/Поглед.инфо/ Политическите промени в края на миналия век преобразиха радикално политическия живот у нас, както и представите за политиката, историята, материалните и духовните основи на обществения и личния живот; те наложиха друг тип държава и държавно управление, но и друга представа за това как трябва да се живее в обществения организъм и как, с какво, кога и докъде той може да бъде подобряван, усъвършенстван, променян и заменян с друг. Тогава бяха наложени два типа подход към социалните явления вместо този, който дотогава бе общовалиден: неолиберален и социалдемократически. По някакво необявено, за да изглежда недопустимо и невъзможно, съгласие тези два типа бяха едновременно въведени в анализаторската и управленската дейност на десницата и на левицата. Това съгласие се разпростря и върху проблема за обществено-икономическите и политическите трансформации, но с уговорката, че могат да стават вече единствено по еволюционен път, мирно и чрез всеобщи избори.

Както всичко, което ставаше тогава, това също бе стратегическо решение и избор на новата социално-политическа система с всичките й заварени и новосъздадени партии и организации, институти, занимаващи се с политика или просто живеещи в новото време. Такива „стратегически решения“ бяха още реставрацията на капитализма (свенливо наречена от тогавашните идеолози на БКП/БСП „преход към пазарна икономика“), новите геополитически партньори и съюзници, новият цивилизационен избор, членството в НАТО и Европейския съюз, неолибералният модел на стопанския, обществения, държавния живот и в културата и духа. Пазарът бе божеството, което щеше да ни затрупа с банани, уиски, луксозни дрехи, свобода на словото и безкрайни пътувания по целия свят. Това бе заветна цел, мечта на всички, които се определиха като демократи (а за такива се обявиха почти всички). И пред погледа ни България се юрна да става „Швейцария на Балканите“.

Когато замениш земния рай с тържеството на пазара и свободата на словото с обещания, че сега ще става, каквото ще става и ще настъпи благоденствието, рискуваш твърде бързо да видиш с очите си как бързо търпението се изчерпва, медът и маслото не потичат от рога на изобилието и всички разбират, че си излъгал. Най-чудното, поне за мене, е, че всичко това стана прекалено бързо. Но от това не произтичат все още някакви политически последствия – освен политическата апатия и израждането на политиците и държавниците, опростачването на властта и вкарването на държавата в икономическа, социална и политическа безизходица.

Хората разбраха, че са излъгани, ала няма кой да им каже как да потърсят сметка и накажат лъжците. Те не знаят какво да правят, защото не притежават оръжие, за да водят войната, която излъгалите ги са им обявили. За утеха им приказват нелепости от рода, че вече няма класи и класова борба; че идеологиите са излишни, защото демокрацията те дарява с изобилие от свобода, а друго не ти е нужно; че вече не си безправен, а имаш работа, получаваш висока заплата, можеш да пътуваш, а и властта е твоя. Затова не се занимавай с партии, политика и идеологии – те само ще те тровят и измъчват. Дошъл е краят на историята и либералната демокрация е тържеството на хилядолетните мечти и борби на хората за свобода и справедливост. Друга са сега проблемите, които трябва да се решават. Други са задачите и пред левицата и те са разбрани и усвоени от нея: „съсредоточаването върху малцинствени (в това число и сексуално-малцинствени) права, радикален екологизъм – преливащ в борба срещу глобалната бизнес и техносфера, срещу „анонимния“ съвременен капитализъм, срещу метаморфозиралите форми на задълбочаващо се разделение между „първия“ (евро-атлантическия), „втория“ (източно-европейския и близкоизточния) и „третия“ свят и т. н.“ Това е лявата идеология, подготвена и подарена на водачите на европейската и българската левица не от други, а от най-отявлените дясно-консервативни философи и практици на неолиберализма, какъвто е примерно проф. Калин Янакиев (Вж. статията му „Нашите млади левичари“ в портала „Култура“. Той дори не смята за необходимо да знае, че „ляв“ и „левичар“ са с различен политически смисъл. Но това дори за левите идеолози вече няма значение.).

Но какво се чудим: такива „подаръци“ ни правят и левите мислители, утешавайки ни с идеи за близкото и по-далечното бъдеще, когато от зловещия капитализъм няма да е останало почти нищо и на негово място ще видим светлината на „посткапитализма“. А самият посткапитализъм ни предлага „различен път отвъд пазара, основан на решителна автоматизация на производствената дейност, прекъсване на връзката между работа и заплащане, мултиплициране на мрежовите ефекти и демократизация на информацията“. (Вж статията на Пол Мейсън „Време за посткапитализъм“ в сп. „Ново време“, бр. 4-5 за 2020). Разликата между двата толкова щедри подаръка е, че вторият се мъчи да ни залъже с икономически промени, които да отпушат рога на изобилието, а първият ни убеждава, че трябва да гледаме не в противоречията и конфликтите в социалната система, водещи до страдания, бедност и духовен разпад, а да преливаме от пусто в празно и да се изживяваме като интелектуалци и мислители, избиващи комплекси и предразсъдъци.

За съжаление целият този ляво-десен брътвеж все повече се официализира и бива превръщан в наука, политика, мисъл от най-висок ранг, в платформа за социални трансформации и устройство на обществото. Проблемът за по-добрия живот и за повече справедливост се решава от ляво-десния политически проект чрез най-обикновена смяна на властта и провеждане на реформи! Това е „различният път отвъд пазара“, но и „съсредоточаването върху малцинствени (в това число и сексуално-малцинствени) права“. Новият „път“ и новото „съсредоточаване“ окончателно щели да освободят човешкото съзнание от догми и правила, които сега го задържат в миналото.

Българските „модерни леви“ и „социалдемократи“ си въобразяват, че са отишли далеч в теорията и практиката на социализма, като се осмеляват да се откажат от фундаменталните до днес техни понятия като „преход“ и „пазарна икономика“, с които прикриваха реставрацията на капитализма, и смело усвояват термина „посткапитализъм“, който техните европейски и американски колеги щедро им завещават. За тях посткапитализмът е по-висша степен на капитализма. Нещо като „комунизъм в капитализма“.

Ала нека не се заблуждаваме: посткапитализъм не означава не-капиталистическо общество, а само такова, което утре ще бъде самият капитализъм. А „преодоляване на пазара“ е просто създаване на някакъв механизъм, който да регулира пазара, за да му възложи малко повече социално служение.

Когато лявото и дясното гледат в една посока и мислят по един и същ начин, резултатът винаги е съчиняването на огромна политическа лъжа. И нищо повече! Такава лъжа ни предлага социалдемокрацията с нейните „демократичен социализъм“, „посткапитализъм“, „преодоляване на пазара“, които придават на лявото обратни на неговата същност съдържание и смисъл. Така те го отклоняват от целта му радикално да промени обществено-икономическото устройство. И не случайно се опитват да го затворят в екологията и джендър идеологията, в разкрасяването на социално-икономическата система и „усъвършенстването“ на капитализма и „облагородяването“ на капитала.

Неолиберализмът и социалдемокрацията си приличат и по това, че усилията им са насочени в усъвършенстването на капитализма, уж за да живеят хората по-богато и охолно. Но капитализмът нито може да бъде подобрен, нито усъвършенстван, нито демократизиран. Той носи своите „родилни петна“ и никой не ще ги заличи, за да му придаде нов живот и нов облик.

И не това е каузата на левицата.

Каузата на левицата не може да бъде и свалянето от власт на Бойко Борисов и ГЕРБ, защото не те са срещу нея, а капиталът. Те са марионетни изпълнители на друга воля. Който и да е на власт, ще е като Борисов и политическата му секта, защото ще бъде само параван, зад който се преразпределят благата и се решава кому колко да се даде, как да се управлява, с кого и против кого да бъдем в геополитиката.

Левицата не си дава сметка за това, защото е забравила коя е истинската й кауза.

А каузата на левицата е радикалното преустройство на света и на икономическите отношения. За постигането й е необходимо да се извърви дълъг път и се извърши огромна работа. Този път преминава през организационни събрания, дискусии, парламентарни избори, създаване на партийни структури из цялата страна, проникване в местната власт, в средствата за масово осведомяване, писане на книги и статии, митинги, демонстрации, говорене пред много или малко хора, убеждаване, призоваване…

Това е истинският политически труд на левицата. Но е необходима и усилна работа на ума!

Класическото ляв винаги е работило не само за реформи в икономиката и икономическите отношения, а и в сферата на нравствеността, духа, морала, културата. То е възпитавало ново съзнание, нова личност, нова естетика и духовност; ново отношение към труда и собствеността, нови принципи за разпределение на благата. И в края на краищата – работило е за създаването на нов тип общество. Ако лявото не се стреми към този нов тип общество (а какъв е този тип общество, е описано в идеологията и програмата на лявата партия!), то деградира, разпада се и се превръща в маргинална група, хленчеща за дребни придобивки, опитващо се да обърне внимание върху себе си, но неспособно да обедини голяма маса от хора. То може да ги обедини и поведе със силата на идеологията си, около която да се подреди политическия организъм, събрал в себе хора с еднакви убеждения.

Погрешно формулираната и наложена същност на левицата да стане един от всичките политически субекти, които се състезават на избори и по резултатите на тях да се определя степента на тяхното влияние в обществото и значимостта им като изразители на определени социални групи, фактически разруши БСП, като преди това я обезличи. Ние я виждаме днес какво представлява и как цялата й дейност се свежда до вътрешно партийните разпри и в проблема за властта в нея. Не е случайно, че алтернативите се свеждат до Нинова, Добрев, Янков и Гергов. А това вече означава, че от нея май нищо не е останало.

Затова и сега трябва да се тръгне почти отначало, да се избере млад и надежден председател, подготвен, умел, със съзнание за органично присъствие в партията, умен и показал вече добри организационни качества. Този човек не може да бъде излъчен в преки избори. Преките избори само ще задълбочат кризата, защото ще потвърдят статуквото – все едно кой ще бъде избраният. Защото те внасят ненужно напрежение, което затъмнява разума на партията, изпълва я с нетърпение, с излишна състезателна страст, изостря страстите и в крайна сметка ще я тласне от една грешка в друга.

Затова предлагам: членовете на БСП да проявят разум, съвест и отговорност и да осъзнаят, че председателят трябва да бъде избран не с пряко гласуване от цялата партия, а от нейния конгрес. И дори ги призовавам да не участват в прекия избор.

А първа задача на новия председател е да се положат здравите основи, за да се очисти партията от идейните и политическите замърсявания, рани и поражения; да се възстановят структурите и се трасира пътят, по който от тук насетне ще върви.

Дълъг и труден път предстои на БСП. Време е да разбере тя това и да осъзнае каква е истинската й кауза, за да я постигне.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели