/Поглед.инфо/ Известно е, че капитализмът като обществено-икономически строй възниква на основата на принципа на „laissez-faire“ /фр.ез. „оставете да се прави“/ в икономическия живот. Този принцип следва да се разбира като формиране на такава икономическа среда, при която взаимодействията между икономическите субекти са свободни от държавни регулации.

Но и не само от държавни регулации, а и от всякакви други ограничения, каквито са различен вид солидарни отношения, характерни за т.нар. „традиционни икономически взаимодействия“. Казано по-детайлно не само се смята за недопустима държавната намеса под най-различни форми, като се започне от държавно регулирани цени, мине се през държавни субсидии, държавно наложени монополи и т.н.

Ала също така се пренебрегват традиционни ценности, които предполагат някакъв вид самоограничения. Не случайно именно протестанските религиозни течения са онази духовна платформа, която в най-голяма степен отговаря на същността на либералния капитализъм. Както вярно отбелязва Макс Вебер в своя станал класически фундаментален труд „Протестантизмът и духът на капитализма“, според редица от тези течения човекът най-вярно служи на Бога, не когато отиде в манастир за да се отдаде на молитви към Бога, а когато осъществява бизнес, създава стойност и формира печалба.

Допуска се само такава държавна интервенция, която осигурява „свободната пазарна игра“ (т.нар. „антимонополни закони“), както и тази, която гарантира правото на частна собственост (закони против кражбата, както и против всякакви форми на насилие срещу тази собственост).

Накратко капитализмът при своята поява и дълъг първоначален период на функциониране се базира на национално-либерална икономическа основа. Но не бива да се забравя казаното от най-големия американски социолог на XX век Иманюел Уолърстайн(Immanuel Wallerstein), подчертаващ, че „Капитализмът е възможен само като наддържавна система, в която съществува едно по-плътно „ядро“ и въртящи се около него периферия и полупериферия“/вж. И.Валлерстайн. Россия и капиталистический мир-экономика, 1500-2010. „Свободная мысль“, 1996, №5/.

В този смисъл ядрото се формира на национална основа. Но това ядро, използвайки първоначално инструментите на колониализма, а по-късно на неоколониализма, изсмуква едни или други ресурси от периферията и полупериферията. Именно за сметка на тези ресурси ядрото осигурява социален мир за себе от една страна. А от друга формира превъзходството си над полупериферията и периферията, което му гарантира продължаване ползването на ресурсите на последните.

Също така е нужно да отбележим, че този т.нар. „либерален капитализъм“ в немалко случаи в практическите си прояви постоянно по един или друг начин нарушава един принцип на капиталистическата пазарна икономическа динамика, т.е. този на конкуренцията. Това нарушение се извършва предвид следването на най-важния принцип на капитализма – принципът на „максимизация на печалбата“.

В дадения материал, обаче, ние ще се съсредоточим върху темата как при своето функциониране „либералният капитализъм“ в резултат на възникването на различни кризисни явления – като се почне от т.нар. циклични кризи и се стигне до такива причинени от един или друг вид политически катаклизми като войни и други, е принуден да прибягва до нелиберални и непазарни модели на функциониране.

Тези нелиберални модели „покриват“ значителна част от времето на функциониране на определени държави от капиталистическото ядро, т.е. на Западния капитализъм през ХХ век. Те стават необходимо средство за да може системно-структурната криза, в която изпада от време на време Западният либерален капитализъм, да не прерасне в системна катастрофа.

Световните капиталистически кризи и раждането на Кейнсианския икономически модел

Първата световна икономическа криза, която удря националната икономика и социалния живот, както на Съединените щати, така и на Германия, Великобритания и Франция е през 1857 г.Следващата световна икономическа криза започва през 1873 г. в Австрия и Германия. Кризата от 1873 г. започва като международна финансова криза. Тази криза приключва едва през 1878 година.

През 1914 г. започва международната финансова криза, причинена от избухването на Първата световна война. Причината е разпродажбата на ценните книжа на чуждестранни емитенти от правителствата на САЩ, Великобритания, Франция и Германия с цел финансиране на войната. Тази криза, за разлика от други, не се разпространява от центъра към периферията. Тя започва почти едновременно в няколко страни. Следващата световна икономическа криза е тази през 1920-1922 година. Същата е свързана с банковите и валутни сривове в Дания, Италия, Финландия, Холандия, Норвегия, САЩ и Великобритания.

Най-значимата в първата половина на ХХ век световна криза е „Великата депресия“/англ.ез. Great Depression/ от 1929-1933 год. На 24-ти октомври 1929 г. (т.нар. „Черен четвъртък“) на Ню Йоркската фондова борса започва рязко снижаване на цените на акциите. Това започва най-голямата дотогава в света икономическа криза разпространила се от Щатите по целия свят, но основно в Западна Европа. До края на 1929 г. спадът в курса на ценните книжа достига фантастичната тогава сума от $40 милиарда. Затворени са фирми, фабрики, банки. Милиони безработни хора скитат в търсене на работа. Кризата бушува до 1933 г.Приема се, че „Великата депресия“ е в основата на Втората световна война.

Преодоляването на „Великата депресия“ започва в САЩ, като в основата на това преодоляване е т.нар. «Нов курс» /NewDeal/ на президента Франклин Делано Рузвелт. Много от мероприятията и политиките, осъществени в рамките на «Новия курс», възприемат редица концептуални виждания, разработени от английския икономист Джон Мейнард Кейнс. Поради което «Новият курс» е разглеждан като практическо въплъщение на това, което е наречено «Кейнсианска икономика» или «Кейнсиански модел», за който ще стане дума по-долу.

Основни концептуални идеи на кейнсианството и ключови представители

„Кейнсианската икономика“/англ.ез.Keynesian economics/ от една страна се явява теоретично макро-икономическо течение, основаващо се на работите на английския икономист Джон Мейнард Кейнс. От друга страна „Кейнсианската икономика“ се вижда и като практически модел, съдържащ мерки, ползволяващи преодоляването и неповтарянето на „Великата депресия“, започнала в Съединените щати през 1929 г.

Фундаменталният труд на Кейнс „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“/TheGeneralTheoryofEmployment, Interest, andMoney/, публикуван през 1936 г. се смята за концептуална платформа на кейнсианската икономика или по-точно на кейнсианския икономически модел. В него той оспорва класическата теория, твърдейки, че „бизнес песимизмът и пазарните характеристики могат да изострят икономическата слабост по време на рецесия, причинявайки по-нататъшен спад на съвкупното търсене“(Вж. https://www.britannica.com/money/Keynesian-economics). В известен смисъл за този труд и неговото въздействие върху практическата икономическа динамика се говори като за „Кейнсианска революция“.

Следва, обаче да се каже, че редица научни трудове на Дж. М. Кейнс, където е развита неговата теория и концепции, са публикувани още в началото на 20-те години на ХХ век. В тези трудове на Джон Мейнард Кейнс се чувства влиянието на уроците и последиците от Първата световна война.

Кейнсианството е признато за една от основните школи на съвременната икономика. Даже и днес в една ли друга степен се ползват кейнсиниански идеи в икономическата политика в много развити капиталистически страни в рамките дори на доминиращия неолиберален модел в САЩ, Япония и редица други страни от ЕС. Несъмнено кейнсианството има своите критици и даже отрицатели, които тук няма да коментираме.

Към групата кейнсиански икономисти причисляват Пол Самюелсън, Джон Тинберген, Джон Гълбрайт и редица други.Същите прилагат и развиват идеите на Кейнс, създавайки модели на бизнес цикли и демонстрирайки как правителствените политики могат да повлияят на икономиката. Така, например, Пол Самюелсън предлага концепцията за "балансирани инвестиции". Според същата правителството трябва да инвестира в икономиката по време на периоди на трудности. Това насърчава растежа на заетостта и повишеното търсене на стоки и услуги. При нормални обстоятелства правителството трябва да намали своите инвестиции и да се оттегли от икономиката, като по този начин осигури пространство за частни инвестиции.

Друг важен представител на кейнсианството е Ричард Конг, който поддържа идеята за необходимостта от комбиниране на парична и фискална политика в борбата с безработицата. Той също така смята, че правителството може да използва данъчни облекчения и кредитиране, за да стимулира икономическия растеж. Джон Гълбрайт пък развива теорията за необходимостта от държавно регулиране за намаляване на неравенството в доходите. Същият подчертава и важността за овладяването на инфлацията и поддържането на стабилност в цените на стоките и услугите.

Нужно е да кажем, че това е в пълна противоположност с политиката на неолиберализма. Известно е, че неолиберализмът обикновено се застъпва за минимална държавна намеса в икономиката. Паричната политика по време на стабилни периоди се придържа към принципи като таргетиране на инфлацията, независимост на централната банка и пазарно ориентирани лихвени проценти. Фокусът е върху поддържането на ценова стабилност (обикновено дефинирана от конкретна инфлационна цел) и позволяването на пазарните сили да насочват икономическите резултати.

По време на криза императивът преминава от дотогава единствено насочването към поддържане на дадено равнище на инфлацията към стабилизиране на икономиката предвид предотвратяване на финансов колапс. Ключовите корекции включват такива нетрадиционни мерки като тези централните банки да използват инструменти извън стандартните корекции на лихвените проценти. Те могат да включват т.нар. „количествени облекчения“– „Quantitative easing“ (QE). QE включва централна банка, която закупува финансови активи - държавни облигации или обезпечени с ипотека ценни книжа от открития финансов пазар. Целта е да се влее ликвидност във финансовата система и да се стимулира икономическата активност.

Поддръжниците на неолиберализма разглеждат QE като начин за по-ниски дългосрочни лихвени проценти. Тъй като чрез увеличаване на търсенето на облигации QE намалява тяхната доходност, облагодетелствайки кредитополучателите. Също така като повишава цените на активите QE може да надуе стойността на акциите и недвижимите имоти. По този начин потенциално се насърчават инвестициите. Съответно повишената ликвидност насърчава банките да отпускат заеми на бизнеса и потребителите.

Възникват, обаче, проблеми като тези, че QE облагодетелства непропорционално собствениците на активи, изостряйки различията в богатството, т.е. рязко нараства социалното неравенство. Също така прекомерната ликвидност може да доведе до спекулативни балони. Но най-вече е под въпрос ефективността на въздействието на QE върху реалния икономически растеж.

Критиците на неолиберализма очертават и появата на т.нар. „непредвидени последици“ като тези, че пазарите може да станат зависими от намесите на централната банка. Също така QE може да замъгли ценовите сигнали и да попречи на ефективното разпределение на ресурсите. Сложно е и излизането от QE без нарушаване на действието на пазарните сили. Така или иначе дългосрочните ефекти от прилагането на неолибералния модел са обект на продължаващ дебат до ден днешен.

Както се вижда от написаното по-горе за кейнсианството ключова концептуална платформа е тази, че държавата трябва да играе активна роля в икономиката, за да осигури стабилност и растеж. Ядро на кейнсианската концепция е идеята за „съвкупното /агрегираното/ търсене“. Последното означава, че общият размер на потреблението, инвестициите и държавните разходи определя нивото на икономическа активност.

Поради това по време на криза, когато частният сектор не е в състояние да възстанови икономическия растеж, правителството трябва да се намеси и да увеличи разходите си. Основните концептуални идеи на кейнсианството могат да бъдат формулирани и йерархизирани по следния начин, а именно:

  • Държавно регулиране на икономиката - Основната идея на кейнсианството е необходимостта от държавно регулиране на икономиката. Икономистът Джон Мейнард Кейнс вярва, че свободната пазарна икономика не винаги може да се справи сама с проблеми като инфлация или безработица. Държавата трябва да поеме отговорност за стабилизиране на икономиката и за подкрепа на растежа;

  • Стимулиране на потреблението – Кейнсианците смятат, че потреблението е движещата сила на икономиката. За да стимулира икономическия растеж, правителството трябва да инвестира в програми за подкрепа на потреблението, като например програми за насърчаване на малкия бизнес или увеличаване на доходите на домакинствата;

  • Модернизация на икономиката - Кейнсианците също призовават за модернизация на икономиката, особено в онези сектори, които са ключови за развитието на страната. Например инвестирането в научни изследвания и разработването на нови технологии и производствени механизми може да помогне за създаването на по-силна и по-конкурентоспособна икономика;

  • Постоянно намаляване на безработицата – Един от основните принципи на кейнсианството е политиката за постоянно намаляване на безработицата. Държавата трябва да създава работни места и да води политики, насочени към увеличаване на заетостта. Това е свързано и с програми за повишаване на квалификацията и образованието на населението.

Следва да се отбележи, че кейнсианската политика е подложена на критика от редица икономисти, привърженици на алтернативни икономически школи. Много от тях смятат, че използването на строги държавни регулации може да доведе до фискални загуби и увеличаване на държавния дълг. Така например, през 70-те години в САЩ, когато доминира кейнсианската идеология, страната е изправена пред проблем, който кейнсианската теория в онзи момент не е в състояние да реши. Страната преживява стагфлация - висока безработица и висока инфлация. Тази слабост на кейнсианската теория се превръща в повратна точка, когато други икономически доктрини се връщат в практиката, а най-вече неолиберализмът заема водещи позиции.

Кейнсианците са упреквани, че не обръщат нужното внимание на въпросите за движението на паричното предлагане, ценообразуването, динамиката на цените, лихвените проценти, считайки ги за маловажни. Казано по друг начин поддръжниците на други икономически теории сочат редица противоречия в регулирането на икономиката според кейнсианските рецепти.Кейнсианството несъмнено е най-критикувано за нарушаване на принципите на свободното предприемачество и естествения ход на икономическия процес. Т.е. ключовата критика е, че тази теория не оставя място на икономиката да се саморегулира. Друг е въпросът доколко при неолибералния модел намесата на централните банки /ФЕД, ЕЦБ и други/ позволява това чудодейно саморегулиране на пазарите. Да не говорим за ролята на глобалния капитал, които изкривява всякакви пазарни взаимодействия не само на глобално и регионално, но даже на национално и локално равнища.

Във връзка с горното е нужно да се отбележи един ключов феномен на кейнсианството. Въпреки широко разпространеното мнение, противопоставящо кейнсианството на саморегулирането на пазара, Кейнс подчертава необходимостта от държавно регулиране на макроикономиката не срещу, а в името на пазара. Така, например, Д.М. Кейнс заявява следното: „Въпреки че разширяването на функциите на правителството във връзка със задачата за координиране на склонността да се консумира и стимулът да се инвестира би изглеждало на публицист от 19 век. или за съвременния американски финансист като ужасяваща атака срещу основите на индивидуализма, аз, напротив, го защитавам като единственото практично средство за избягване на пълното унищожаване на съществуващите икономически форми и като условие за успешното функциониране на личната инициатива”(Цит. по „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“, глава 24, «Заключителни бележки за социалната философия, до която може да доведе една обща теория» в http://economics-lib.ru/books/item/f00/s00/z0000006/st027. shtml?ysclid=ltzjwkgs 41728129247).

„Новият курс“ /New Deal/ на президента Франклин Делано Рузвелт като практически кейнсиански модел на капиталистическо възпроизводство

Както беше отбелязано по-горе "Новият курс" е икономическата политика, провеждана от администрацията на Франклин Делано Рузвелт от 1933 г. с цел преодоляване на мащабната икономическа криза (Великата депресия), която обхваща САЩ от 1929 до 1933 г.

Икономическите програми на „Новия курс“ са проведени чрез Конгреса по време на първия президентски мандат на Рузвелт през 1933-1936. Тяхната цел е да облекчат положението на безработните, да възстановят икономиката и да реформират финансовата система, за да предотвратят повторение на „Великата депресия“.

Демократическата партия, която подкрепя новия курс на Рузвелт, изразява интересите на белите южняци, етническите малцинства и профсъюзите. Републиканската партия през този период е разделена. Част от републиканците остават в опозиция на политиката на Рузвелт, смятайки, че тя противоречи на интересите на бизнеса, а другата част частично я подкрепя. Привържениците на реформата формират «Нова коалиция", която работи в Единен фронт до 60-те години на ХХ век.

Но от 1938 до 1964 г. Конгресът се контролира от опозиционната "Консервативна коалиция". В резултат на това много от икономическите програми на „Новия курс, като например програмата за безработица, са съкратени до края на Втората световна война. Въпреки това, някои от иновациите на Рузвелт, например, програмата за социално осигуряване, Федералната корпорация за гарантиране на влоговете и Комисията за ценни книжа и борси все още са в сила. Нови видове държавно регулиране е изпълнявано основно с финансови и икономически средства. „Новият курс“ на Рузвелт се провежда според рецептите на британския икономист Джон Мейнард Кейнс.

Основни мероприятия в рамките на „Новия курс“/New Deal/

Стабилизация на паричната система - За да се стабилизира паричната система, износът на злато в чужбина е забранен, извършена е конфискационна размяна на злато за хартиени пари, осъществено е обезценяване на долара, банковата система е усилена - най-големите банки получават значителни заеми и субсидии от хазната.

Ще припомним в детайли тази важна операция проведена от американското правителство. След влизането Ф.Д.Рузвелт в Белия дом е приет Указ №6102 за задължително предаване на златото в държавната хазна, влязъл в сила през април 1933 г. От 1 май с.г. всички юридически и физически лица в срок от 3 седмици трябва да обменят в оторизирани банки притежаваното злато в слитъци и монети за книжни пари с цена 20.66 долара за тройунция. Който е хванат в нарушение получава 10 години затвор и глоба на огромната за това време сума от 10 000 долара.

Следващата 1934 година е подписан закон за държавния златен резерв. Банките обменили златото получават златен сертификат срещу предаденото на държавата злато. Но е забранен обратния обмен на злато срещу златен сертификат. Същата 1934 г. цената на златото скача до 35 долара за тройунция. От цялата тази акция печели държавата и тези банки, които на основата на вътрешна информация извеждат златните си запаси в чужбина. Цялото събрано злато е изпратено на съхранение в специално построеното за тази цел хранилище във Форт Нокс. През 1944 г. на проведената в Бретън Уудс, САЩ международна конференция правителството на Щатите прокарва решението щатският долар да играе ролята на световна валута. Вашингтон обещава свободна размяна на долара срещу злато като гарант за това е златният запас във Форт Нокс;

Реформи в селското стопанство – Създава се Агенция за регулиране на селското стопанство (Agricultural Adjustment Administration), която на основата на Закона за подобряване на положението в селското стопанство(приет 12 май 1933 г.) получава право да регулира цените на селскостопанските продукти до равнището на 1909—1914 г. Бюрата по зърното купуват излишъците по фиксирани цени, задълженията на фермерите се отлагат на продължителен срок,, съкращават се посевните площи, за което се заплаща, Съкратени са 40 000 км2 памук и 6 милиона прасета са унищожени. Целта е чрез намаляване на стоковата маса да се вдигнат цените, така че да се постигне рентабилност не само на големите и средните, но и на малките ферми;

Борба с безработицата - Предприети са извънредни мерки за намаляване на безработицата. Администрирането е поверено на Федералната служба за спешна помощ, заменена скоро от Агенцията за обществени работи. Безработните са изпратени в създадени специални организации, ангажирани са в строителството и ремонта на пътища, мостове, летища и др. На практика чрез създаване на работни места в сферата на обществени инфраструктурни проекти се постига съкращаване на безработните. От 1935 правителствени програми започват да помагат и на самотните жени, на които се предлагат работни места в шивашката индустрия;

Управление възстановяването на промишлеността - На основата на закона за възстановяване на промишлеността е създадена Агенция за национално възстановяване (National Recovery Administration, NRA). Задачата ѝ е борба с недобросъвестната конкуренция и нездравословните отношения бежду бизнеса и работниците. Чрез посредничеството на агенцията се сключват «кодекси за честна конкуренция» – еднакви цени, фиксирани обеми на производство, работни заплати и пазарни дялове. Капиталистите не могат да получават конкурентни предимства и за сметка на влошаване на трудовите условия. Приет е Закон за труда, разрешаващ профсъюзните организации. Създадени са пенсионни фондове. Системата обхваща 95% от предприятията в САЩ.Но през 1935 г. Върховният съд оценява дейността на NRA като неконституционна и забранява агенцията, тъй като, видите ли, превръща американската икономика в планова, а държавата в копоративна система.

Втората световна война и краят на „Великата депресия“

Въпреки че правителствените мерки имат определен ефект, икономическите проблеми продължанат до 1941 г. Мобилизирането на мъжете на фронта и огромното финансиране на военни поръчки допринесят за окончателното излизане на американската икономика от „Великата депресия“. Брутният национален продукт се е удвоява през войната, от 99,7 млрд. долара през 1939 г. до 210,1 млрд. долара през 1944 г. Безработицата спада от 14% през 1940 г. до по-малко от 2% през 1943 г. 12 милиона мъже са призовани на война и бившите домакини заемат техните работни места за да запълнят недостига на работна ръка. Така се проявява т.нар. «Военно кейнсианство».

През 1929 г. правителството изразходва едва 3% от националния доход. През годините 1933-1939 г. правителствените разходи се утрояват, но държавният дълг се е увеличава немного в сравнение с периода до 1944 г., поради военните разходи, когато нараства до 40% от брутния национален продукт. В същото време, поради пълната заетост и високите заплати, разликата в доходите между бедните и богатите американци намалява значително.

През 1946 г. федералното правителство продължава да изразходва 30% от националния си доход по неговите поръчки и това води до продължаване на икономическия бум. Така в САЩ започва да се формира нов етап в развитието на капитализма, т.нар. държавно-монополистически капитализъм/ДМК/.

Заключение

В заключение ще кажем, че кейнсианският модел във формата на „Новия курс“/New Deal/на президента Ф.Д.Рузвелт изиграва изключително важната и съдбоносна роля за избягване на системната катастрофа на „либералния капитализъм“ в САЩ. Именно чрез този нелиберален и непазарен модел се изгражда новата система на т.нар. държавно-монополистически капитализъм като една значително по-социализирана система на капиталистическо възпроизводство.

Несъмнено за нейното възприемане като доминираща система в страните от ядрото на капитализма – тези от Запада, има значение раждането и развитието на алтернативата на капитализма в лицето на СССР.

Така или иначе въпреки, че кейнсианската икономика след време се оказва уж „изживяна“ редица нейни идеи и практики в една или друга форма се възраждат отново и отново. И последния пример е Законът за микрочиповете и науката/The CHIPS and Science Act/ подписан от президента Джо Байдън през август 2022 г. Този закон въвежда в условията на неолибералния модел на САЩ кейнсиански тип мерки като:

  • Финансиране на научноизследователската и развойна дейност (R&D) в сферата на микроелектониката на основата на специално създадени с помощта на държавата фондове;

  • За да подпомогне местното производство, Законът предоставя стимули като данъчни кредити, безвъзмездни средства и субсидии за компании, които създават или разширяват мощности за производство на полупроводници в Съединените щати;

  • Законът насърчава сътрудничеството между индустрията, академичните среди и държавните изследователски институции. Партньорствата улесняват споделянето на знания, съвместните проекти и развитието на работната сила, като създават стабилна микроелектронна екосистема;

  • Законът предполага да се инвестира в програми за обучение на работната сила за да се гарантира наличието на квалифицирани професионалисти в подкрепа на полупроводниковата индустрия. Обществените колежи и професионалните училища получават подкрепа за разработване на подходящи курсове и сертификати;

  • Други.

Безспорно използването на такива кейнсиански мерки като горните от ориентирано

към неолиберален тип политики американско правителство е вследствие на необходимостта да се повиши не просто конкурентоспособността, но националната сигурност на САЩ в условията на устремното технологическо догонване, осъществявано от Китай в сферата на микрочиповете и изкуствения интелект.

Но това също така свидетелства, че кейнсианската школа не е останала в миналото. И в случай на остра необходимост тя по един или друг начин, в една класическа или по-нова форма неминуемо може да влезе в действие.

/Следва: Нацисткият модел на нелиберално и непазарно капиталистическо възпроизводство/