/Поглед.инфо/ Когато на 10 февруари 2007 г. Владимир Путин произнесе знаменитата си реч на Конференцията по въпросите на сигурността в Мюнхен, малцина видяха в нея началото на геополитическото пренареждане на великите сили. Коментарите се сведоха до това, че руският лидер обявява края на дълбоката икономическа и военно-политическа криза, в която бе изпаднала Русия след разрушаването на СССР. Острият тон и категоричните оценки, а и откритите предупреждения към САЩ и Западна Европа, бяха обяснени със самочувствието на руския лидер след укрепването на руската държава и повторното й връщане в геополитиката като основен неин фактор на пълноправна велика сила.
Путин произнесе реч с подобно съдържание и изпълнена със същия решителен и категоричен тон на 24.Х.2014 г. във Валдай. Тогава той беше още по-ясен и открит.
На 7 и 8 юли 2008 година, по време на избухналия руско-грузински военен конфликт след агресията на Грузия в Южна Осетия, Русия започна открити военни действия и изтласка грузинските войски от самопровъзгласилата независимост кавказка република. На 12 август военната операция приключи, а на 14 август бе подписано споразумение за край на войната. Тогава публикувах статия със заглавия „Русия тръгва“, в която подчертах, че Русия вече е различна, че се завръща в своите зони на влияние и че САЩ и Западна Европа (Англия, Франция и Германия) очевидно не й възразяват и няма да й пречат. И че пътят й преминава през България.
Вече повече от десет години Русия все повече укрепва и днес едва ли някой би се усъмнил в могъществото и значението й в съвременния свят. Но малцина са анализаторите и коментаторите, които разбират какво означава това и в каква посока ще бъде приложено нейното могъщество в близките години.
В историята на модерния свят се е случвало една велика държава да изгуби позициите си на международната арена и да отстъпи собствената си зона на влияние на друга велика държава или на няколко държави поради невъзможност да я поддържа. Това е грандиозен геополитически катаклизъм, разклащащ устоите на международната политика и неизбежно предизвикваш всеобщо объркване, огромно напрежение, военни конфликти. Най-пострадали са държавите и народите в съответната „преотстъпена“ зона. Там веднага започват промени, политически преследвания, преобръщат се социалните пластове. И следва неудържим икономически и политически упадък. Когато след време се възстанови старото положение и „титулярът“ на въпросната зона се върне към изпълнението на своите функции, се извършват още веднъж мъчителни политически трусове, промени, отмъщения.
Нашата държава, когато е бивала обект на подобни „трансфери“, е преживявала налаганите й изпитания. Но все забравя какви са били те, как са й се отразили и защо са я сполетявали.
Събитията от последните години и особено случващото се в Украйна, а после и в Полша – да не говорим за България, са безспорни знаци, че САЩ и Западна Европа се изтеглят от Източна Европа, където се бяха настанили след доброволно-принудителното й отстъпване от Русия, докато бе в невъзможност да осъществява влиянието си. Сега Русия отново заявява и отстоява правото си, от което се е била отказала. Това право не се оспорва и веднага се признава, без разбира се да е гарантирано, че няма по някакъв начин да й се пречи. Трябва да знаем какви са тези пречки, как се поставят и какво всъщност означават. Не бива да преувеличаваме техния смисъл и категоричност, защото те просто прикриват неща, които никоя велика сила не желае да стават достояние на света.
Когато една велика сила възстановява своята зона на влияние, в очите на света, а и пред собственото си общество останалите неизбежно губят от авторитета си. Въпросът еу когато губят от силата си и накърняват авторитета си, как да покажат, че все още всичко зависи от тях, че са непоклатими в позициите си на водещи в световните дела и че нищо съществено не се променя в геополитиката. За тях това е изключително сериозен въпрос, още повече че в днешните условия процесите протичат пред целия свят и целият свят се вълнува от крайния резултат. И те се мъчат да направят процеса да изглежда не в техен ущърб, а напротив, в тяхна полза. Пропагандната им машина заработва на високи обороти, за да успокои настроенията в собствените си държави, но и в страните, които по принуда и по неизбежност изоставят и връщат на предишните им „титуляри“. Там именно трябва да се заложат „спящи клетки“, които след време, когато се променят условията, да се възбудят отново и започнат подривната си работа. Механизмите на тези операции са отлично проектирани, организирани, отработени и управлявани. Великите сили си го знаят и го възприемат като нормално, не го оспорват и не се карат. Макар да си разменят ноти и декларации. Но те са за наивниците и непосветените.
Тези „подробности“ са доказателство, че такъв процес протича и че е необратим. Доказателство, което би следвало обективно да квалифицираме като „шум в системата“, който великите сили по общо съгласие са приели да съпътства всичките им доброволни или принудителни отстъпки, които правят, защото лоялно и неизменно признават правото на всяка една от тях да владее своята зона на влияние. Без подобни отстъпки, компромиси и шум в системата авторитетът им наистина ще падне катастрофално и те могат да изгубят дори своето място в геополитическата конструкция.
За какво по-точно става дума?
Няма защо да се убеждаваме, че за великите сили няма нищо по-възвишено и по-ценно от собствените им интереси. Никакви демократични процеси, никакви нарушения на правата на човека, никакви несправедливости, бедност, мизерия и прочее приказки, зад които крият тези свои интереси, не ги интересуват и пет пари не дават за тях. Ценностите и принципите от този род служат единствено, за да оправдаят насилието, лъжите, пропагандните манипулации, изопачаването на фактите, нарушенията на международното право и най-вече преките военни интервенции, с които се свалят „престъпните режими“ и се установяват удобни „демократични правителства“. САЩ и Западна Европа умело си служат с тези похвати, за да оправдаят неоправданите си действия в редица краища по света: Иран, Ирак, Либия, Венецуела, Сирия, Афганистан, Украйна. В края на миналия век те, залъгвайки народите на Източна Европа, че им носят мечтаното щастие, свобода и демокрация, се установиха в държавите им, като ги опошлиха и разрушиха. Те знаеха, че няма да останат там дълго, тъй като рано или късно Русия ще си ги върне, затова бързаха да ги деиндустриализират, да изземат пазарите на мощните им предприятия навсякъде по света, да разрушат природата им, да източат всичките им богатства, колкото и малко да са, да ги направят бедни, за да поставят Русия в трудност да ги възстанови по-късно.
Примерът с Украйна е показателен. За своето почти тридесетгодишно самостоятелно съществуване тя се превърна в държава с напълно разрушена икономика, изгубила териториалната си цялост, намираща се под постоянно политическо напрежение, предизвиквано от радикални политически субекти, все повече фашизираща се и деморализираща се. Опитите да се формира и утвърди украинска нация са изключително на антируска основа. Русофобията е главната идеология на държавата. Кризата се задълбочава и е неразрешима. САЩ и Западна Европа се отказват от Украйна, изоставят я, за да освободят пътя на Русия да се завърне в нея. За Русия обаче ще бъде изключително трудно и дори непосилно да участва във възстановяването й. Защото трябва да се изгради отново не само икономиката, но и самата държава, обществото, та дори и нацията. Под въпрос е запазването на териториалната цялост на Украйна. Вероятно ще се наложи западната й част от бъде откъсната. Донбас и Луганск няма как да се върнат в състава й. Но да му мисли Русия, на която се възлага възраждането на Украйна.
Подобна участ се подготвя сега за Полша. Там не случайно се разгаря такава остра русофобия и преоценка на фактите около немската окупация през 1939 г. и началото на Втората световна война. Все повече се втълпява на полския народ, че Русия е виновна за нейната трагична съдба. Русофобията отклонява вниманието от задълбочаващата се икономическа криза и разединението на обществото. Русофобията е идейната и емоционалната основа на фашизирането на съществена част от младото поколение, което по този начин да бъде окончателно откъснато от Русия, за да се превърне в неин съзнателен враг. Така се подготвя ядрото на бъдещата антируска съпротива в Полша, когато тя отново ще се върна в обичайната си зона на руско влияние.
Но така е не само в Полша, а във всички източно европейски страни.
България също не е пощадена от ускорената реализация на плановете за възвръщане към обичайната й зона на влияние.
Не е възможно да си обясним характера, същността и посоката на развитие на процесите в нашата страна извън описания тук геополитически контекст на възвръщането на Русия в нейната изконна зона на влияние. Но Русия няма да получи в същия обем и вид онова, което бе оставила на САЩ и Западна Европа в края на ХХ век. Ще й бъдат върнати жалки остатъци от държава, общество, икономика, култура, образование, здравеопазване. И по същество всичко ще трябва да започне отначало.
Това, което става днес в България, наистина не е случайно. То, разбира се, не е плод на някаква конспирация, а на обективен процес, който не може да бъде спрян или отклонен. Допустимо е да бъде ускоряван или забавян, но времето при него е с исторически измерения и не съвпада с битовите човешки измерения, за да бъдат субективните намеси от някакво значение. Затова и няма как да се определи кога точно процесът ще приключи. Но знаците, че процесът вече пуснат в ход и нещата вървят и напредват, са достатъчно много, за да го отричаме или да не го забелязваме.
Никак не бе случайно спирането на фундаменталните за България енергийни проекти като АЕЦ „Белене“ и газопровода „Южен поток“. Обясненията, че САЩ държат да купуваме техен газ и че АЕЦ „Белене“ не е изгоден проект за нас, са наивни и дори открито лъжовни. Напротив, те си дават сметка, че е много изгоден за България. Причината да не го позволяват, не е за да ни накарат да купуваме от тях или от Западна Европа. Какъв пазар сме ние, та САЩ да разчитат на нашата консумация. Но те знаят, че като изведат днес Русия от българската енергетика, утре ще е изключително трудно да се строи нова атомна електроцентрала. А без такава централа ще изпитваме постоянна нужда от електроенергия.
Ще добавя още чумата по свинете, безводието, рязкото поскъпване цените на хранителните стоки, спирането на средствата по редица важни за нас европейски програми. Недоволството в обществото расте и нищо чудно съвсем скоро да приеме радикални форми на протест, които трудно ще бъдат овладявани.
Правят се все повече опити да се настроят обществото и народът срещу Русия. Измислените шпионски скандали, откритото неприязнено отношение на властта към Русия, странната „неутралност“ на официалните кръгове спрямо фалшификациите на историята на Втората световна война и подкрепата за декларацията на Европейския парламент за това по чия вина и с чие участие е започнала; липсата на позиция по това, което става в Украйна са знаци за отчетлива външна намеса и влияние върху властта. Властта в България е изпълнителка на чужда воля за разрушаване на държавата. Дори т. нар. „борба с корупцията“ е част от това разрушаване.
Тук ще вметна, макар това да е изключително важно и сериозно и би следвало да се анализира внимателно и задълбочено, че сегмент в описаната по-горе верига е и слабата и деидеологизирана левица, която не вижда процесите, не ги осъзнава, не ги усеща дори и поради това не е адекватна на реалните политически процеси и състояние в държавата.
В цялата тази бесовщина единственият от властта, който се мъчи да спре със крехките си сили този вандализъм, е президентът. Атаката срещу него не е срещу личността му, а срещу онази национална сила, която се събира в него, и която не приема геополитическите интриги да съсипват отечеството ни. На нея все още се крепи и българската държава. Но тя не е неизчерпаема.
Някой чука на българската врата. При това доста силно и дори грубо.
Не са малко сигналите, които ни дават Русия, САЩ и Европа, че са в ход промени, които пряко и издълбоко ни засягат. Сред най-отчетливо дадените знаци са опитите на Руската федерация да бъде построен газопровода „Южен поток“, а по-късно и на „Турски поток“, както и реакциите на руското правителство спрямо отзоваването на служители на посолството на Русия в България. Не са малко и явните демонстрации на президентите на Русия и САЩ на сближаване между техните държави и споразуменията им – особено за Украйна. Отношението към Русия вече е друго. Тя е призната за сила, без която нито един сериозен геополитически проблем не може да бъде решен. Русия диктува условията в света.
Великите сили влизат в старите си роли и захващат с онова, което е тяхно, а не чуждо.
Кой луд още мисли, България ще остане извън новата геополитическа матрица, понеже е член на Европейския съюз и НАТО? Вместо да бълнуваме и се правим на умни, по-добре е погледнем истината в очите и я приемем такава, каквато е. А не каквато се мъчат да ни я показват слугите на властта, а тя самата!
Някой наистина чука на българската врата. Той няма дълго да ни чака и сам ще си я отвори.
Ако се намери някой да погледне през шпионката, ще види кой е зад нея…
Това да не видиш, означава да си политически сляп и неук! Колкото по-рано ги забележим и приемем, толкова по-лесно ще се пригодим към тях и по-малко ще бъдат трудностите, пред които неизбежно ще понасяме в новите условия. Към тези трудности включвам и неизбежните последици при всяка радикална смяна на системата, при която се преобръщат социалните слоеве. Тогава обикновено се търси отговорност от тези, които са участвали на различни равнища във властта и са съдействали за заличаването на традиционни дотогава ценности, принципи, норми. И най-вече за разпада на държавата и икономиката!
България трябва да бъде политически готова за всичко, което й предстои, и което великите сили ще й наложат. Това означава да се формира такъв политически субект, който да осъзнава същността на промените и необходимостта от нова по дух и характер вътрешна и външна политика. И да ръководи и подготвя обществото и държавата да възприеме и осмисли новите реалности, за да формира ново съзнание, нови ценности, нова нравственост и поведение. Някой ще трябва да упражни властта, на която ще бъде възложено да извърши сложни, трудно и дори болезнени преобразования в материалния и духовния живот, но и да запази единството на нацията. На нея ще й бъде поверено да възстанови националната държава и да я интегрира в новата геополитическа общност.
Тази политически субект трябва още от сега, колкото и рано да е, да подготви обществото за онова, което му предстои да преживее. Тази работа никак не е лесна; тя изисква не само умения, политически такт, поглед в бъдещето, но и идеология, върху която да се изгради новата държава.
Дори и най-обективният и безпристрастен анализатор на политическите и геополитическите процеси забелязва дори и очевидни явления и тенденции, ако иска да ги види и приеме със симпатия. Това превръща политологията и социологията в пропаганда и защита на политически идеологии. Те стават слугини на властта, политически метреси и изпълнителки на „мокри поръчки“. Но когато на българската врата вече се чука достатъчно силно, за да чуят и глухите, редно е най-сетне да обърнем вниманието на обществото и нацията към истината такава, за да знае какво става и какво предстои да става. И да не се поддава на пропагандните манипулации и медийни лъжи. Защото онова, което трябва да стане, ще стане – когато му дойде времето.
Този, който така настойчиво и грубо чука на българската врата, няма да чака дълго, за да му я отворят. Защото той идва, без да ни пита и без да очаква нашето благоволение да го посрещнем. Но се надява да му отворим и го посрещнем радушно и като очакван гост.
Какво чакаме: да му отворим!
