/Поглед.инфо/ Писателят Георги Марков: Смърт на капитализма! Смърт на експлоататорите от човек на човека!
Навярно само за две неща може да сме сигурни, твърдим ли нещо за Георги Марков – датата му на раждане – 1 март 1929 г. и датата на смъртта му – 11 септември 1978 год. Какво му се случва между тези две дати, особено след 50-те години на ХХ век е възможно да е категоричен само някой, настанил се удобно на политическа хранилка. И тъй като не сме сред тях ще се въздържим от каквото и да е твърдение, включително на най-важното – дали е бил комунист, или антикомунист, фашист или антифашист? Всичко друго, дори включително и отговора на въпроса на чие разузнаване все пак той служи, произлиза от отговорите на тези две питанки. От текста по долу всеки читател може да стигне сам до извода. И нищо друго. Само ще припомним, че Джери е главното действащо лице в екипа, сътворил сценария на ненадминатия и до ден днешен антифашистки сериал „На всеки километър”. Жалко че отреденото му от някого, все още несигурно от кого, време не му стигна, за да напише роман за капитализма, както съобщава в прословутото си писмо до Димитър Гочев:
„От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но я се опитай да изкажеш мнение в „независимия” вестник ТАЙМС, или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, но както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Разликата е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа”.
А пиесата му „Комунисти”? Тя е документална, такова доверие му е имала народната власт, че над двеста най-строго съхранявани досиета в архива на МВР му е предоставила да чете. Как пък и досега не се намери поне една сцена, която да постави пиесата му! Някои размисли на Георги Марков за властта и днес са толкова актуални, че предизвикват тревожно безпокойство най-вече у изтерзаните души на десните му почитатели.
Четиридесет и пет години мълчание от създаването на пиесата не стигат ли!
Из романа „Покривът” на Георги Марков, изд. „Сиела”, 2007 год.
Много отдавна, преди повече от тридесет години, един недоспал и недоял ученик седеше на последния чин до прозореца и слушаше безсмислените брътвежи на учителя по психология, който превъзнасяше християнското начало, първичната сила на доброто и виждаше във всички постъпки на човека неразбраното, неосъщественото добро. Защото той наричаше злото неосъществено добро.
А ученикът почти не го слушаше. Не желаеше да се изравни със сантименталните гъски и гъсоци, които зяпаха в устата чародееца на добродетелните приказки. Не знаеше откога бе започнал да ги презира и откога да ги мрази, може би много време преди да ги срещне. В образцовата стая на образцовия клас той стоеше като чужда вещ, съзнаваше това и се наслаждаваше. Винаги му се струваше, че е извън прозореца, че е долепил чело и гледа тази ученическа сбирщина, както се гледа на кошара овце, пладнуващи в зноя на животинското си спокойствие.
Не можеше да не ги презира, защото бяха все охранени буржоазни потомци, с бели меки ръце, с гладки лица, с погледи на щастливи животни, които след училище тръгваха за домовете си, за да ядат топла супа, за да спят в топли чаршафи, да учат със старание психологическите уроци, или да се обясняват на ученичките в любов. През този ноември валеше непрекъснато дъжд, ученикът Донков, застанал с мръсни варосани дрехи и пробити цървули край коритото, движеше голямата лопата и слушаше щипенето на варта. Беше сам, единствен, захвърлен под това огромно небе със смазваща оловна тежест, заобиколен от тъпото безчувствие на тухли и керемиди, от студения мирис на чамови дъски и греди. Тогава искаше да бъде магьосник, да превърне тази вар в странен разрушител, да вдигне лопатата и да я развърти из света. Удряше едрите, мъчноразтворими бучки и бъркаше бързо, неспирно, до пълно изнемощяване, докато лопатата сама се откъсне от ръцете му и се свлече върху рамката на коритото. Не се съжаляваше. Беше сигурен, че дори да имаше възможностите и условията на ония, пак би се отделил встрани, далеч от тях, защото друго му беше нужно. Не знаеше какво точно, но усещаше присъствието му в своята самотност и недостъпност…
„Трябва винаги, във всеки миг да помня, че съм различен от тях!“ - нареждаше той с болезненост и пишеше в една тетрадка заповеди за себе си…. И когато по тайни пътища при него дойде идеята за разрушението на този, лично омразен, нему свят, за подмяната му с друг, ученикът Донков се прероди. Той се почувства напълно готов да участва в това велико и опасно дело като веднага си помисли: „Хич не знам какъв свят ще създадем после, но знам, че този трябва да се разруши!“
А когато по-късно ехидният директор отвори чантата му, пълна с позиви и звънна зловещо: „О-хо!“, у Донков не остана никакво съмнение и надежда. Стада от връхлитащи бесни свине, чиито удари щяха да го свалят, да го разкъсат, да го разнесат на парчета, за да не остане ни следа от него.
- Комунист! - каза директорът, щастлив от своето
откритие. Каза още, че точно това е очаквал от него, сигурен е бил в неговия комунизъм, но сега вече и доказателства има.
„Той забравя себе си!“ - бе помислил тогава Донков с пълно право.
Тогава този педагог и възпитател, преди да го предаде на полицията, измисли една невиждана сцена. Осемстотин униформени ученици с фуражки и ученички с бели блузи и тъмносини поли бяха строени един до друг в редица, която опасваше двора на гимназията. Учителското тяло, тия кретенизирани стари моми и достопочтени скопци гледаха към Донков с тъпа злоба, готови да извлекат поуката от случая…
…Директорът каза, че учениците са длъжни в името на отечеството, един по един да заплюват мръсния предател и враг, като в негово лице заплюват комунизма…
-
Ученици! - завика в изстъпление директорът. –
Плюйте комуниста! Плюйте! Плюйте!
Донков долови в това изстъпление собствената си сила, това, че страхът е отсреща, паниката е отсреща и злобно зачака.
Вторият ученик като шесторкаджия се изплю право в лицето му. Той почувства лепкавата плюнка да се стича по бузата му, гнусна и хладна, но докато се опомни беше вече пред третия, който плю в гърдите му. Четвъртият се поколеба и плю леко, може би в обувките или панталона, Донков видя плахите тъмни очи, недоумението му. Петият бе син на офицер, изпълнителен и точен кандидат за военното училище, плю насреща, в гърлото му, шестият плю скришом в земята, седмият изрева гръмогласно „пфу“ и въобще не плю, но осмият, известен подлец, се изхрачи в челото му, деветият, десетият... Слугите автоматично го преместваха към следващия и това принудително движение го вбесяваше... Следващите го плюеха без изключение в лицето. Някои се усмихваха гузно, трети навеждаха срамежливо лица, четвърти го гледаха с ням ужас, пети съчувстваха, но всички го плюеха.
Донков усещаше как мръсните лиги пълзят и се свличат по лицето му и полудяваше.
„Това е от техните тела, от техните уста, от самите тях! Но аз ще се измия също с тяхната кръв! С кръвта им с две ръце ще се измия! Другояче не може! - и си представяше как разкъсва плътта на телата им, как от същите тези плюещи уста ще шурти кръв, макар че сега сълзите напираха в очите му.
„Ще се измия! Ще се измия и нищо няма да има!“
Непоносимостта на тези докосвания преля в един миг. Това беше при ученичките. Някаква похотлива осмокласничка, която той добре знаеше, защото имаше най-големите гърди в гимназията, защото говореха за нея разни работи, приближи ухилена до него и плю в устните му. Това, че плюнките се стичаха по цялото му тяло той можеше да понесе, но тоя мръсна чужда влага върху устните си, Донков не можа да издържи, причерня му, опъна слабите си рамена, с внезапно движение се освободи от конвоя, изрева и силно, колкото можеше, ритна ученичката в корема, после се извърна, готов да се бие и да умре...
Но никой не се нахвърли върху него, защото този миг съвпадна с нещо невероятно. Отведнъж се бе вдигнала врява, учениците разбъркаха строя, двамата образцови слуги гледаха в тъпо недоумение, учителското тяло се разпиля, а директорът препускаше из гимназията като луд. Само ученичката се превиваше от болки и пищеше.
Донков видя паниката в двора, видя, че гледат нагоре, към покрива на гимназията, сам проследи погледите им, озверен, настръхнал до край. Избърса с лакет лицето си.
Върху покрива се вееше малко червено знаме.
Ярък, неоспорим цвят, запален там от неизвестна ръка, спасителен и чудотворен. Пламтеше като истинско знаме, като символ на приближаваща, неудържима сила.
Донков погледа, погледа и се усмихна. Сганта стоеше безпомощна и жалка, слюнките още не бяха засъхнали върху лицето му (те нямаше да засъхнат никога), още лепнеха по тялото му, но той стоеше и се усмихваше както никога. И това знаме от този миг нататък за него имаше фантастична сила, много пъти по-късно то щеше да се вее над главата му, за да извиква у него същото чудесно чувство и да даде безспорна надеждност на последния му вик:
- Ще се измия!
Това знаме стоеше над главата му и в оня най-тържествен и велик момент, когато вратите на затвора рухнаха, за да се върне свободата към затворниците и животът към смъртниците. Донков не беше забравил нищо. Излезе от затвора, отиде в своя град и още същата вечер застреля директора. Изведе го навън, в ливадите, докара го до запустял, изоставен кладенец и го попита:
- Защо не ме плюеш сега?
Оня трепереше, опита се да целуне нозете му, говореше за заблужденията си, но и тогава Донков усещаше как лигите се стичат по тялото му, попиват в кръвта му, в сърцето му и натисна спусъка. После го бутна с крак и се заслуша как премятащото се тяло тупна в дълбочината на запустелия кладенец. И докато се премяташе, той си мислеше, че кладенецът трябва да се напълни догоре без никаква пощада, както ония не бяха щадили, и че разстрелът е най-малкото отмъщение.
- Няма вече да плюеш! - каза той и се върна в града.
Омразният му свят трябваше да бъде докрай разрушен. Искаше да разруши и домовете им, и предприятията им, всичко, до което се бяха докосвали техните ръце, което съдържаше нещо
тяхно. Когато някакъв сантиментален другар се застъпи за един мръсник - доктор, като казваше, че бил добър специалист, Донков ревна:
- Не ни трябва специалността му! Ако трябва да ни спасяват такива като него, по-честно е да мрем!
Неговият безпощаден фанатизъм увличаше хората. Другари от борбата, бити до смърт в полицията, ятаци, загубили домовете и семействата си, се надпреварваха да чистят враговете, а Донков си казваше:
- Измих се! Ето че се измих!
Знамето!
Отвъд прозореца е великолепното туловище на специалния цех, отвъд прозореца е блестящата писта на покрива, а над всичко - предизвикателният поход на знамето...
.........
Откъс от есето на Георги Марков. „Биография на властта” Избрани съчинения. Том 1. Задочни репортажи за България. София, Siela, 2008. с. 107-110.
През 1968 година по решение на партията в България се провеждаше широка подготвителна кампания от мероприятия за най-тържествено честване на 25-годишнината от 9-и септември, което се падаше през 1969 година. По идея от „най-отгоре“ Комитетът за изкуство и култура реши да възложи на трима от най-добрите драматурзи написването на документална пиеса в три части за историята и борбите на Българската комунистическа партия от основаването й до 9-и септември 1944 година. Един от тримата автори бях аз и на мен се падна т.нар. антифашистки период, т.е. времето на войната. Впоследствие двамата ми колеги Николай Хайтов и Никола Русев заявиха, че не могат да смогнат със сроковете, и се отказаха, така че аз останах единственият автор на документалната пиеса „Комунисти“, която бе сведена само до военновременния период. Не зная по чия идея се изискваше „строга документалност“. Доколкото си спомням, някой от
нашите ръководители бе видял пиесата на Петер Вайс „Наместникът“ и оттам бе настояването за документална пиеса. Така на мен със специално разрешение ми бе предоставена рядката възможност да прегледам повече от 200 полицейски досиета, съхранявани внимателно в архивите на Министерството на вътрешните работи. Това бяха следствените, лични и съдебни досиета на почти всички видни комунистически герои на съпротивата, които бяха загинали, разстреляни или
обесени. В продължение на близо шест месеца почти всеки втори ден аз отивах в сградата на МВР на улиците „Гурко“ и „6-и септември“, един служещ ме отвеждаше в малка стаичка в приземието, където ми се донасяха архивите, и друг служещ стоеше през цялото време при мене и наблюдаваше прочита им. Разбрах, че тази мярка бе взета поради внезапното изчезване на важни страници от тези архиви. Веднъж един от служещите иронично ми каза, че на самия 9-и септември някои партийни другари са се втурнали най-напред към Дирекцията на полицията, за да си намерят досиетата. Той изказа предположението, че може би съществени факти са били унищожени. Мнозина други са били в лудо търсене на Никола Гешев, човека, за когото се знае, че е държал в ръцете си цялата нелегална комунистическа партия и чието име аз срещах най-често в архивните страници. Тъкмо оттам пред мен се оформи образът на този изключителен полицай, началника на отдел „А“ при Дирекцията на полицията, когото аз направих централен герой на пиесата, и в единственото представление (генерална репетиция) се игра от народния артист Иван Кондов. Телевизионната версия на този образ бе също моя работа и бе игран от артиста Георги Черкелов.
Из пиесата на Георги Марков „Комунисти”
ПЪРВИ ЧЕТЕЦ:
РАПОРТ Господин Началник,
Днес, 24 ноември 1942 година в 6 часа вечерта при черквата в квартал „Надежда”
задържах лицето Първи комунист, търсен от властта за опасна конспиративна дейност и осъден задочно на смърт по чл. 16 от ЗЗЗД. У същия беше намерена фалшива лична карта. При задържането стана борба, където разузнавачът Рангел Димитров скъса панталона си.
Началник първа група... (не се чете)
Сцената се осветява. Познатият кабинет на Началника, който седи зад
бюрото си. Влиза Агентът.
АГЕНТЪТ: Нищо не каза, господин Началник! Как не го въртях, мълчи! Господин капитанът го качи на електрическия стол, нищо! Такова чудо не съм виждал! Седми ден вече!
НАЧАЛНИКЪТ: Хм! Седем дни! (Към Агента.) Спиридонов, ти би ли издържал седем дни такъв бой?
АГЕНТЪТ: Нормалният човек не може да издържи и седем минути, господин Началник!
НАЧАЛНИКЪТ: Ами, доведете го и да свършваме! Приготви хората за очните ставки!
АГЕНТЪТ: Слушам, господин Началник! (Излиза.)
Началникът отваря една папка и прелиства досието. Въвеждат Първи
комунист, който застава на обичайното си място в средата. Агентът
остава в очакване до вратата. Началникът става от бюрото си и
отива при Първи комунист.
НАЧАЛНИКЪТ: Ето те пак тука! Но трябва да ти кажа, че това е последната ни среща и изглежда повече няма да се виждаме! Знаеш ли, че си осъден на смърт?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Зная!
НАЧАЛНИКЪТ: Изпълнението на присъдата зависи само от тебе! Давам ти честната си дума, че имаш всички шансове да останеш жив! А най-важното за един човек е, да е жив! Мъртви хора няма! Мъртвите не са хора! На колко си години?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: На тридесет.
НАЧАЛНИКЪТ: На тридесет години човек да има семейство, да има деца, да има професия и място в обществото...
ПЪРВИ КОМУНИСТ (иронично): В кое общество?
НАЧАЛНИКЪТ: Тука е твоята най-страшна заблуда. Обществото е едно и също, то не се променя, както и хората са едни и същи, те не се променят. Вашето общество ще бъде точно като нашето и тогава да те пита човек, защо си пожертвал живота си? Но тебе няма да те има, а картинката ще бъде същата!
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Тогава защо се борите срещу нас, щом като нищо няма да се промени!
НАЧАЛНИКЪТ: По същество. Ще има незначителна промяна - ще станат нашите, за да седнат вашите! Нищо повече!
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Ще станат експлоататорите, за да седне народът!
НАЧАЛНИКЪТ: Народът никога не е сядал и няма да седне! Пък и да седне, нали тебе няма да те има!
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Това няма значение!
НАЧАЛНИКЪТ: Аз нямам намерение да споря с теб! Трябва да те изпратя веднага на стрелбището! Но ти имаш един шанс!
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Запазете го за себе си!
НАЧАЛНИКЪТ: Все пак помисли... (Разхожда се. Продължителна тишина.) Къде е квартирата ти?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Не желая да кажа!
НАЧАЛНИКЪТ: Всички твои приятели, които са тука, казаха, че си член на Централния комитет на РМС?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Не съм член на никакъв Централен комитет и никаква партия!
НАЧАЛНИКЪТ: Кой ти даде фалшивата лична карта?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Един познат.
НАЧАЛНИКЪТ: Името му?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Не зная, нито зная къде живее!
НАЧАЛНИКЪТ (към Агента): Доведете онзи!
…НАЧАЛНИКЪТ: Вярно или невярно, това не изменя твоето положение. На стрелбището те чакат! Само от теб зависи! Ще говориш ли?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Нямам какво да кажа!
НАЧАЛНИКЪТ: Тогава сбогом.
Сцената угасва. Появяват се четците.
…ВТОРИ ЧЕТЕЦ:
Твърде бързо. Поверително. Тук. Дирекцията на полицията - отдел Държавна сигурност. Копие - Военния комендант. Изпратете в гарнизонния затвор лицето
Първи комунист, осъден на смърт чрез застрелване, за да бъде приведената в изпълнение присъдата.
Зам. прокурор (поручик)... (не се чете)
Сцената се осветява. В дъното е привързан на стълба Първи комунист.
Вляво, в полумрака, е екзекуторският взвод. Отпред са Прокурорът,
Началникът на ДС, Лекарят и други лица.
ПРОКУРОРЪТ (към Първи комунист): Вие чухте присъдата! Имате ли нещо да кажете?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Аз съм подал молба за възобновяване на делото, тъй като е гледано в мое отсъствие!
ПРОКУРОРЪТ: Молбата ви е оставена без последствие, като неоснователна, защото не сте имали затвърдено местожителство по време на гледането на делото, за да бъдете призован като подсъдим! Вярно ли е, че сте живели нелегално и с фалшива лична карта?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Вярно е.
ПРОКУРОРЪТ: Затова сега присъдата ще бъде изпълнена. Имате ли някакво желание?
ПЪРВИ КОМУНИСТ (след кратко размишление): Моля, чаша вода!
Прокурорът кимва с глава и Агентът поднася чаша вода, която Първи
комунист бавно я изпива. ПРОКУРОРЪТ: Все пак, имате ли някакво
желание?
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Още една чаша вода!
Отново му поднасят вода. Когато я изпива, пред него се изправя
Свещеникът.
СВЕЩЕНИКЪТ: Чадо мое... настъпи времето...
ПЪРВИ КОМУНИСТ: Няма нужда, отче, не вярвам в Бога!
ОФИЦЕРЪТ: Слушай команда! За стрелба!
…Прокурорът се връща. Всички потъват в тъмнината. Чува се само
командата „Огън!” и Първи комунист увисва след изстрелите на
стълбата. Сцената угасва. Появяват се четците.
…Сцената се осветява.
Втори комунист с верига и белезници е изправен срещу публиката.
ВТОРИ КОМУНИСТ: Дължа да заявя, че съвсем не считам войната изгубена за СССР, както предполага прокурорът, а напротив смятам, че победата на социализма и комунизма над капитализма е неминуема. Смятам, че СССР далеч не е военно сломен, че неговата победа ще спаси България от окупация и от неминуемо утрешно политическо и стопанско поробване, така както навремето Русия спаси България от турско иго. Смятам съюзяването в настоящето и в миналото с германските империалисти за най-голямо провинение на Династията
към жизнените интереси на българския народ… Прокурорът премълчава фактите, че симпатиите на народа на България в тази
война са на страната на Освободителката ни Русия, че съучастието на България в това най-подло нападение в историята против СССР, крепостта на мира, науката, изкуствата, религиозната свобода, прогреса и демокрацията е черно петно за България…
В обвинителния акт не се споменава, че съм работил на пристанището в Русе, че съм бил очевидец на жалкото издойване на българското стопанство от страна на германските окупационни власти, извличат се с гемия милиони килограми храни, олио, плодов пулп, тютюни, нещо, което не може да не възмути обвиняемия…
Затова реших да стана доброволец на Сталин, разумен, не фанатизиран, както се изразява блюстителят на закона, господин прокурорът. Ведно с главата си, поднасям на съда и обществото следната заключителна дума:
Империалистическите войни са позор на човечеството! Край на тях! Мир на хижите, мир на палатите! Смърт на капитализма! Смърт на експлоататорите от човек на човека! По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене!
…Вторият комунист се изтегля назад, възкачва се по сцената, докато
прожекторът го загубва.
ВТОРИ ЧЕТЕЦ: Смърт чрез обесване!
ПЪРВИ ЧЕТЕЦ: Наказателно дело 645/42 година, смърт чрез разстрел!
ВТОРИ ЧЕТЕЦ: Наказателно дело 673/42, смърт чрез разстрел!
ПЪРВИ ЧЕТЕЦ: Смърт чрез обесване!
ВТОРИ ЧЕТЕЦ: Смърт чрез разстрел!
ПЪРВИ ЧЕТЕЦ: Смърт!
ВТОРИ. ЧЕТЕЦ: Смърт!
Дума
