/Поглед.инфо/ 1. Въпросът за характера на държавата е не само политологичен, юридически или социологичен проблем, но в пълна мяра и политически. Да не кажа – и пропаганден. Защото по този характер се съди за същността на господстващата система и нейните функционални възможности, а още и за характера на атрибутите й от рода на свобода, солидарност, народовластие, законност, държавни органи и т. н. А съобразявайки се този характер, властта премахва ненужните изпитания пред държавата и гарантира условията за нейното развитие и за нормалния живот на обществото в нея. Затова и противодействията срещу държавата се разглеждат от нея като противодействия срещу характера й и срещу основополагащите принципи на цялото нейно устройство и функционални възможности. А официално и тържествено: срещу народа.
Политическата революция е и разрушаване на тези принципи и, разбира се, на характера на държавата, а от там и на социално-икономическата система с нейните производствени отношения и начин на производство. Мимоходом вметвам, че говорим за революция само в такъм случай, а не изобщо или просто за някакъв масов протест, граждански вълнения, бунт или въстание. Революцията не е голямо въоръжено въстание, а радикална смяна на система и на държавно устройство. Тя често се извършва чрез подобно въстание, ала не винаги то е задължително средство за революция.
Стриктното спазване на принципите, по които държавата функционира, гарантират съхраняването на нормален процес на нейното развитие. Нарушаването им, случайно или не, води до последици, които я ерозират и неизбежно предизвикват някаква обществена реакция. Затова в модерната буржоазна епоха тези принципи се записват в конституцията и се допълват, разширяват и мотивират в съответни закони. И така придобиват юридически характер, а нарушителите им биват санкционирани.
Никоя форма на общественото устройство не може да бъде приложена и използвана рационално и съобразно нейните максимални възможности, ако самите възможности не се познават добре. Подчертавам това, макар да е толкова ясно и дори банално, но хората много често го забравят и пренебрегват необходимостта от подобно познание.
Политическото познаване на държавата е важно и необходимо за практическото й функциониране и използването й за поддържане на жизнените дейности на обществото. Така далеч по-лесно съобразяваме какво може да искаме от нея, какво да й налагаме, за да го изпълнява и от какво да я предпазваме, а и себе си да не подлагаме на изпитания. Защото държавата е система и тя, като всяка социална система, винаги отвръща на посегателствата срещу собствената си цялост и единство, срещу възможностите и способностите си.
Това се отнася както до тези, които я управляват, така и за тези, които са нейни граждани; но и за изследователите, които я изучават и които предлагат как да бъде променяна и усъвършенства, в каква това да стане, за да не се разруши и разпадне.
Държавата трябва да се наблюдава политически, за да се следи как протича животът й, какви необратими изменения настъпват в нея и доколко те са полезни и доколко биха могли да я натоварят, създавайки й вътрешни напрежения, които биха предизвикали в нея отрицателни реакции и подложили на стрес обществото.
Всяка държава има срок на годност, отвъд който ще се разруши – ако, разбира се, не успее да се преобрази. Тя е надарена с достатъчно съпротивителни сили, които я предпазват от външния натиск и съхраняват функционалността й колкото и да могъщ този натиск. Обаче държавата се износва и изисква управлението й да я обновява и пригажда към новите обстоятелства. Тя понася до определен момент смените във властта, превратностите в историческата си съдба, своеволията на тези, които я управляват. Но не и до безкрай. На своеволията и волунтаризма тя отговаря спонтанно рязко и безпощадно. Никому не е позволено да си играе с нея и да експериментира как да я изгради и устрои, за да му бъде по-лесно да я води след себе си.
Колкото и да се хвали и нарича демократична, държавата винаги е изградена и се управлява върху класов принцип. Тя е класова, макар формално и по конституция да принадлежи на всички и да определя народа като суверен на властта. Не бива да си правим илюзии: този принцип не е отменен, макар днес да неолибералната идеология и пропаганда да го омаловажава, затъмнява и дори отрича. Няма защо и левите идеолози и политици да го скриват. Защото когато управляват, ще управляват съобразно него и никой няма да им позволи и за миг да се отклонят от него.
2.
Всяка нова социално-политическа и икономическа система създава свой тип държава. Защото системата е икономически отношения, начин на производство и форма на държава. Всичко останало е техен продукт. Типът държава на буржоазната епоха е националната. Названието е в известна степен относително, защото никоя национална държава не е държава само на една нация. В „Комунистически манифест“ Маркс и Енгелс много точно и вярно подчертават тази относителност: „Независими, лични интереси, закони, правителство и мита бяха набутани в една нация, с едно правителство, с едно законодателство, с един национален класов интерес, с една митническа граница“. (Карл Маркс, Фридрих Енгелс. „Избрани произведения десет тома, т. 1, С., 1977, стр. 41). Това се извърши в зората на епохата, когато буржоазията надделя над своите класово политически противници и напълно овладя икономическата власт, за да обуржоази Европа и глобалния свят и ги подчини на своите икономически интереси. На нея й бе необходим огромен пазар и безпрепятствено движение на стоките. За да стане това, тя наложи определен политически и икономически ред, но и еднакъв за всички народи тип държавно устройство, което да позволява свободното движение на стоки и капитали – поне в рамките на всяка отделна държава. В същото съчинение се казва още: „Тя (буржоазията – б. м. – П. А.) принуждава всички нации да усвоят буржоазния начин на производство, ако не искат да загинат; тя ги принуждава да въведат у тях така наречената цивилизация, т. е. да станат буржоа. С една дума, тя си създава свят по свой образ и подобие“. (пак там, стр. 41)
Националната държава е първият тип държава, създадена от буржоазията. Така успешно бяха изпълнени политическите завети на Ренесанса и Просвещението и бяха създадени условия за успешен и бърз преход от буржоазните революции към формирането на национална икономика и национален пазар.
Все пак националната държава се оказа само принципен модел на буржоазната държава, по който една нация й дава етническия характер, езика, съзнанието и често и наименованието. В тази нация са „набутани независими, лични интереси, закони, правителство и мита“, за да се получи реалната форма, организация и управление на „националната държава“. Главното в нея не е националното съзнание, а чрез националното съзнание да се утвърди и укрепят „едно правителство, едно законодателство, един национален класов интерес, една митническа граница“. Те са натоварени с универсално значение, приложими са навсякъде, за да държат в подчинение различните общества. Буржоазията нарече тяхната съвкупност „демокрация“ и добави в нея нов принцип за произхода на властта, различен от този на християнството и средновековието, като тя се назначава чрез всеобщи избори. Но тази власт се избира само измежду онези политически субекти, които не искат разрушаването на системата и промяна в характера на държавата.
В рамките на този държавоопределящ принцип буржоазната демокрация придобива, особено в моменти на остра икономическа и политическа криза, различни видими и невидими преображения, някои от които се закрепят в законодателни актове, но повечето са от политически характер и се приемат като естествени и не се обсъждат. Чрез тях се отнемат граждански права, политически свободи, а нараства безконтролността на властта, за да се открои ролята и значението на този, който стои най-високо в нейната йерархия. Във всичките си превъплъщения обаче буржоазната държава е диктатура на буржоазията и тази диктатура се прикрива и ограничава с „демократични“ принципи и закони. В остри исторически моменти гримът се изтрива и пада, за да се покаже истинското й лице: прокламираните и записани в юридически документи демократични принципи и закони биват или пренебрегвани, ограничавани, или направо суспендирани, за да се наложи бързо чрез „твърда ръка“ „здравият“ ред. Така се появяват диктатури, фашизъм, тоталитаризъм. Това са съществени по значение и изключително важни и необходими форми, лица и същности на буржоазната държава. Те не са й в никакъв случай чужди и не я изопачават или компрометират.
Капиталът налага в целия свят своята „буржоазна демокрация“ заедно с пълния комплект от институции и закони– въпреки съпротивата на държавите и народи, чиято традиция не я възприема, понеже й противоречи в една или друга степен. Там, където националната държава се съпротивлява на налагания отвън модел, властта бива репресирана с яростни атаки отвън, въвеждане на икономически и политически санкции, извършвани са държавни преврати и в крайна сметка съпротивата бива сломявана.
В ХХ век обаче все пак капиталът става „по-щедър“ и „добър“ и позволи въпросният модел на буржоазната демокрация да бъде ревизиран и допълнен с идеологии и политически форми, които по същество го отричат и отхвърлят. Буржоазната пропаганда уж ги осъжда, но го прави някак между другото, плахо, свенливо и по същество ги оправдава. Особено ако тези отклонения са в Европа.
Всъщност това не са отклонения, а още по-малко са някакви деформации на буржоазната демокрация. Това са просто нови форми, необходими за спасяването на системата от възможното надигане на левите сили и пресичане опитите им за въстания и революции. Става дума за фашизма и национал социализма, родили се в началото на ХХ век и придобили огромна сила, благодарение на която управляват през първата му половина освен Италия и Германия още няколко държави в Европа – една от които е и България. Тези нови форми са оказват сполучливи, защото са основани на масови и агресивни идеологии и влияят върху националното чувство на народите. Както и защото призовават за ревизия на несправедливия Ньойски договор и изобщо на резултатите от войната. И отварят вратите към нова световна война за установяване на нов световен ред.
Фашизмът и национал социализмът само привидно са в противоречие с буржоазната демокрация, но те просто я отместват и отлагат за известно време, за да спасят разрушаващата се система от самата нея. Или по-точно: те са истинските й проявления. Буржоазната държава постоянно се стреми към тях, защото само чрез тях може да съхрани капитала. Затова и биват поощрявани от едрия капитал и великите сили. Те не я оспорват, не желаят смяната й, не смятат, че е несправедлива, а просто искат друго разположение на силите в геополитиката и промяна на статуквото. Фашизмът и национал-социализмът просто свалят маската от лицето на буржоазната държава и показват истинския й лик!
Защото фашизмът и национал-социализмът и техните различни варианти са напълно буржоазни явления. Макар че управлението на партиите, които изповядват тази идеологии, властта се определя като тоталитарна, понеже открито и чувствително ограничава политическите свободи и правата на гражданите; то отрича политическия плурализъм, а управляващата партия и нейният водач стават неоспоримите господари на държавата. Или поне „пълномощници“ във властта на капитала. Те нито един от основополагащите принципи на социално икономическата и политическата система не отменят и дори не нарушават. Частната собственост върху средствата за производство, икономическите отношения, начинът на производство остават такива, каквито са при т. нар. „демокрация“.
3.
Чрез тоталитарните идеологии, власти и режими буржоазията мобилизира в своя полза и услуга декласирания пролетариат, превърнат в безлична маса, но запазващ в себе си огромна политическа енергия и разрушителна сила. Стига да бъде събран, организиран и поведен като едно цяло към изпълнението на някаква важна и значима цел. Тази цел го „облагородява“, вдъхва му самочувствие, изважда го от състоянието му „маса“, за да го обяви за най-важният политически субект в обществото и държавата, годен да поправя несправедливостите на установения световен ред.
Теорията и практиката на т. нар. „тоталитарна държава“ са описани от немския учен социолог и политолог Хана Аренд в книгата й „Тоталитаризмът“ (излязла за първи път през 1951 г., а българският превод е от 1993 г. на Ирина Васева). Хана Аренд е най-отявленият изобличител на тоталитаризма и тоталитарните идеологии и практики. Но аз твърдя, че подходът й към тях е напълно погрешен и я води до принципно неверни изводи. Особено за приписвания тоталитаризъм на държавата при социализма.
Защото държавата на социализма е качествено нов тип държава, описан от Маркс и Енгелс и наречен от тях „диктатура на пролетариата“, изградена на мястото на буржоазната държава. Диктатурата на пролетариата няма нищо общо с буржоазната държава, освен наименованията на нейните ръководни органи и институции. Ала те са с друго съдържание и функционират по различни принципи. Както и няма нищо общо с тоталитарните режими в буржоазната държава – особено с фашизма и национал социализма. Приписваните сходства в еднопартийните системи, репресивните действия срещу противниците на властта, централизираната власт и недопускането на други идеологии да присъстват в обществото само привидно и неоснователно я идентифицират с него, но функцията и проявлението на този принцип са напълно различни в двата типа държава. Те произлизат от други обществени и политически необходимости и имат друг смисъл.
Тоталитаризмът е продукт на капитала и е присъщ единствено на буржоазната държава. Тя го е родила и го прилага в собствената си история. И да го приписваш на социалистическата държава е злонамерие и идеологическа клевета срещу нея. Това много ясно личи в цитираната книга на Хана Аренд. Нейните тези са пропагандни и публицистични, изведени от привидно „обективен“ и „аргументиран“ анализ, но всъщност са повърхностни, останали до видимото или от сходно „научно“ съчинение. Аренд очевидно е слаб мислител, чиято популярността се дължи на зловещия й антикомунизъм и на идеологическите задачи, които решава в полза на неолиберализма.
Странно е тогава, че нейни груби идеологически заключения са охотно използвани и от социалистическите и левите идеолози след разрушаването на СССР и социализма. Те се съгласиха с нея, че властта в социалистическите държави е била тоталитарна, понеже е еднопартийна, имало е репресии и е била против буржоазните свободи, наложила е една-единствена държавна идеология. И защото „тоталитарна власт“ им се вижда по-мека форма отколкото „диктатура“. Така и тръгна: тоталитарната държава, тоталитарната власт, тоталитарното време и т. н. Явно се привързаха към тоталитаризма и той им хареса повече от диктатурата.
Диктатурата на пролетариата, както подчертават Маркс, Енгелс и Ленин, е качествено нов тип държава, необходима на пролетариата до пълното унищожение на буржоазната държава и за окончателното установяване и утвърждаване властта и управлението на органите на социалистическата държава. После тя ще изчезне, защото ще стане ненужна. Но после, а не изобщо и не веднага. Диктатурата на пролетариата по определението на Маркс е власт на мнозинството (на пролетариата, хората на наемния труд) над малцинството (буржоазията), а не обратното, както е при буржоазната демокрация. Тази диктатура е натоварена от историята да отнеме средствата за производство и да утвърди нови правила на производство и разпределение, нови органи на властта за политическа организация на нацията и обществото.
С установяването на диктатурата на пролетариата се преобръща ходът на времето и се въвежда качествено ново държавно устройство, чийто главен основополагащ принцип е социалната справедливост. Заради нея се експроприират от буржоазията средствата за производство и се променят радикално начинът на производство и икономическите отношения. А това означава, че се установява нова социално-политическа и икономическа система.
Така се изпълва предначертанието на историята.
Тази форма на държавната власт, както пише Маркс в своя труд „Класовата борба във Франция от 1848 до 1850 г.“, (т. 3, стр. 122), е „необходим преходен момент към унищожаването на класовите различия изобщо, към премахването на всички производствени отношения, върху които почиват тези различия, към премахването на всички обществени отношения, съответстващи на тези производствени отношения, към преврат във всички идеи, произтичащи от тези обществени отношения“. Вижда се, че става дума за нещо напълно различно от т. нар. „буржоазна демокрация“, чиято основна цел е запазването и укрепването на властта на капитала. В писмо до Август Бебел от 18-28 март 1875 г. Фридрих Енгелс категорично подчертава: „докато пролетариатът все още се нуждае от държавата, той се нуждае от нея не в интерес на свободата, а за да потиска своите противници, а щом стане възможно да се говори за свобода, тогава държавата като такава престава да съществува“. (пак там, стр. 160, подч. м. – П. А.) А в „Критика на Готската програма“ Карл Маркс недвусмислено заявява: „Между капиталистическото и комунистическото общество се намира периодът на революционното превръщане на първото във второто. На този период съответства и политически преходен период и държавата през този период не може да бъде нищо друго освен революционната диктатура на пролетариата“ (пак там, стр. 184).
Диктатурата на пролетариата не е израждане на буржоазната държавата в диктатура и тоталитаризъм, както се мъчат да докажат теоретиците, практиците и пропагандаторите на антикомунизма и неолиберализма. Държавата на социализма е еднопартийна, не защото буржоазният диктатор е забранил партиите, както е в буржоазната държава, а поради еднокласовия характер на нейното общество. Тя не е премахнала „демокрацията“ на буржоазията, а е създава нов тип народовластие по волята и в служба на пролетариата.
4.
Диктатурата на пролетариата е продукт на социалистическата революция срещу буржоазията, капитала и капитализма. Тя е насилствено установена спрямо буржоазията и капиталиста и е отнемане не само на тяхната власт, но и на собствеността им върху средствата за производство. Нима някой си прави илюзии, че това няма да предизвика съпротива и ще се изпълни мирно и по добра воля и на двете страни! Съпротивата е яростна, ожесточена, на живот и смърт. И как новата държава на пролетариата трябва да я посрещне? С ръкопляскания и с охотно признаване правото на собственост и на лично мнение? Така й се иска на Хана Аренд и на „изследователите“ на този тип държава. Те позволяват на Френската буржоазна революция, а и на всички буржоазни революции и контрареволюции да прилагат груба и жестока сила, когато установяват политическата власт на победилата класа, да преследват противниците си и да наказват тези, които се съпротивляват и не приемат новото статукво, а на диктатурата на пролетариата отказват това право.
Аз не твърдя, че насилието е нещо добро, ала как по друг начин можеше да се извърши социалистическата революция в Русия или в която и да било друга държава в Европа?
Големият проблем на социалистическата революция е проблемът за властта. Диктатурата на пролетариата съществува в трудни за нея условия на изолация, враждебна пропаганда и открита неприязън на великите сили, които помагат на вътрешните противници и недоволните, организират диверсии, поощряват противниците й. А иначе са за самоопределение на народите, независимо какъв е техният избор. Но това само обяснява причината за насилията по време на пролетарската революция и после, когато започва мирният живот. Тези насилия са политически оправдани и неизбежни и не бива да се демонизират и изопачават, нито да се преувеличава броят на засегнатите от тях.
Но поставеният тук проблем е друг.
Когато за диктатурата на пролетариата се съди по критериите на т. нар. „буржоазна демокрация“, тя е отклонение от общото и общоприетото, от онези възможности, които една държава дава и гарантира на капитала за неговото свободно развитие. Капиталът във всички страни е толкова силен, че охотно и успешно създава политически привидности на свобода, народовластие, търпимост към чуждото мнение и опозиционните партии. Тези привидности стават реалност до определена степен и незабавно биват заличавани, щом преминат позволените граници и претенциите към капитала станат прекалено големи и се чуят призиви за смяна на системата.
Силата на диктатурата на пролетариата не е насочена към създаване на политически видимости и демагогия. Задачата й е да осигури прехода от една система към друга и да ликвидира властта на капитала и разрушаването на буржоазната държава, наричана „демокрация“. И да предаде властта на обикновените хора.
В началото, докато протича свалянето на буржоазната власт, управлението, както показа историческият опит в България, може за известно време да бъде споделено с буржоазни партии, подкрепящи целите и задачите на пролетарската партия за установяване на нова система. Съюзът с подобни партии обикновено започва преди началото на революцията – у нас това става по време на антифашистката съпротива и Отечественият фронт. Но същият опит показва, че този срок не може да бъде дълъг. Буржоазните политически субекти настояват да се запазят елементите на буржоазната държава – особено в икономиката и в политическия живот. Това обаче е несъстоятелно и недопустимо като желание и искане, а и като възможност в условията на социалистическата революция. Защото диктатурата на пролетариата е форма на друг тип държава в друга политическа и икономическа система и няма как да прави дълго време политически отстъпки, за да не опорочи революцията.
Антикомунистическите идеолози обвиняват социалистическата държава, че не е плуралистична и не гарантира правото на личността да избира кой да управлява. Това право в социалистическата държава е гарантирано по същия начин, по който е уредено в буржоазната: с конституцията и законите. В буржоазния свят обаче реално то е пренебрегвано, макар и не съвсем открито и драстично. Фалшификациите на изборите, впрягането на медийната пропаганда да служи най-вече на властта и да пречи на обикновените хора да влияят върху изборите и управлението са обичайна изборна практика. В крайна сметка властта се упражнява от тези, които разполагат с пари и владеят капитала. Те казват кой да бъде избран и кой не. Такава е практиката дори в т. нар. „развити демокрации“!
Държавата на социализма създава свои форми и средства за функциониране. В тях има елементи, взети от буржоазната демокрация, понеже в глобалния свят не е възможно да се поддържа рязко различие между хората, народите и държавите. Те не могат да се ограждат с някаква стена, понеже ще затруднят свободното движение на стоки, капитал, технологии, хора и услуги. В глобалния свят подобно ограждане е гибелно.
Сходствата обаче не означават пълно покриване. Държавата на социализма показа жизнената си сила и правотата на идеологията, върху която е изградена. Грубите грешки обаче я лишиха от способността да бъде адаптивна и да преодолява трудностите на времето. Нейните теоретици и държавници пренебрегнаха напомнянето на Маркс, че икономиката й се основава на стоково-паричните отношения и че ролята на държавата в икономическите отношения трябва да бъде много строго премерена и да не се намесва драстично в нея. Затова и не успя да премине успешно смяната на вектора на световната икономика през 60-те години и фатално изостана в технологичното си обновление.
Но това е друг проблем.
5.
Крахът на социализма не означава несъстоятелност на неговата идеология и теория. Още по-малко че е връщане назад на историята, защото е отрекъл буржоазната демокрация, всеобщото избирателно право такова, каквото е в буржоазните страни, многопартийността. Тези характеристики са чисто пропагандни и не са верни, защото са преднамерени и изхождат от логиката на различна на социализма система. В този смисъл е нелепо да се говори за „жертви на комунизма“ и другите митологеми на буржоазната пропаганда. „Т. нар. „жертви на комунизма“ и на „тоталитаризма“ са оказали съпротива и работили срещу системата и диктатурата на пролетариата. Те са наказани от нея като нарушители на юридическите закони и на политическите й принципи.
Още по-нелепи са обвиненията срещу държавата на социализма, особено по времето на Сталин в СССР, за репресии и насилия, лагери и политически убийства. Броят на т. нар. „пострадали в ГУЛАГ“ е много пъти по-малък от обявяваните. Ако бяха толкова, колкото ги изкарва западната пропаганда, Съветският съюз би бил практически изправен пред демографска катастрофа. Лагерите са един от елементите на неизбежното и необходимо насилие срещу тези, от които са отнети средствата за производство, властта и класовите привилегии, но които не са се примирили и са оказали активно или пасивна съпротива. Но пропагандата ги отдава на някаква безмерна жестокост и безсърдечие на „бесовете на революцията“, изконно присъщи на нейните водачи и изпълнители.
Буржоазната либерална и антикомунистическа пропаганда, изхождайки от критериите, които са пригодни към буржоазната държава, описва и преценява държавата на социализма едва ли не като метастаза на т. нар. „буржоазна демокрация“. Но ние трябва да сме точни и да даваме на явленията в политиката точните и адекватни техни имена.
Затова, когато наричаме един режим тоталитарен, трябва да е ясно, че този режим е от системата на „буржоазната демокрация“; че е родено от нея явление и то я характеризира вярно и точно. А не принадлежи на „диктатурата на пролетариата“.
Нека сме наясно!