабавно, гадно и болезнено за гадовете.

Най-интересното е, че и двете партии, за които говорим, нямат никаква социална база, нещо, което е задължително за траен политически живот. Техните избиратели вече са като пристрастени към хазарта – всеки път залагат по-големи и големи суми, с надеждата да си избият всички загуби досега. И именно този обществен авантюризъм е неразгадан феномен в нашето общество. Защото тук общото недоволство от системата не избива в протестна вълна, а в гласуване напук на вселената. Това е българският начин за справяне с хроничната криза на легитимност на всяко едно управление досега.

Тази пробойна веднага бе надушена от много политически хищници, които усетиха, че българската политика отдавна вече не е игра на идеи, а единствено на съответстващи във времето маркетингови модели и екстремна имиджова реклама. Защото процесът на формиране на нови партии съвсем не е замрял. Наближаването на изборите през 2013 година отприщи поредната вълна от партийно инженерство, която се е прицелила в плаващите маси, които отдавна чакат прехода да свърши.

Неуспялата кандидат-президентка Меглена Кунева започна поредната си обиколка из страната с идеята да сондира почвата за създаването на своя собствена формация. Очевидно голямата идея на нейната нова кампания е да материализира по друг начин 14-те процента, които получи на първия тур на президентските избори. От неясните й подмятания и поредната доза евробюрократични клишета се разбра, че наименованието на нейната собствена партия може би ще бъде „България на гражданите”. За Кунева нито за миг не беше проблем с лека ръка да се откаже от предишната си партия НДСВ, която я изстреля по върховете в политиката и да потърси друга реализация на своето его.

Разочарованата и изоставена Капка Сидерова обяви, че тя и синът й Димитър Стоянов също щели да почнат да обикалят страната, за да правят нова партия, която да е нещо като „Атака” прим – формация, която ще се опита да си върне доверието на измамените от прехода (подобен проект никога няма да успее – това, което Волен, Капка и другите националистически маниаци никога няма да разберат е, че феноменът „Атака” от 2005 година се дължи не на езика на омразата или на радикалният шовинизъм, а на левите и супер-социални послания и фигури, които тогава бяха в партията и които Волен прогони в мига, в който се видя зад парламентарната банка).

Другият евродепутат от „Атака” Слави Бинев също обяви планове за политическа кариера като лидер на политическа формация, но все още спестява подробности как точно си я представя.

В последната седмица от блатото на космическите си видения изплува и Соломон Паси, който също намекна, че иска да прави нова партия, някакъв идеализиран микс между старото СДС и позачезналото НДСВ.

Очевидно зимата на 2012 година е сезонът на новите партии, опитът още отсега част от сенчестите фигури да си гарантират представителството и за в бъдеще. Това е процес на тотална деморализация на партийната система и е опасен като ядрен реактор, който е оставен без контрол. Известно време може би абсолютно нищо няма да се случва, но бъдещият взрив е неизбежен.

Именно тази деморализация абсолютно напълно деградира политическите отношения в страната. Автентичната политика е възможна само, ако има базисни принципи, които никога не се нарушават. В момента, в който те престанат да бъдат водещи – общественият живот трайно навлиза в състояние на постоянна истерия, на неспиращ скандал, на компроматна медийна олигархия, на перманентно предателство.

Не е случаен фактът, че всички нововъзникнали по този начин партии до една са лидерски. Лидерската партия е бъг (добре де, можем и да го наречем „дефект”) на демокрацията. Как една партия, която няма вътрешна демокрация, може да бъде демократична в управлението? По какъв начин? Лидерските партии обаче са удобни за контрол и лесни за подмяна. И така до безкрайност, точно както е безкраен българският преход.

Голямата трагедия на това шоу е, че в България автентичните партии не успяха да постигнат поне минимално взаимодействие, за да се противопоставят на този процес. А вместо това всяка една от тях в един или друг период от историята се възползва от политическото инженерство като инструмент, а експериментите избухнаха в лицата им като колби с неясна смес.

Въобще в България егото победи политиката. Магьосниците смазаха реалистите. Интригантите удържаха пълна победа над всички останали.

Заради това новият сезон на политическо магьосничество започна с пълна сила и рекламен блясък. И този път наистина само гражданите могат да го спрат. Но не кариеристичните марионетки за които халюцинира Кунева. Само онези граждани, които вече ясно осъзнават своите обществени интереси и не се страхуват да излязат на улицата да ги защитят.

Демокрация на протестите.

Може пък това да е лекарството, което лекува безкраен преход.