Ако прегледате цифрите за икономическото развитие на света, ще видите, че дори в годините на най-голямата криза (2009 - 2010) Турция е една от малкото страни, които имат икономически растеж и то със сериозни темпове. Когато целият свят се чудеше в какъв капан е влязъл, турците можеха да вдигат купон, защото стартираха мащабни инфраструктурни проекти, изплатиха си дълга към МВФ, икономиката процъфтяваше, а турската политика доби самоувереност и започна да работи за това да бъде лидер в Близкия изток, да задава тон на процесите и да стане незаобиколим регионален фактор. Турция е последната страна, в която човек можеше да очаква протести. Идването на власт на Партията на справедливостта и развитието през 2002 година така преформатира политическата система на страната, че вече 11 година лидерът на партията Реджеп Тайип Ердоган е несменяем управленец. Преди около година дори си говорих с млад турски комунист, политически радикал, който твърдеше, че поне още 5-6 години в Турция промяна не може да има. Радикалната левица се свила в един ъгъл, а всички останали легитимират Ердоган, ми каза той. На мен това ми изглеждаше нормално като анализ. Но аз тогава не подозирах, че и в България могат да избухнат протести. Изобщо светът е в състояние на политическа изненада.
Проблемът в Турция обаче е различен от проблема в Европа. Това не са протести, предизвикани от бедност. Въпреки, че недоволствата в Турция избухнаха около застрояването на парк в Истанбул, това влиза в рязко противоречие с модерната теза, че ако икономиката на една страна се оправи, това автоматично може да реши нейните политически проблеми. Турция днес е символ на световното недоверие в политическите системи и на това, че обикновените хора се чувстват толкова непредставени навсякъде, че могат да комуникират с властта единствено и само чрез протести. Кризата на политиката в Европа е толкова голяма, че вече проблемът не опира единствено и само до икономиката. Май дори е точно обратното - хората се обединяват около екокаузи, около етични проблеми, за да покажат, че икономическото мислене трябва да има своите граници, че просперитетът не може да бъде платен с цената на системно уязвянане на обществените пространства, че отвъд растежа на икономиката има морални каузи, които могат да събудят обществата много по-успешно от идеята за това нов мол да стои в парковете.
Разбира се, че турските протести си имат и своите вътрешнополитически причини. Управление, което е на власт 12 години неизбежно създава свои собствени олигархични кръгове, които задушават усещането за свобода, за независимост, за смислен и приличен живот. Не съм толкова запознат с турската проблематика, че да успея да изясня в детайли вътрешнополитическите аспекти. Но това, което се вижда с просто око е, че фасадната демокрация, а това е проблем на цяла Европа, не само на Турция, вече започва да се рони като мазилка по стара сграда. Показателно е това, че военните в Турция застанаха на страната на протестиращите. След цяла серия от законодателни и конституционни промени, властта на армията в Турция, оставена от Кемал Ататюрк като гарант за светския характер на държавата, бе силно ограничена и намалена. Но не възприемам това като някакъв политически реванш, просто в 21 век политическите проблеми вече са от съвсем друго естество. Хората искат различни държави, а политическата система в момента може да произвежда един-единствен вид управление. А никой не е склонен да го търпи повече. С други думи - доктрината "няма алтернатива" бе доведена до своя логичен и естествен завършек. Щом алтернатива няма - алтарнативата се създава в движение от хората, които излизат по улиците.
Олигархиите не са за подценяване. Те обикновено успяват да се възползват от размирните ситуауции и да създадават политически капани за такива стихийни протести, но от ден на ден хората по цял свят придобиват все по-силни сетива за подобен тип ъндърграуд политика. А ако си направите труда да проследите географията на протестите из Европа в последните 5 години, ще видите че говорим за европейска криза на доверие във всичко. И е окончателно ясно - това, което започна като икономическа криза, вече е политическа криза. Вече е криза не само на представителството, това е криза на модела, крах на системата, провал на самия икономизъм като разбиране за това, че е единственото хапче за обществото.
Турците започнаха своята пролет, а всъщност горещо лято, в името на запазването на един парк. Това са последните обществени пространства и хората искат ръцете на бизнеса да стоят далече от тях. Този бизнес може да си има правителствени пипала, но когато хиляди излязат и окупират един площад, тогава и най-тираничната власт изпада в кома. Гледах снимките от Турция, виждах как фотографите са запечатали гнева на хората, а всеки, който е видял това трябва, трябва да знае, че оттук-нататък нещата просто няма да останат същите.
Протестната вълна из Европа не затихва. Системата се гърчи, защото умира. Питайте хората по улицата. Те първи ще ви го кажат.
