/Поглед.инфо/ Има един поразителен факт, който е трудно обясним и сега, сто години по-късно. Най-увлекателната, най-изчерпателната и най-добре написаната книга за Октомврийската революция сред хилядите други -"Десет дни, които разтърсиха света", не е дело на писател от великата руска литературна школа, на която и да е друга по света, а на американец. Джон Рид (1887-1920) извършва нещо изумително - без да владее добре руския език, запленен от Октомврийската революция, той за кратко време сътворява един шедьовър. За нея Ленин пише: "Бих желал да видя тази книга, разпространена в милиони екземпляри и преведена на всички езици, тъй като тя дава правдиво и необикновено живо написано изложение на събития толкова важни, за да се разбере какво е пролетарската революция, какво е диктатура на пролетариата." Джон Рид умира много млад, в знак на признателност той е погребан край Кремълската стена на Червения площад в Москва.
В деня, в който отбелязваме 100-годишнината на Великата октомврийска революция, ви предлагаме да си припомним няколко незабравими страници от книгата му, описващи месеците след февруарската революция, довели до въоръженото болшевишко въстание.
Из "Десет дни, които разтърсиха света" от Джон Рид, изд. "Партиздат", 1987 г.
Настъпваше зима - страшната руска зима. В търговско-промишлените кръгове аз чувах такива приказки: "Зимата винаги е била най-добрият приятел на Русия; може би и сега тя ще ни спаси от революцията." На вледенения фронт гладуваха и умираха нещастните армии, загубили всяко въодушевление. Железопътният транспорт замираше, продоволствието все повече намаляваше, фабриките се затваряха. Отчаяните маси гръмко обвиняваха буржоазията, че посяга върху живота на народа, като причинява поражения на фронта. Рига бе отстъпена непосредствено след като генерал Корнилов публично заяви: "Не трябва ли да пожертваме Рига, за да върнем страната към съзнание за нейния дълг?"
На германците ще им се види невероятно, че класовата борба можа да стигне до такава острота. Но аз лично съм срещал на Северния фронт офицери, които открито предпочитаха военно поражение пред сътрудничеството с войнишките комитети. Секретарят на петроградския клон на кадетската партия ми казваше, че стопанската разруха е част от кампанията, която се провежда за дискредитиране на революцията. Един съюзен дипломат, чието име обещах да не споменавам, потвърждаваше това въз основа на собствените си сведения. Известни ми са някои каменовъглени мини близо до Харков, които бяха запалени или наводнени от собствениците; московски текстилни фабрики, дето инженерите спираха работата и повреждаха машините, железопътни служещи, заловени от работниците в момента, когато са изваждали локомотивите от строя...
Значителна част от имотните класи предпочитаха германците пред революцията - дори пред Временното правителство - и не се колебаеха да заявяват това. В руското семейство, дето живеех, почти постоянна тема на разговорите беше близкото идване на германците, които "носели законност и ред...".
Спекулантите използваха всеобщата разруха, трупаха колосални богатства и ги прахосваха с нечувана разточителност или за подкуп на длъжностни лица. Те криеха хранителните продукти и топливото или тайно ги препращаха в Швеция. През първите четири месеца на революцията например от петроградските градски складове почти открито са разграбваха хранителните запаси, така че наличният двегодишен запас от зърнени храни намаля до такава степен, че се оказа недостатъчен за изхранването на града в продължение на един месец... Според официалното съобщение на последния министър на снабдяването във Временното правителство кафето се закупуваше във Владивосток на едро по 2 рубли фунта (стара руска мярка - 409,512 г. - б.а.), а потребителят в Петроград плащаше по 13 рубли. По всички магазини в големите градове се намираха цели тонове храни и дрехи, но само богатите можеха да ги купуват.
В един провинциален град аз познавах търговско семейство, което се състоеше от спекуланти мародери, както ги наричат русите. Тримата синове се бяха откупили от военна служба. Единият спекулираше с хранителни продукти. Другият пласираше крадено злато от Ленските мини на тайнствени купувачи във Финландия. Третият бе закупил по-голямата част от акциите на една шоколадена фабрика и продаваше шоколад на местните кооперации, за да го снабдяват срещу това с всичко необходимо. Така че докато народните маси получаваха по четвърт фунт черен хляб на ден със своите хлебни купони, той имаше в изобилие бял хляб, захар, чай, бонбони, бисквити и масло... И при все това, когато войниците на фронта не можеха вече да се сражават от студ, глад и изтощение, членовете на това семейство с негодувание викаха: "Страхливци!" За тях болшевиките, които в края на краищата намериха и реквизираха големите запаси, скрити от тях храни, бяха истински "грабители".
Под цялото това външно загниване тайно и много активно гъмжаха тъмните сили на стария режим, които не бяха се променили от времето на падането на Николай ІІ. Агентите на прословутата охранка все още работеха за и против царя, за и против Керенски - с една дума за всекиго, който плащаше. В мрака действуваха всевъзможни нелегални организации, като например черните сотни, и се мъчеха да възстановят реакцията в една или друга форма.
В тая атмосфера на всеобща продажност и чудовищни полуистини от ден на ден се чуваше звученето на една ясна нота от все по-засилващия се хор на болшевиките: "Цялата власт - в ръцете на съветите! Цялата власт - в ръцете на истинските представители на милионите работници, войници и селяни. Хляб, земя, край на безсмислената война, край на тайната дипломация, на спекулата на измяната. Революцията е в опасност и заедно с нея - общото народно дело в целия свят!"
Борбата между пролетариата и буржоазията, между съветите и правителствата, започнала още в първите мартенски дни, се приближаваше към своя апогей. Русия, прескочила с един скок от средновековието в ХХ век, показа на изумения свят две революции - политическа и социална - в смъртоносна схватка.
Каква изумителна жизнеспособност проявяваше руската революция след толкова месеци глад и разочарования. Буржоазията би трябваше по-добре да познава своята Русия. Сега вече малко дни деляха Русия от пълния разгар на революционната й "болест".
Септември и октомври - това са най-лошите месеци от руската година, особено от петроградската година. От мъждивото сиво небе през целия къс ден непрестанно се лее проникващ до костите дъжд. Навсякъде под краката ти - гъста, хлъзгава и лепкава кал, размазана от тежки ботуши и още по-ужасна, откогато и да било поради пълното разстройство на градската администрация. От Финския залив духа силен, влажен вятър и улиците са обгърнати от мокра мъгла. Нощем - отчасти за икономия, отчасти поради страх от цепелини - само тук-там светят мизерни улични фенери; в частните квартири електричество се пуща само вечер, от 6 до 12 часа, при това свещите струват 40 цента парчето, а газ почти не може да се намери. Тъмно е от 3 часа след пладне, до 10 сутринта. Растат бандитизмът и грабежите. По къщите мъжете, въоръжени с ловджийски пушки, поред носят нощна охрана. Така беше при Временното правителство.
Хлебните продукти намаляваха с всяка изминала седмица. Половината петроградски деца нямаха мляко; в много хотели и частни къщи не бяха го виждали цели месеци... За мляко, хляб и захар трябваше с часове да се чака на опашки под студения дъжд. Помислете какво им е струвало на тия криво-ляво облечени хора да киснат по цели дни наред на скованите и побелели от студа петроградски улици през ужасната руска зима! Аз се вслушвах в разговорите по опашките за хляб. През удивителното добродушие на руските хора от време на време се откъсваха горчиви, жлъчни ноти на недоволство.
Разбира се, театрите бяха отворени всеки ден, включително и в неделя. В Маринския се даваше нов балет с Карсавина и цяла балетманска Русия ходеше да я гледа. Пееше Шаляпин. В Александринския беше възобновена Мейерхолдовата постановка на драмата "Смъртта на Иван Грозни" от Алексей Толстой. Театър "Криво огледало" даваше разкошната постановка на Шницлеровото "Хоро".
Ермитажът и всички други картинни галерии бяха евакуирани в Москва; обаче в Петроград всяка седмица се откриваха изложби. Тълпи жени из средата на интелигенцията усърдно посещаваха лекции по изкуство, литература и популярна философия. Както бива винаги в такива случаи, всекидневният дребен градски живот си вървеше по реда, като се мъчеше по възможност да не забелязва революцията. Поетите пишеха стихове, но само не за революцията. Художниците реалисти рисуваха картини на теми от старинния руски бит - за всичко друго, но не за революцията. Веднъж дъщерята на един от приятелите ми се върна на пладне в къщи побесняла: кондукторката я нарекла в трамвая "другарко!"
А около тях огромната Русия се гърчеше от болка и доизносваше новия свят. Прислугата, с която преди се отнасяха като с животни и на която почти нищо не плащаха, добиваше чувство на собствено достойнство. В нова Русия всеки човек - все едно дали е мъж или жена - получи правото на глас; появиха се работнически вестници, които говореха за нови и изумителни неща; появиха се и съветите; появиха се професионалните съюзи. Даже файтонджиите имаха свой профсъюз и свой представител в Петроградския съвет. Лакеите и келнерите се организираха и се отказаха от бакшишите. Във всички ресторанти по стените висеха плакати, които гласяха: "Тук бакшиш не се взема" или "Ако човек трябва да служи в ресторант, за да изкара хляба си, това още не значи, че трябва да бъде оскърбяван с подаяния."
На фронта войниците се бореха с офицерите и се учеха в своите комитети на самоуправление. Във фабриките тия нямащи равни на себе си руски организации - фабрично-заводските комитети - добиваха опит и сила, и разбиране за своята историческа мисия в борбата със стария ред. Цяла Русия се учеше да чете и наистина четеше книги по политика, икономика, история - четеше, защото хората искаха да знаят. Във всеки град, особено в близките до фронта градове, всяка политическа партия издаваше свой вестник, а понякога и няколко вестника. Хиляди организации печатаха стотици хиляди политически брошури и наводняваха с тях окопите и селата, заводите и градските улици. Жаждата за просвета, която толкова време беше потискана, заедно с революцията, се изтръгна на свобода със стихийна сила. През първите шест месеца от революцията само от Смолни институт всекидневно се изпращаха по всички кътища на страната тонове, камиони, влакове литература със същата ненаситност, с каквато сухият пясък попива водата. И всичко това не бяха приказки, не фалшифицирана история, не разводнена литература, не евтина, разлагаща булевардна литература, а обществени и икономически теории, философии, произведенията на Толстой, Гогол и Горки.
Сетне - речите. Русия се заливаше от такъв поток на живото слово, че в сравнение с него "потопът от френски речи", за който пише Карлайл, ни се струва малко ручейче. Лекции, дискусии, речи - в театрите, цирковете, училищата, клубовете, в залите на съветите, в помещенията на профсъюзите, в казармите. Митинги в окопите на фронта, по селските поляни, в дворовете на фабриките. Каква изумителна гледка представлява Путиловския завод, когато от стените му излизат в гъст поток четиридесет хиляди работници, излизат, за да чуят социалдемократи, есери, анархисти - всекиго за каквото и колкото и да говори той. В продължение на цели месеци всеки кръстопът в Петроград и в други руски градове постоянно беше публична трибуна.
Върху тоя фон на брожение и разложение на цялата нация се разгърна панорамата на въстанието на руските народни маси.
Дума
