/Поглед.инфо/ В края на ХХ век в България се извърши радикална обществено-политическа и икономическа трансформация, получила различни определения и наименования. За разлика от други подобни означавания, тези либералните идеолози, чието дело е тази трансформация, успяха да скрият истинския й смисъл и цел, като им придадат положителни и изпълнени с надежди смисъл и значение. Трябваше да се скрие тяхната коварна и зловеща същност и да бъдат представени като освобождение от едно зло и начало на положително бъдеще, което трябваше да ни направи „европейци“. За съжаление ако истината още тогава бе разкрита, вероятно щеше да има някакъв отпор и лъжата нямаше да тържествува. Но либералната идеология и пропаганда успя да обсеби общественото съзнание и да заличи от него всичко, което е свързано с революция, класова борба, класи, социално недоволство, политическо разделение на класов и идеологически принцип. И напълно да обезсили съпротивата и реставрацията на капитализма.

Това наистина бе ново и невиждано преди в историята явление. Но истинското му име не е „преход“ или нещо подобно и замазващо истината, а чисто и просто „реставрация на капитализма“. След 70 години социалистическо общество и социалистическо стопанство се извърши смяна на системата и историята се възвърна към предишното си положение, за да продължи от там, където се бе рязко обърнала в нова посока. Ако беше само „преход“, нямаше да бъде толкова драматично и трагично и да донесе толкова страдания и разруха.

Нямаше как обаче тези неща да бъдат не само казани, но и видени и разбрани както от участниците в политическите събития тогава, така и от наблюдаващите и анализиращите процесите и явленията. Лъжата, че вървим напред и то към „пазарна икономика“, а не се връщаме в капитализма, макар мнозина да разбираха, че точно това става, е възприета като радостно оживление и усещане за светло бъдеще. Дори се украсяваше с още една: и на Запад не е капитализъм, а нов тип общество с работеща икономика, която много произвежда и много дава на хората. Ще потекат реки от мед и масло и ще настане светло бъдеще.

Тогава нямаше (а ако се намираха такива, гласовете им бяха слаби и лесно биваха заглушавани) кой да каже повече на тези, които 45 години изграждаха едно общество и формираха държава, напълно трябваше да изоставят и дори да обругаят, за да се впишат в новата ситуация. Либералите (а и ръководството на БСП тогава) искаха мир и спокойствие в държавата, за да се осъществи преходът към капитализъм, да се разгради напълно социализмът и се присвоят от един ограничен кръг хора неговите богатства. И така да се възстанови класата на буржоазията и капиталиста. БСП активно съучаства в измамата и заблудата.

Тепърва ще се изследва онова време; то ще се анализира и оценява като история, за да се види истината, която живеещите в него не са били способни или не са искали да я видят и формулират. Благодарение и на техните свидетелства картината постепенно ще се възстановява и изучава в подробности. Ще видим истинските лица на тези, които са ръководили държавата и политическите партии; ще си отговорим на въпроса що за хора са били тогавашните законодатели, родили днешните, как се е подготвяла бързата и безболезнена реставрация и как се е заличавало българското минало, за да станем „истински европейци“.

Такова пряко свидетелство ни предлага известният публицист, политически деец от първите години на преобразованията, белетрист и журналист Юрий Борисов с книгата си „Политически дневник. Декември 1997 – октомври 1998“. Тогава Юрий Борисов е активен политик, народен представител, член на ръководството на БСП, помощник на председателя на БСП. Той е, така да се каже, в епицентъра или близо до него на събитията, наблюдава ги отвътре, сам участва в тях, дори ръководи и направлява някои от тях, с публицистичните си изяви и изказвания влияе върху оценката на обществеността. Тогава е съвсем млад, но е добре образован и подготвен за работата, която изпълнява. Впрочем, почти всички политици от онова време – и в ляво, и в дясно, бяха млади и неопитни не само политически, но и житейски. По дневника съдя, че Юрий Борисов притежава съзнание за значимостта на делата, които са му поверени да върши, и чувство за отговорност – да, това чувство е за историческа отговорност, която не всекиму се възлага. И за която трябва непременно да си готов. Точно то му попречва да направи продължителна политическа кариера.

Дневникът свидетелства за времето, в което БСП е вече в опозиция след управлението на Жан Виденов. Избран е нов председател на партията. Тя все още преживява събитията от края на 1996 и началото на 1997 г., когато предава властта на СДС. Нейното опозиционно битие е започнало, по време на което вътре в нея се извършва важна идеологическа промяна. И по същество се ускорява нейният разпад в резултат от превръщането й в социалдемократическа. Този процес започва веднага след смяната на Тодор Живков, а по времето, за което Юрий Борисов пише, т. е. когато председател на партията е Георги Първанов, той вече е напреднала фаза и е станал необратим. Това обаче променя и поведението й в политическия живот – особено в борбата за власт (вътре в нея, но и в държавата), участието в парламентарните борби, реакциите по повод действията на властта, оценките за миналото и настоящето. Появяват се нови хора в ръководството на партията, чиято типология е различна от тази, която доминира до края на ХХ век. В същото време този процес се осъществява с мълчаливата съпротива на членската маса – особено на възрастните. Съпротивата е немощна и не се изразява в активни жестове. Но намаляването на подкрепата за БСП е очевидна и все по-застрашителна.

Юрий Борисов размишлява, но и ни дава информация за поведението на висшето ръководство на партията. Избраният на последния конгрес на мястото на Жан Виденов като компромисна и временна фигура Георги Първанов се оказва доста умел политически играч и бързо придобива и проявява лидерските си качества – особено тези, които му позволяват да побеждава във вътрешните борби и да надделява над конкурентите и противниците си. Той успява да преодолее съпротивата и недоволството на опозицията си във Висшия съвет и се все по-уверено се налага като безспорен лидер. Ала партията отслабва все повече и повече.

БСП в крайна сметка се променя в типична за буржоазно капиталистическата политическа действителност партия, работеща за успешното представяне на своя елит на изборите, за да ги въведе и установи във властта. Но напълно изоставя идеологията си и разчита единствено на успешна риторика и комбинации на изборите. Юрий Борисов разказва какви усилия е полагал, за да бъде задържана интелигенцията, студентската младеж; как се мъчи да наложи законопроекти от името на БСП, облекчаващи младите хора. Той се опитва да наложи и определена риторика, да смени силата на резките реакции и ги направи още по-резки. Но се вижда как усилията на ръководството са в разрешаването на неговите вътрешни проблеми, за да се укрепи стоящата в момента начело група. И по същество не се интересува как се променя съставът на партията, кои я напускат и кои и с какви интереси и намерения влизат в нея.

Авторът на дневника на много места подчертава, че няма кариеристични амбиции в политиката и партията. Той е философ, политолог и публицист и наблюдава ставащото около него и с него като такъв именно. Неговото съзнание (и това проличава в книгата) не се амбицира, за да се издигне и наложи. Защото по-важно му е да запише и запомни случващото се и да намери аналитичния му еквивалент в дневника. Благодарение на тези негови важни и твърде положителни качества ние имаме една сериозна книга, на чиито изводи можем да се доверим.

Авторът ни представя себе си преди повече от двадесет години. Този млад тогава човек говори напълно в стила на времето. Тази стилистика винаги употребява понятието „преход“. Времето е наблюдавано, анализирано и оценявано като преход към пазарна икономика, а не като към капитализъм и капиталистически икономически отношения. Тогава самият Борисов е привърженик на социалдемократизирането на БСП, отрича революционния марксизъм и вярва, че идеите на социалдемокрацията са полезни и необходими за една лява партия, каквато е социалистическата. Но като човек, стоящ близо до председателя на партията, вижда, че неговите действия, които изцяло са в духа на социалдемокрацията, са мудни, неадекватни и безполезни за партията и левицата. Разочарованието му е голямо.

Не е възможно да се напише историята на времето от края на миналия век до днес без словесните документи на времето. Тях трябва да четем внимателно и винаги критично, с поставяне на определени конкретни въпроси, на които тези документи да отговарят – всеки по свой начин, за да можем по тях да го възстановяваме и изучаваме. Важно е още да проследим и анализираме както тогавашните надежди и увереността, че с промяната се отива към по-добри дни за България, така и плахите и редки предупреждения, че пътят е погрешен (макар и неизбежен и невъзможен за избор на друг) и в близко бъдеще ще берем горчивите плодове на лъжата, в която сме повярвали. Това е проблем научен, от историята, и е изключително важен. Ала това е проблем и на днешния ден, доколкото той е в пълна мяра производен на започнатите преди тридесет години промени. И тези, под чието ръководство или с чието съучастие бяха проведени и управлявани, са отговорни пред историята – каквито и да са били мотивите им и степента на участието им в тях. Казвам това, защото историята се повтаря и абсурдът не се прекратява. Виждаме състоянието на левицата днес. То не е от два дена, а е подготвяно вече тридесет години. Има реални причини за него и те трябва да бъдат посочени. Някои са се заблуждавали, но други са знаели какво вършат и накъде водят партията. И за това са били възнаграждавани. Тук илюзии не бива да храним. Но така или иначе вече боравим с история, а не само с емоционални признания, клетви и декларации.

Книгата на Юрий Борисов „Политически дневник“ е важно свидетелство, емоционален анализ, правен в момента на събитията. Тази книга е политически почтена изповед. Аз мисля, че можем да й се доверим, но не бива да оставаме тук, а да я анализираме внимателно и критично, за да извлечем поуките от едно минало, заради което май все повече ще се укоряваме…