/Поглед.инфо/ В първата част на изследването на доцент Галчин за Македонския литературен кръжок, с която ви запознахме миналия четвъртък, той се спира преди всичко на причините и обстоятелствата за създаването му. Докато в откъсите от днешната публикация авторът разкрива интересни детайли около прекратяването на дейността му, които са не по-малко значими и за които никой от „северняците македонци” не си „спомня”. Как да помнят, че кръжочниците комунисти всъщност се оказват „най-горещи български патриоти”, изпълняващи остарели и отменени партийни поръчения на Коминтерна?! Как да си спомнят, че тези кръжочници приветстват с възторг в списвания от тях вестник „Литературен критик” вестта за връщането на Южна Добруджа към България и ликвидирането - забележете, от тъй противните им германски войски, на югославската власт над поробените от нея македонски братя и сестри!

„В броя си от 20 април 1941 г. редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския литературен кръжок, приветства разгрома на Югославия от германските войски, защото вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование възможност най-сетне да получат своята свобода дълго потисканите българи от Македония. Заглавието е “Честито Възкресение Христово”. Под него с дребен шрифт е отпечатано официално съобщение за прекратяването на съществуването на югославската държава…“Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини скрито в сърцата ни.”

И докъде я докарахме днес?

Да ни е честит македонският културен клуб „Никола Вапцаров” в Благоевград!

МАКЕДОНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК (1938 –1941 г.), доц. д-р Петър Галчин


Втора част:
ВЪЗВРЪЩАНЕ КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ КОРЕНИ
 

Освен по линията “интернационално” — “македонско”, в Македонския литературен кръжок съществуват разногласия и по друго основно направление: “българско” - “македонско”.

Декларативно всички членове на Македонския литературен кръжок са “македонци”. Но докъде стига българското и от къде започва “македонското” е въпрос, който у членовете на кръжока няма еднозначен отговор.

Господстващото тогава в комунистическите среди коминтерновско гледище за македонската нация като реалност и по същество сектантският характер на Македонския литературен кръжок не позволяват открит изказ на различията между членовете на кръжока по този въпрос. Косвени сведения показват, че той живо и постоянно ги е интересувал.

От литературата за кръжока е известно, че в края на 1939 г. и началото на 1940 г. членовете на Македонския литературен кръжок упорито издирват документални свидетелства, историческа литература, а и картен материал за Македония. Всички членове на кръжока познавали историята на българското освободително движение в Македония на Христо Силянов, но същевременно се опитвали да интерпретират по друг начин списанието “Лоза” или брошурата на Димо Хаджидимов “Назад към автономията”, а и всякаква друга историческа литература, касаеща летописа, етнографията и географията на областта. […].

Всъщност засиленият интерес към миналото на Македония има по-просто и по-логично обяснение. А то е, че членовете на Македонския литературен кръжок били измъчвани от съмнения за т.нар. македонска нация и че се налагало не друг, а себе си да убеждават в съществуването й. А причини за съмнения наистина е имало. Историкът на освободителната борба в Македония Хр. Силянов ясно и категорично я разглежда като българска по своя характер. Димо Хаджидимов отправя зов за връщане към стария лозунг за автономия на Македония, защото опитът за национално обединение на българите по време на световната война се е провалил и защото при това положение е реална опасността Македония да бъде разчленена и предадена във владение на сърби и гърци, въпреки безспорния й български етнически характер. А и Кр. Мисирков, в последното си изказване през 1924 г. недвусмислено заявява: “Ний досега сме се казвали българи, тъй се казваме и днес и такива искаме да се казваме и в бъдеще.” […].

Антон Попов и Никола Вапцаров

Снимка: www.facebook.com

При сблъсъка между фактите и коминтерновската теза за съществуването на отделна македонска нация на членовете на Македонския литературен кръжок не оставало друго, освен извода, че миналото на Македония е минало на българска област и че ако наистина може да се говори за македонска нация, то тя е продукт на условията и обстоятелствата след Първата световна война и във времето на дейността на кръжока е все още в процес на изграждане. Впрочем, Н. Вапцаров недвусмислено заявява това си гледище за македонската нация още при учредяването на кръжока в своя прочут доклад, в който призовава всички с литературното си творчество да работят за вербуване на македонско съзнание. […].

Изглежда обаче, че сред членовете на Македонския литературен кръжок е имало и други мнения за генезиса на “македонската нация”. Вероятно са се чували и твърдения, че корените й трябва да се търсят в по-далечното минало, или поне във времето на зараждането и развитието на освободителното движение в Македония в края на ХIХ и началото на ХХ век, във връзка с което бил и спорът.

Третият същностен въпрос, по който се води дискусия в Македонския литературен кръжок, е за т.нар. македонски език. От Венко Марковски узнаваме, че се били обособили две течения: едното — създаване на македонска нация с литературен български език, а другото - изграждане на македонска нация с нов литературен език . […].

Част от членовете на кръжока смятали, че писането на “македонски” , т.е. на македонски диалект е необходимо условие за създаване на македонска литература. Знае се, че това е теза, възприета от Венко Марковски и Коле Неделковски. Същата теза е застъпвал и Антон Попов. В споменатата вече критическа статия “От “Буря над родината” до “Чудна е Македония”, той се отнася положително към поезията на Кочо Рацин тъкмо, защото е писана на “майчин език”.

Друго е мнението на Никола Вапцаров. Той открито не е бил против писането на диалект, но вътрешно в себе си бил дълбоко убеден, че стойностна литература може да се прави само на българския литературен език. Затова на него е и писал. Вапцаров не си е позволил да използва в стиховете си дори една банска дума.

Членът на кръжока Иван Керезиев си спомня, че различните позиции на Антон Попов и Никола Вапцаров по въпроса за езика понякога довеждали до остри пререкания. На заседанията Попов е настоявал всички да преминат да пишат на “македонски”. За Вапцаров обаче това е било напълно неприемливо.

Идейните разногласия и спорове между членовете на Македонския литературен кръжок са отражение в последна сметка на техните колебания. Кръжокът осъществява дейността си според първоначалните си предназначения до към средата на 1940 г. Последната му изява с подчертано македонистка окраска е свързана с гостуването в София през август 1940 г. на съветски футболисти. В кръжока решили да използват случая, за да се свържат с тях и да ги информират за възгледите си. По молба на кръжочниците скулпторът Николай Шмиргела, близък приятел на Н. Вапцаров, изработил плакет-медальон, отлят след това от бронз, на който от едната страна била измоделирана карта на географската област Македония, а на другата — лаврова вейка и мисълта на Гоце Делчев: “Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование между народите” . […].

Задачата да се предадат материалите на съветските футболисти била поверена на Вапцаров. Той стоял цяла нощ пред хотела, в който били отседнали футболистите, за да дочака сутринта някой от тях, на когото да предаде медальона и картичките. Когато двама най-после се появили, Вапцаров ги заговорил на руско-български език, опитал се да им обясни в какво се състои работата и им подал пакета. Но един от младежите му казал: “Это для политрука, товарищ”. С това приключила цялата история.

След този случай македонистката дейност на кръжока секва. Вапцаров например дори не завършва замислената поема за Илинденското въстание през 1903 г., макар вече да бил подготвил неин вариант. След като върху нея е работил в продължение на повече от половин година, изведнъж я изоставя и отпечатва само епилога й като отделно стихотворение “Илинденска”. Обяснението, че това е станало по липса на време не е убедително. Ако това е била главната причина, тогава как да си обясним факта, че тъкмо тогава — от август до ноември 1940 г., поетът подготвя окончателните варианти на стихотворенията “Майка”, “История”, “Крали Марко”, “Кино” и набелязва заглавие на втора стихосбирка, уви неосъществена. Очевидно причината е друга. Той просто бил решил да остави на втори план регионалната проблематика и да съсредоточи вниманието си върху теми с общобългарско, политическо и социално значение. […].

Противно на забвението, на което членовете на Македонския литературен кръжок оставят темата за Македония, видимо се засилва привързаността им към общобългарската проблематика и успоредно с нея — формалното (защото фактически никога не е прекъсвало!) връщане към българските си чувства. През септември 1940 г. Н. Вапцаров, в унисон с другите български писатели и поети,  възторжено посреща вестта за връщането на Южна Добруджа към България. От това време е и едно негово писмо до тогавашния председател на Съюза на писателите в България Елин Пелин, в което Вапцаров недвусмислено се съпричислява към българската литература, наричайки я “нашата литература”. […]

Вапцаров не е единственият член на Македонския литературен кръжок, който след лятото на 1940 г. се съпричислява към българската литература, към българската култура, и най-общо — към българския народ. През декември 1940 г. А. Попов отпечатва в “Кооперативна защита” материал, посветен на четиригодишнината от смъртта на проф. Асен Златаров, в който между другото четем: “Като общественик и професор той (Асен Златаров — б.м.) се застъпваше за едно широко отваряне вратите на нашия университет (к.м.), за децата на българския народ. В него грееше идеалът да види родината ни (к.м.) издигната на едно високо просветно равнище, при което народът ни (к.м.) да може с пълен размах да прояви свойте творчески сили...” […].

Повратът в дейността на членовете на Македонския литературен кръжок, новото им отношение към въпроса за своята национална принадлежност и за посвещението на своя литературен талант по същество променя самия характер на кръжока. Ако до пролетта и лятото на 1940 г. на него може да се гледа като на литературно сдружение, имайки предвид общата цел, която членовете му са си поставяли — то от тогава насетне до официалното прекратяване на дейността му през следващата 1941 г. той не e повече от един обикновен приятелски кръг. […]

Сред причините за промяната най важната естествено е постепенното осъзнаване на абсурда върху българска литературна основа, от българи по рождение и с българска родова памет, а при повечето от тях - и на български език, да се създава македонска литература. Още повече, че макар и да са декларирали друго съзнание, вътрешно в себе си те си оставили дълбоко свързани с всичко българско.

Няколко конкретни обстоятелства ускорили процеса на промяната. Едното е, че не са получили признание на усилията си да създават македонска литература. Стиховете на В. Марковски срещат радушен прием в средите на българските писатели, но възторгът от тях е по линия на художествените им достойнства и на основата на българския патриотизъм, който излъчват, неизменно индентифициран обаче като част от регионалното българско родолюбие. Единствено Тодор Павлов се прехласва пред тях.

Без сериозен литературен отзвук останала и отпечатаната в края на 1939 г. и появила се на пазара в началото на 1940 г. стихосбирка на Коле Неделковски “Мъскавици”.

Имената на другите членове  на Македонския литературен кръжок пък въобще не са били дори забелязани от литературните критици по това време. Всичко това идело да покаже, че дори комунистическата партия в този момент не е смятала тогава, че създаването на македонска литература е толкова важна, а още по-малко актуална задача. […].

Може да се предположи, че немаловажна роля за постепенното и негласно бягство на членовете на Македонския литературен кръжок от тясната тема за Македония и от абсурда да се създава литература и език, различни от българските, са изиграли също прозренията, че кръжокът не е изпълнил задачата, която те са му отреждали в личен план - своето литературно творческо израстване. В продължение на десетилетия съзнателно се налага представата, че Македонският литературен кръжок имал изключително позитивно отражение върху развитието на таланта на неговите членове. Нищо от реалността обаче не потвърждава тази априорно наложена оценка. Какво например би могъл да научи един В. Марковски от лаика-критик А. Попов. Всичкото, което последният вижда в творчеството на Марковски е, че пише за Македония и на диалект. А това вече го е казал Тодор Павлов, и то по-добре и по-образно. […].

Отказът от македонизма превръща повечето от членовете на кръжока в най-горещи български патриоти. Това се вижда от участието им в редактирането и списването на седмичния вестник “Литературен критик”, с който в продължение на няколко месеца те били неразделно свързани. […].

“Литературен критик” бил проводник на партийната комунистическа политика в сферата на литературата, и по-широко — в сферата на културата. Това личи както от публикуваните материали, така и от техните автори. Но успоредно с това той се изявява като проводник на горещ и последователен български патриотизъм. […].

В броя си от 20 април 1941 г. редакцията на вестника, състояща се от членове на Македонския литературен кръжок, приветства разгрома на Югославия от германските войски, защото вижда в унищожаването на това изкуствено антантовско политическо формирование възможност най-сетне да получат своята свобода дълго потисканите българи от Македония. Заглавието е “Честито Възкресение Христово”. Под него с дребен шрифт е отпечатано официално съобщение за преустановяване съществуването на югославската държава: “От днес, 18 април в 12 часа, 1941 г., всички югославски въоръжени сили, които не бяха досега разоръжени, сложиха безусловно оръжие. Югославската държава престана да съществува (БТА).” А после, вече с едри букви и курсив, следва коментар на редакцията:

“Повече от четвърт век Христовото Възкресение изгряваше над поробените родни братя из Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини скрито в сърцата ни.

Повече от четвърт век Спасителят на човечеството се раждаше и възкресяваше окован в кървави и ръждиви окови.

Повече от четвърт век свободолюбивият и борчески дух на българина бе потискан от “брата” сърбин.

Стига!

Само в една нощ свободата огря над цялата българска земя.

Ликува брата от Дунав до Бело море и от Черно море до планините на Албания.

Свободата на поробените българи идва наедно с най-великия православен празник — Възкресение Христово.

Нека това първо свободно празнуване на този голям християнски празник прокънти до коварния и ненаситен за човешка кръв Албион, за да чуе и разбере, че не се гаси това, що не гасне.

Кръвта вода не става.

Честито Възкресение Христово на целия свободен български народ.” […].

Особено показателен за патриотичната позиция на редакцията на “Литературен критик” е бр. 17 от 27 юни 1941 г. В този брой е публикуван уводен материал “Преливане на културни ценности”, подписан от Димитър Митрев и Елена Павлова, но Михаил Сматракалев твърди, че е негов материал. “[…]

По-нататък в статията се казва, че след обединението “изникват хиляди въпроси. Сега ще трябва да се запретнат яки ръце за работа. Стопански, политически, културни въпроси гъмжат и чакат опитната ръка да започне.

Сега ще трябва да се опознаваме. Тия отсам и ония оттатък Беласица, Шар и Пирин, ще трябва заедно да се опознаят, да се поучат от достиженията на културно-националната си деятелност. Сега ще трябва да стане едно преливане на мисли и идеи. Така ще се изравнят и стъпките. А там жаждата за знания е огромна. Насила приобщавано към чужди национални и политически системи, населението от тия, довчера разкъсани части, е останало твърде много назад. Довчерашната власт не му е позволявала да твори и говори на своя език, да пее песни, които са му по сърце, да декламира стихове от любими автори, да украсява стаите си с портрети на велики писатели и културни деятели, които уважава, да нарежда в библиотеките си книги, които го интересуват...” . […].

Статията “Преливане на културни ценности” е показателна не само, че някогашният македонизъм на членовете на Македонския литературен кръжок (най-активните в миналото сега са членове на редакцията на “Литературен критик”) е отишъл в забрава, но и за пълното им всеотдаване в служба на общобългарската кауза. Привърженици някога на идеята за независима Македония, те сега се изживяват като радетели на културното, а следователно и национално интегриране на населението й с това на целокупното българско население от страните предели на България.

Впечатляващ е фактът, че това не е официалната тогава политика на БКП. Обратно - новата им позиция е израз на напора на собствените им чувства и на собствената им национална свяст, което е още едно доказателство, че предишната им позиция е била повече плод на партийна дисциплина и на криво разбрана политическа целесъобразност[…]

Поведенческата промяна у членовете на Македонския литературен кръжок и фактическият им отказ да създават друга литература довежда кръжока до дълбока организационна криза. Той не само вече не стимулира творческите пориви на най-талантливите му членове, но и постоянно им напомня за едно увлечение, от което те искат съзнателно да избягат. По тази причина заседания, на които да се обсъждат техни творби, не се провеждат в продължение на месеци. Това постави началото на саморазпускването, т.е. началото на края на Македонския литературен кръжок. Сред първите, които за продължително време прекъсват връзките си с кръжока, е Никола Вапцаров. […].

И тъкмо така и става, след като Югославия капитулира на 18 април 1941 г., а ден след това българските войски биват посрещнати с цветя и възторг от местното население в Македония, а след още един ден - в Беломорска Тракия. На заседание на кръжока през май 1941 г. Кирил Николов обявява края му с мотива, че при новата обстановка е необходимо членовете му практически да се включат в политическата борба . […].

Истинската причина за официалното прекратяване дейността на кръжока може да се открие в материалите на “Литературен критик”. А те говорят, че след като голяма част от Македония е възвърната към България, макар и само административно, и местното население там жадува за българската култура, дотогава забранявана и преследвана от сръбските и гръцките власти, съчиняването на “отделна” литература, макар и формално, е абсолютен анахронизъм, Нещо повече. За патриотичната интелигенция, както и за въодушевения от станалото национално обединение български народ от двете страни на бившата граница, подобна дейност би била провокационно вредителство. Не е случаен фактът, че дори комунистическата партия не се ангажира с непопулярните македонистки прояви, а се задоволява само с привидно поддържане на коминтерновското становище. На практика БКП не смята за актуален въпроса за ново откъсване на възвърнатите вече части към България, не поставя подобни задачи, нещо повече - слага акцент върху проблеми със стопанска и социална насоченост. […].

БКП, която след нападението на Германия започва въоръжена борба, поставя на първо място задачата за единна борба на балканските народи срещу фашизма с презумпцията, че национално-териториалните спорове на Балканите трябва да бъдат оставени на втори план и да се решават по-късно. В името на това единство тя е принудена да приеме възвръщането на ръководната роля на ЮКП в съпротивителното движение във Вардарска Македония, и то въпреки наличието на българска власт там. Това създава възможност на ЮКП да придаде на борбата не само антифашистки, но и антибългарски характер — факт с много последици за българщината.

Правителствената политика по отношение на Македония и Беломорска Тракия се подкрепя също така от организациите на многобройните бежанци в България с уговорката, че в местната власт трябва да участва и коренното българско население .

В тази нова обстановка бившите членове на Македонския литературен кръжок, за разлика от миналото, не са идейни единомишленици. Те вече работят и живеят в различна среда и при различни условия и това се оказва определящо за политическото им поведение. […].

Антон Попов за разлика от повечето бивши членове на кръжока, най-продължително отстоява коминтерновските позиции. Но и македонизмът на Антон Попов секва, когато практически се включва в политическата борба. В края на 1941 и началото на 1942 г. той написва обемиста поема със заглавие “Бие дванадесетият час”, на която особено много е държал. Поемата е посветена на историческия двубой с фашизма. Слаба като литературно произведение, тя е показателна за еволюцията, която А. Попов бележи по македонския въпрос. В нея се откриват две важни промени. Първата е възприемането и от него на това, за което през 1940 г. критикува другарите си от кръжока, а именно, че отечеството е целият свят. Втората е много по-съществена. Той се самоосъжда, задето в определени години на своя живот бил загърбил собствения си народ и ясно заявява завръщането си при него. В поемата това е казано с много силни думи:

Посърнал бях,
а той ме върна
при народа,
който гине в трудолюбие
и при земята родна,
която бях разлюбил .

Тук няма двусмислие за това, кой е неговият народ и “земята родна”. Ако е въпрос за Македония, то кога той я е бил разлюбвал? По време на участието си в Македонския литературен кръжок ли?! Явно е, че става дума за България, за нейната земя, която той като блуден син в продължение на две-три години е загърбвал, вменявайки си, че “своя” е само този неин дял, който той произволно е отделил, наричайки го родина. […].

Противоречива е съдбата на бившите членове на Македонския литературен кръжок след Втората световна война. След като от към втората половина на 1940 г. постепенно скъсват с македонизма и във времето 1941-1944 г. участват в различни форми на антифашистката борба, откъм 1945 г. насетне конюнктурни и политически причини, а и партийната дисциплина ги заставят да изживеят повторно въвличане в отродителна за българското население в Македония политическа и идеологическа кампания. От тях се иска да засвидетелстват съпричастие в административното създаване на македонска нация, бидейки едни в България, а други във Вардарска Македония. Трябва да минат години, съществено да се промени политическата обстановка, и чак тогава да заявят истината за националното си самосъзнание. В различно време това правят Васил Александров, Венко Марковски, Тодор Янев, Иван Керезиев. Михаил Сматракалев в едни случаи твърди, че е бил с македонско съзнание, а в други — че и той, и останалите членове на Македонския литературен кръжок били далечни привърженици на македонистката идея.

Установилите се да живеят след Втората световна война във Вардарска Македония, няколко някогашни членове на Македонския литературен кръжок са принудени от обстоятелствата да споделят македонизма, който става една от господстващите идеологии в Титова Югославия. Като всяка силова политика, и тази за създаване на македонска нация се нуждае от враг, за да се наложи. Този враг е намерен в лицето на етническата българщина и на държавата България. За чест обаче на тези няколко членове на някогашния кръжок те нито се поддават, нито участват в тази недостойна антибългарска кампания.

Македонският литературен кръжок е създаден да стане проводник на политиката на БКП сред младата и образована част на македонските бежанци в България. Коминтерновското влияние и обединисткото (на ВМРО/об/) възпитание на част от членовете му преформулират тази цел в задача за създаване на македонска “национална” литература, която от своя страна да насажда друго национално съзнание с оглед на бъдеща ситуация. По смисъла на тази задача, литературата, която кръжокът е трябвало да твори, се е изисквало да бъде “национално-революционна” по своя характер. Изключителните усилия, които няколко ентусиасти полагат в тази насока обаче, не довеждат до желания резултат. Литературата, която те творят, не е нито македонска, а още по-малко революционна. По своите същностни белези и характеристики тя е част от българската литература, а при Вапцаров е налице дообогатяване и доразвиване на българската литература.

Снимка: www.facebook.com

След непродължителен период на самозаблуда той и повечето от неговите другари осъзнават абсурдността на мимолетност и младежко увлечение, загърбват краткотрайното си минало и отново стават горещи български патриоти, каквито са били винаги.

Политическата обстановка след Втората световна война обаче позволи някогашните младежки увлечения и грешки на членовете на кръжока да се използват предимно в кампания с антибългарска насоченост. Затова един от тях по-късно ще възкликне: “Влиянието, коминтерновското, е много страшно”, “... а ние по това време ... трябваше да помагаме — от една България да правиш две Българии...” .

* Черно на бяло

Абонирайте се за Youtube канала на новото ни музикално предаване "Рефлексии" и ще преживеете прекрасни мигове с музиката на Барока: https://www.youtube.com/watch?v=HoGUFCffd70

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели