(Или за четирите възможни сценария пред мислещите хора в България)

Така е, нямам абсолютно никакви колебания и задръжки да мисля точно по същия начин! Многократно в своите анализи на сайта ми и в различни интервюта съм казвал и доказвал същото – управлява ни потресаваща некомпетеност, страната ни е в плен на власт, в която поне две трети от хората на всички нива – от премиер, през министри и заместник-министри, председатели на агенции, ръководители на дирекции, началници на отдели, до областни управители – са любители, аматьори, дилетанти, а една част от тях са направо неуки, необразовани и неграмотни.

Изтласкването на умните и талантливите, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора от администрациите; тоталните политически чистки; шуробаджаначеството, местничеството и протежирането; непотизмът, връзкарството и любовчийството през тези 22 години прогониха постепенно почти всичко полезно и кадърно, останаха тук-там единици, добре, нека са десетки, експерти, натикани в миша дупка и в най-тъмното място на кучето - постоянно мачкани, обиждани, малтретирани психологически и психически, превърнати в нестинарки, подскачащи трескаво и стресирано при всяко завъртане на изборната рулетка.
Вината на сегашната власт е, че ликвидира вече окончателно каквито и да било, дори формалните критерии, като дипломи например, за заемане на дадена позиция или пост.

А пък и много от дипломите, на които тя лицемерно се доверява, са фалшиви - или de facto (от псевдоуниверситети, които имитират образователен процес, а всъщност са черни кутии, на чийто вход са парите на студентите, а на изхода са дипломите, не отговарящи на никакви научни и образователни стандарти), или de jure (феноменът на калиинките).

Така нарастващото количество бездарници в администрацията премина при това правителство в ново качество, по-скоро в злокачествено образувание, което деградира с всеки изминат ден управлението и то се свежда все повече до стихийни, хаотични и опасни импровизации, имитации, симулации – без стратегия, без идея, без мисъл, без отговорност, т.е. става колективна безотговорност, опакована с агресивен, отвратителен ПиАр на принципа „ЛЪжи, та мàжи и зàжми да те лàжем!”...

Да, с всичко това съм абсолютно съгласен и мисля по същия начин. Дори да не бях аз написал по-горното, прочитайки го, веднага бих се подписал с двете си ръце под него!
Но тук ми се иска да поразсъждавам не над ставащото – то е грозно, нелепо, директно застрашаващо демократизацията, европеизацията, модернизацията и националната сигурност на България.
Иска ми се да си поблъскам главата над причините за това ставащо. И по-точно над една от причините, заедно с търсенето на възможен изход от последиците, които тази причина поражда.
Става въпрос за все същото, за което многократно съм писал и аз – ЗА КРИЗАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА.
Само че сега ми се иска да пречупя този проблем през призмата на двата неразривно свързани помежду си въпроса:

▪ КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? и

▪ КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

По-рано, преди да изпадне в криза, Демокрацията намираше доста добре оптимални отговори на тези два въпроса, дори не ги отделяше един от друг, те бяха взаимно свързани, взаимно преплетени, взаимно зависими.

▪ Тя казваше, че трябва да управлява ТОЗИ, КОМУТО ЧРЕЗ МНОЗИНСТВОТО ОТ ИЗБИРАТЕЛИТЕ СЕ ДАВАШЕ МАНДАТ ЗА УПРАВЛЕНИЕ.

▪ И заедно с това тя казваше, че този, комуто тя възлага управлението, ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА ДОБРЕ. А ако не управлява добре, при следващите избори той биваше сменен.

Благодарение на този ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МИХАНИЗЪМ, Демокрацията осигури на Запада (САЩ и Западна Европа) поне три десетилетия уникално икономическо, политическо, военно и социално развитие, издигнало го на висотата на световен лидер и позволило му да се разправи безпощадно и без право на обжалване с единствения си антагонистичен конкурент – Съветската система от социалистически държави.
С навлизането на Демокрацията в криза, този ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МЕХАНИЗЪМ започна да засича, да дава дефекти, да поражда центробежни сили, да се тресе.

И докато в САЩ и Западна Европа има все още сериозни „заглушители” и „амортисьори”, които да поглъщат и гасят част от неефективното, самоизяждащо се функциониране на Демокрацията, то в някои от страните в Преход нещата започнаха да се израждат и да придобиват уродлив, противен, направо гаден вид.

Достатъчно е само да вземем последната потресаваща наглост на властта, която превозва с един от символите на държавността – правителствено-президентския самолет – ритнитопковци-аматьори, чалгаджии във футбола, любители в спорта, дилетанти откъдето и да ги погледнеш, жалки илюстрации на моралното падение на демокрацията и властта, ояждаща се безпардонно до потичане на лигите и така - в правителствено-президентския самолет! - оригваща се от удоволствие, че си има държава и си прави с нея каквото си поиска...

Демокрацията, особено в страни като нашата (защото нашенските гротески имат мутренско-чалгаджийски привкус, но по съдържание, а не по форма на проява, те не са само български феномен) вече не е ПОЧТИ ПЕРФЕКТНО РАБОТЕЩ МЕХАНИЗЪМ, който намира най-верните, правилните и точните отговори на двата въпроса:

▪ КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА? и

▪ КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

За да се поясня, нека първо кажа няколко думи за самата същност на функционирането на Демокрацията.
Демокрацията, като процедура, е много проста и твърде елементарна формула за вземане на решения – прави са тези, които са повече.

А тези, които са повече практически никога не са били прави.

Слава Богу, че всички жизнено важни проблеми на човешкото битие и съзнание не са решавани през вековете с просто мнозинство, а са се раждали в главите на отделни хора и с цената на много саможертви и жертви са си пробивали път – често въпреки мнението на мнозинството.
Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото при израждането й във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне ЧЕТИРИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ:

(1) тези, които са прави, т.е. които са повече, да са колкото се може повече.

(2) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано.

(3) тези, които са прави, т.е. които са повече, да зачитат и да се вслушват в мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество.

(4) тези, които са прави, т.е. които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.

Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения – вкл. формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване на волята на Сталин.

През последните две десетилетия след падането на Берлинската стена обаче, Демокрацията все по-лекомислено се отказваше от четирите допълнителни условия, постепенно започна да се изражда във формална процедура и така се превръщаше в основната заплаха за самата себе си.

● С отказа си от първото и второто от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна да взема решенията си с все по-малък процент граждани от обществото и допусна решенията да са резултат от ирационални, зле информирани, деструктивни, противообществени мотиви или с нагласата на сеира, шоуто, зрелището, кéфенето, карай да е весело, две-три бири и оркестърът да свири...

● С отказа си от третото и четвъртото от тези четири допълнителни условия, Демокрацията започна брутално да игнорира отговорните и моралните, мислещите и търсещите, умните и талантливите, знаещите и можещите хора и политици, а отвори щедро обятията си за откровени популисти, харизматични манипулатори, карикатурни кресльовци, цинични мошеници, нагли фашизоиди.

Последиците от това изпразване на Демокрацията от същност, смисъл и съдържание, са печални – Демокрацията се превръща във власт на тълпата (т.е. в охлокрация, осъждана още от Платон и Аристотел) – а за да си дадем сметка какво означава това, необходимо е само да прочетем първопроходната книга на Гюстав Льо Бон, "Психология на тълпите”.

Можем да продължим във все същия дух с по-съвременни, но не по-утешителни примери и да кажем, че така Демокрацията се трансформира във власт на масата, но за да стане по-ясно какво означава това, трябва да се прочете една друга изключително важна книга – на Елиас Канети „Маси и власт”.

Ние виждаме резултатите: инструмент за идването на власт става популизмът, властта черпи легитимност от улицата...

И като следствие от това - на власт идва опростачваната тълпа, на власт идва обезценностяваната маса. Тълпата, масата се състои от тези, които са повече, а при демокрацията прави са тези, които са повече. Особено страшни са тези, които са повече, когато те нямат информирано мнение, камо ли максимално информирано мнение; когато те не дават пет пари за мнението на другите, които макар и компетентни, умеещи и мислещи, са в малцинство; когато тези, които са повече допускат да се ширят всякакви агресивни, нетолерантни, прости и просташки, не зачитащи човешкото достойнство позиции, възгледи, действия.

Да се вгледаме още веднъж в последиците от отхвърлянето на базисните, ключовите, жизнено важните за нормалността и ефективността на демокрацията ЧЕТИРИ ДОПЪЛНИТЕЛНИ УСЛОВИЯ.

● С отказа си от първото и второто допълнителни условия („позитивните” защитни механизми), Демокрацията се лишава от всичко, което да я прави все повече пълноценна, все повече ефективна, все повече представителна и все повече демократична.
Освен това, тя, Демокрацията се самоотказа от намирането на разумен отговор на първия от двата фундаментални за нейното функциониране въпроси:

▪ КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА?
Сега вече може да управлява и този, комуто никога една пълноценна, работеща демокрация не би позволила – за нищо на света не би позволила! - да управлява. Днес право да управлява може да получат и получават неуки хора; хора манипулатори, измамници, фокусници, циркаджии; хора с нечисто минало или с мръсно бъдеще; хора, скарани с механизмите на ефективното управление, с ценностите на демокрацията, с принципите на хуманизма.

● А с отказа си от третото и четвъртото допълнителни условия („негативните” защитни механизми), Демокрацията се лишава от всичко, което да я предпази от превръщането й във все по-малко пълноценна, все по-малко ефективна, все по-малко представителна и все по-малко демократична.
Освен това, тя, Демокрацията се самоотказа от намирането на разумен отговор на втория от двата фундаментални за нейното функциониране въпроси:

▪ КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

Сега вече може да се управлява и без елементарни познания в управлението, без образование и без квалификация, без гламотност и просветеност, без стратегия и мисъл – с импровизации, имитации и симулации, с манипулации, дезинформации и контрадезинформации, с ПиАр, пропаганда и промиване на мозъците.

Ето защо казвам, че по подобен начин избрани управляващи и осъществяващи по подобен начин управлението неизбежно се превръщат в заплаха за демократизацията, модернизацията, европеизацията и националната сигурност на България.

Ние сме изправени лице в лице с една много сложна и почти неразрешима дилема:

► След като израждащата се демокрация плоди опростачвана тълпа и обезценностявана маса, която преминава от просто в квалифицирано мнозинство, какво трябва да правят талантливите и умните, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора, чийто относителен дял в обществото и относително, и абсолютно намалява?

Чрез формалните процедури на Демокрацията тези стопяващи се постепенно хора не могат да влияят на намирането на отговора на първия екзистенциален въпрос при Демокрацията: КОЙ ТРЯБВА ДА УПРАВЛЯВА?
Неискани, ненужни и недолюбвани, изолирани, уволнявани и пропъждани, отблъсквани, осмивани и охулвани от добиващата катастрофални размери сива посредственост на всички нива на властта, те не могат да влияят на намирането и на втория екзистенциален въпрос при Демокрацията - КАК ТРЯБВА ДА СЕ УПРАВЛЯВА?

С други думи, като че ли е повече от очевидно, че те не могат да влияят с традиционните правила и механизми, по които фунукционира Демокрацията върху случващото се в страната. Това е естествената участ на малцинството при Демокрацията, когато тя е изродена във формална процедура.

За креативното, мислещо, национално отговорно, разтревожено за съдбините на България малцинство от талантливите и умните, знаещите и можещите, трудолюбивите и почтените хора има ЧЕТИРИ ВЪЗМОЖНИ СЦЕНАРИЯ на поведение в тази драматична ситуация, в която е изпаднала България в резултат, не на последно място, от задълбочаваща се криза на съвременната Демокрация. Тези ЧЕТИРИ СЦЕНАРИЯ тук само ще бъдат фиксирани, а друг път, при повече аргументация, ще се спра по-подробно и обяснително на тях.

♦ Първи сценарий - ще го нарека засега „ПРИМИРЕНИЕ” (емиграция НАВЪТРЕ в себе си): да оставят нещата да си вървят така, както са тръгнали, опитвайки се, кой колкото сили има, да се спасява и „оправя” поединично или на малки групи.
♦ Втори сценарий - ще го нарека засега „ЗАМИНАВАНЕ” (емиграция НАВЪН от страната): да напускат България, да търсят реализация и щастие в чужбина, там да се докажат, там да осмислят живота си.
♦ Трети сценарий - ще го нарека „БУНТ”: да се откажат да играят по правилата на Демокрацията (такава, каквато е тя сега и защото тя е такава, каквато е сега), тъй като по тези правила те не могат да променят нищо и да действат със средства, които са предварително оправдани от целта. Тук само ще кажа, че това изобщо не означава задължително насилие, т.е. физическо или казано по-научно – „твърдото”, „структурното” насилие, но не изключва по никакъв начин, обаче, „мекото”, „символното” насилие.
♦ Четвърти сценарий ще го нарека засега „СЪПРОТИВА”: да останат в рамките на демократичните правила, но да потърсят други, адекватни, модерни механизми за въздействие и влияние, за чуване на гласа, за лансиране на алтернативи, за критика и корекции на властта и нейните действия. Съвременните комуникационни и информационни технологии, социалните мрежи, достиженията на „public relations”, разработките за т.нар. информационни операции (колкото и резерви да имам към тяхната същност или поне – към тяхната дефиниция) позволяват борбата да бъде пренесена на полето на посредствеността, облечена във власт и то не само на принципа „с техните камъни по техните глави”.

Без да предпоставям нещата и да се разпростирам засега в детайли и подробности, мога веднага да кажа, че за добро или за лошо, аз симпатизирам на четвъртия от горните ЧЕТИРИ СЦЕНАРИЯ.

Ще ми се да вярвам, че ситуацията в България не е напълно безнадеждна.

В края на краищата, ако Демокрацията е останала без сили да попречи на своето самоубийство, то не си струва да се жали за нея, но аз имам известна надежда, която може да се окаже и илюзия, че у Демокрацията са останали поне мъничко сили да се справи - чрез своите средства и защитни механизми - със самообричането си на гибел.

 

www.nslatinski.org