/Поглед.инфо/ Двама премиери на две съседни нам държави се договориха да именуват югозападната ни съседка Северна Македония - в ущърб на географската и историческата позиция на България. Нашият премиер не просто се самоотстрани от решаването на жизненоважен за страната ни проблем, но се гърбосложи раболепно пред интересите на задокеанските си началници и дори взе страна във вътрешните спорове в Македония - разбира се, в угода на "евроатлантизма".
Взаимоотношенията на Балканите никога не са били лесни и винаги противоречията са били подстрекавани от Великите сили. За съжаление на сегашните ни управници обаче, дори така омразният за тях Тодор Живков е имал дързостта да се опълчва на политиката на чужди ментори, включително на съветските другари. Очевидно Борисов не е научил кой знае колко от него... Неотдавна в "Черно на бяло" разказахме как е станала голямата промяна в политиката на България по македонския въпрос през 1963 г., когато Живков успява хем да прекрати с един замах македонизирането на Пиринския край, хем да укрепи дружбата с големите в СССР, които са поддържали това македонизиране.
Днес предлагаме документи за друг подобен епизод в сложните ни отношения със съседите - този път с Гърция. В своите спомени, писани непосредствени след преврата през 1989 г., Петър Младенов (1936 - 2000) се спира на посещението през юли 1975 г. в България на гръцкия министър-председател Константинос Караманлис (1907 - 1998). Роден е в серското село Кюпкьой, Проти, на няколко десетки километра от България. И днес има твърдения, че той е от български произход и че е знаел български език.
Караманлис е избиран за президент на Гърция през 1980 и 1990 г., за министър-председател през 1956, 1958, 1961, 1974, 1979, министър е в много правителства. Емигрант по времето на военната хунта на черните полковници от 1967 до 1975 г. След падането й отново е на власт и се проявява като голям българомразец, а отношенията между България и Гърция се смръзват на мъртва точка.
Точно в този момент той посещава България. Макар и с явно неудоволствие Петър Младенов, който е един от главните превратаджии през 1989 г., разкрива ролята на Тодор Живков за разчупването на ледовете между двете съседни балкански държави, напук на някои велики сили, които се стремят да възпрепятстват добрите им отношения. Самородният талант на Тодор Живков отново му помага и България печели на своя страна Гърция - след десетилетия на взаимна омраза и неразбирателство.
Тодор Живков към Караманлис: И сега има държавници, които не се радват на разбирателството между нас
Из мемоарите на Петър Младенов "Животът плюсове и минуси", ИК "Петекс", 1992 г.
Бяха първите дни на юли 1975 г. Лятото беше меко и топло. Караманлис пристигна със самолет на гръцката национална авиокомпания "Олимпик". След церемонията Караманлис слезе от подиума и придружен от Станко Тодоров, се отправи към групата посрещачи.
Пред нас се изправи висок, строен, красив, вече не в първа младост, но физически отлично запазен човек. Тялото му бе изправено, главата високо вдигната. Имах чувството, че при здрависването той не поглеждаше човека пред себе си, а погледът му беше устремен над главите на посрещачите. При представянето проронваше по някоя дума, лицето му беше застинало в нещо като усмивка и излъчваше съсредоточеност и напрежение. Не без активната роля на българската пропаганда, името на Караманлис в нашето съзнание се беше превърнало в синоним на реакция и антикомунизъм. А сега трябваше взаимно да се усмихваме, да преговаряме и сигурно щяхме да се опитаме да оставим стария багаж, който тежеше и на двете страни и да търсим пътища за взаимно-изгодно сътрудничество, за добросъседско разбирателство, а защо не и за приятелство.
Самият факт, че този хубав мъж, с оредели прошарени коси, когото доскоро смятахме едва ли не за наш заклет враг, беше сред нас, говореше какви дълбоки изменения бяха настъпили в света през последните години. Но засега по външния вид на Караманлис личеше само, че той е силно вътрешно напрегнат.
Напрегнати бяхме и ние, взели участие в подготовката на тази визита от българска страна. Всички си давахме сметка, че от психологическа гледна точка изключително важно беше да се свали напрежението, да се отстрани сянката на миналото. А тази сянка беше голяма и плътна. На гръцкия народ години наред беше внушавано, че неговият главен враг е на север, тоест, това е България. Не беше малък и нашият "принос" за съществуването на враждебните настроения и отношения. Що се отнася до народите на двете страни, на обществеността, на различните слоеве от населението, включително и на тези, които по силата на своята професия най-силно влияеха на общественото мнение, - имам предвид журналистите, - те не само бяха узрели за необходимостта от промени в нашите отношения, но неприкрито подтикваха управляващите към тях. Така например, като следях как в средствата за масово осведомяване на двете страни се отразява подготовката на визитата, с изненада и удовлетворение констатирах, че само за десетина дни в гръцкия печат бяха публикувани много повече положителни материали за България, отколкото за всичките следвоенни години. Същото се отнасяше и за българските масмедии. В навечерието на визитата в България беше извършен истински десант на гръцки журналисти. Живков даде интервюта за вестници, за радиото и телевизията. Същото направи и Караманлис. Създадена беше подходяща атмосфера за народна подкрепа на посещението, а сега оставаше своите роли да изиграят двете основни действащи лица на преговорите - Живков и Караманлис.
Най-напред в първи дом на резиденция "Бояна" се състоя среща между Караманлис и Живков. Живков много се гордееше с този комплекс от резиденции. По замисъла на неговите създатели той трябваше да символизира успешното развитие на България по времето, когато неин върховен ръководител е бил той. Времето и хората по-късно щяха да дадат своята оценка, а както е известно, за историята тя е единствено меродавна. А сега Живков и Караманлис седнаха един срещу друг, аз заех мястото до Живков, а насреща ми беше Бициус. Превеждаха двама дипломати - българин и грък. Последва нормалната в такива случаи блъсканица между журналистите, те бяха много и всеки искаше да заеме най-удобна позиция. Владееше атмосфера на нещо извънредно, всички имахме усещането, че сме участници във важен момент от историята на двата народа. Всъщност, такава беше и истината, гръцки министър-председател за първи път посещаваше нашата страна.
Разговорите започнаха с дежурните въпроси - как са устроени гостите и имат ли някакви проблеми. Отговорите също не се отличаваха с оригиналност. Последва високопарно приветствие на Тодор Живков, отговорът беше в същия декларативен дух. Двамата се усмихваха, говореха високо, сякаш да се ободрят и си вдъхнат кураж, да демонстрират непринуденост, но това явно не им се удаваше. Проклетото напрежение тежеше във въздуха и продължаваше да ни сковава. Мислех си, че някой от двамата събеседници трябва да направи нещо, за да счупи леда, иначе съществуваше реална опасност, тази замислена като историческа среща да остане формална и да не придвижи напред отношенията между двете държави.
Живков пръв нанесе удара, който срина обхваналото и двамата сковаващо вцепенение и разруши разделящата ги преграда. Разстоянията изведнъж изчезнаха, двамата държавници се погледнаха в очите и в залата настъпи лекота.
За Тодор Живков през годините са правени много и често взаимноизключващи се оценки. Тези оценки са съдържали както непремерени похвали, така и открито арогантно отрицание. Бил е характеризиран като умен, прозорлив, талантлив и мъдър и в същото време са го наричали селски хитрец, страхливец, подлец, определяли са го като жесток и безскрупулен, лишен от всякакви морални задръжки, необразован и слабограмотен. С времето всичко ще застане на мястото си и тогава историята ще даде своята оценка, а известно е, че тя е неподкупна. И поне досега никой не е успял да я надхитри или излъже.
Истината е, че Тодор Живков е една сложна и противоречива личност, човек с огромни, преди всичко морални недостатъци и пороци, но не може да му се отрече наличието на силен характер, на силна воля, както и умението да изчаква толкова, колкото е необходимо - понякога дълги години, в преследването на поставената цел. Не може да не му се признае умението да прави добро впечатление, особено когато това му носеше някаква лична изгода. И накрая, не може да се отрече умението му да се ориентира бързо в обстановката и да предприема необходимите за момента действия.
Това си качество Живков прояви на тази първа негова среща с Караманлис. Той млъкна, изведнъж стана сериозен и съсредоточен, всички се обърнаха към него. Тишината навярно продължи само секунди, но на нас ни се стори, че са изминали часове. Най-сетне Живков се раздвижи, като че ли излизаше от внезапно обхваналото го вцепенение и тихо каза:
"Господин Караманлис, дълго размишлявах, докато се готвех за срещата си с Вас, и стигнах до едно заключение. То се състои в това, че Вие сте много силен и смел човек, човек с грамаден кураж, след като се решихте да дойдете в България. Казвам това, защото Вие много добре знаете какво сте правили и говорили, както и какво съм правил и говорил аз, защото и двамата си даваме сметка, че народите ни все още не са забравили това и накрая, защото сигурно и сега има държавници от близки и далечни страни, които никак не биха се радвали на едно наше разбирателство. И ето затова си мисля, че Вие сте една голяма личност, един голям човек И политик. Слабият човек и дребният политик не биха могли да се решат на подобна стъпка".
Всички мълчахме, мълчеше и Караманлис. Инстинктивно разбрах, че Живков беше казал това, което в момента беше необходимо.
По-нататьк разговорите потръгнаха, лееха се като вода през скъсан бент. Имаше и настроение, имаше и типичното за балканския темперамент недочакване на партньора да завърши мисълта си, имаше и прекъсване, и смях и шеги. Всичко тръгна добре и опитът ми подсказваше, че и краят ще бъде добър. Мисля, че това не по-зле от мен разбираше и нашият висок гост. Той беше човек с огромен политически опит, безброй пъти оглавявал различни министерства и ръководил няколко правителства.
Когато се присъединихме към останалите официални лица, които ни чакаха на един етаж по-долу, нещата вече вървяха гладко и безпроблемно. Тук Караманлис се разкри като личност, способна да разказва и убеждава. Той говори за Гърция, говори за диктатурата на полковниците, за тежкото наследство, което сега трябвало да преодоляват. Говори също така за гръцко-турските отношения и, засягайки проблема за егейския шелф и Кипър, охарактеризира турската политика като открито експанзионистична. След това накратко се спря на отношенията Изток-Запад. Трудно можеше да се възрази на неговите съждения.
Те бяха изцяло в духа на вече договорения документ, чието подписване предстоеше след броени дни в Хелзинки, който щеше да влезе в историята на международните отношения под познатото на всички заглавие "Заключителен акт на съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа".
Много време Караманлис отдели на двустранните ни отношения. Слушах внимателно - по принцип това бяха същите въпроси, които преди две години обсъждахме с Пападопулос, но в този факт нямаше нищо лошо. Напротив, отново се потвърждаваше мисълта, че личностите, правителствата са преходни, а народите и техните интереси вечни. Единственият нов въпрос, който постави за обсъждане нашият гост, беше за справедливо разпределение и рационално използване водите на река Места. Този въпрос и в бъдеще щеше да присъства на всички наши двустранни срещи, независимо от коя партия беше гръцкото правителство. След дълги обсъждания се приближавахме плътно до неговото справедливо решение и после пак се отдалечавахме.
Официалната вечеря мина в тържествена и приятелска обстановка. Този път Живков и Караманлис говореха отново високо, но ние отлично знаехме, че това вече не се дължеше на вътрешно напрежение, а по-скоро на освободеност от него, на добро настроение - а може би и на факта, че и двамата не бяха в първа младост и имаха проблеми със слуха. Произнесоха се дълги, но не бих казал скучни тостове. Напротив, речите и на двамата бяха интересни и съдържателни.
...А градусът на настроението, очевидно и под въздействието на хубавото българско вино, непрекъснато се вдигаше, хората се бяха отпуснали, говореха, смееха се, лицата на всички бяха открити и ведри. Раждаше се нещо ново, много ценно и хубаво - доверие и приятелство между представителите на две съседни страни.
Преди кафето Живков поиска да говори с мен. Попита ме дали след кафето не бихме могли да поканим госта в някое заведение с програма, където би могло да се потанцува. Оказа се, че предвидливият директор на протокола беше създал организация и за подобна прищевка. Казвам прищевка с ясното съзнание, че думата не звучи много добре, но в конкретния случай идеята се оказа едно добро хрумване. По това време в столицата нямаше много нощни заведения, а най-престижно беше барът на хотел "София". Отидохме там. Програмата беше напълно прилична, а и нашият протокол беше я подсилил с участието на някои от най-добрите ни естрадни изпълнители.
След края на артистичната програма оркестърът засвири танцова музика. Имаше неписано правило, ако присъства "първият", никой да не става да танцува преди него. Оркестърът продължаваше да свири, Живков говореше нещо на Караманлис, но той видимо се разсейваше и не го слушаше внимателно. Реших да наруша правилото и поканих за танц една позната балерина. Караманлис сякаш само това чакаше и веднага ме последва. Размених няколко реплики с него, Живков вече също танцуваше, наставаха от местата си и повечето от останалите гости. Помислих си, че денят, започнал с подозрение и недоверие, завършваше добре. Ако не беше напълно срутена, все пак сериозно беше подкопана стената на недоверието и враждебността, която векове наред ни беше разделяла. Разбира се, не трябваше да живеем с илюзии. Голям и много тежък камък трябваше да се отмести от общия ни път, за да стигнем до искреното приятелство и взаимното зачитане и уважение.
На другия ден бяхме във Варна и Живков придружаваше своя гост. Варненци устроиха на ръководителя на съседната страна великолепно посрещане - топло, сърдечно, приятелско. Стори ми се, че Караманлис беше не само изненадан, но и шокиран. Като опитен политик, той можеше да допусне, че вчерашната демонстрация на доброжелателност на столичани можеше да бъде и организирана. Но когато днес се срещна с истинска, неподправена народна сърдечност, и той, а и ние също разбрахме, че в света нещата се променят, че политиката вече е работа не само на управляващите и ставаше невъзможно тя да се води против волята и интересите на народите.
Дума
