/Поглед.инфо/ На този въпрос скоро ще дойде времето за отговор. Колкото повече сегашната социално-икономическа и политическа система се разпада и поради това изпитва огромни трудности и дори невъзможности да разрешава елементарни някога въпроси в икономиката и социалната сфера, а от там и в политическата и геополитическата, отделните народи и държави ще се налага да търсят различни изходи за спасение. И ще ги намират не в авангардните идеи и модели на развитие, а в традиционните някогашни теории, презирани и с гняв отхвърлени от либералните идеологии като вредни и опасни. Вредни и опасни, защото предупреждаваха за безизходицата на буржоазния път на развитие и произтичащия от неговото следване модел на обществено устройство, нравствени ценности, политическа система, „демократични свободи“ и т. н.
Ние непременно ще се върнем към тези „архаични теории“ не просто защото сега сме в безпътица и окаяно състояние, а защото именно те някога упорито предупреждаваха Русия и славянските народи да не избират грешния път, защото са лъжовни и порочни възможностите, към които той ги води. Те изобличаваха и всеобщото избирателно право, и т. нар. равенство и природа, възможностите за участие на всички във властта, настъпването на всеобщо щастие при изобилие на материални блага и проч. Но кой да ги чуе? Тогава никой не им вярваше. Дори и техните създатели и пропагандатори едва ли са били уверени, че са прави, щом като либералната Европа се развива толкова бързо, усилва се и завладява с идеите си целия свят.
Но аз не за всички „някогашни“ теории призовавам да бъдат преразгледани и преоценени, за да се извлече из тях най-важното, разумното и възможното, за да може и с човешките усилия да се посее тяхното семе и се развият техните добродетели. Искам да обърна внимание на идеята на руския мислител от XIX век Николай Данилевский (1822-1885), оповестена в неговата забележителна книга „Русия и Европа“, публикувана през 1871 г. Тази книга оказва огромно влияние върху руската философска и политическа мисъл – особено върху славянофилите, но и върху формирането на геополитическото и културно-историческото мислене на философи и културолози от ранга на Ото Шпенглер и Арнолд Тойнби. В нея той поставя проблема за т. нар. от него „културно-исторически типове“ и за тяхното разположение в бъдещето геополитическо пространство и в историята на човечеството. Изхождайки от тази своя теория, Н. Я. Данилевский развива и въпроса за „общославянския съюз“, в който ще се създаде и утвърди православно-славянския културно-исторически тип като политическа форма на обществено устройство в православно-славянската цивилизация.
Историческата необходимост от такъв съюз възниква от особеното положение, което има Русия и славянството преди всичко в Европа. А в днешните условия и в глобалния свят.
Н. Я. Данилевский изтъква изконната ненавист на Европа към Русия и руските народи заради огромната територия с неизчерпаеми земни и подземни блага, но и поради особения им нравствен характер и духовно-културно просветление.
Русия от своя страна знае, че не бива да разчита да стане част от Европа именно заради тази нелогична, макар и обяснима с различни аргументи неприязън към нея. „Бидейки чужда на европейския свят по своето вътрешно устройство, бидейки освен това прекалено силна и могъща, за да заеме мястото на един от членовете на европейското семейство, за да бъде една от великите европейски държави, Русия не може да заеме достойното за себе си и славянството място в историята, освен като застане начело на особена, самостоятелна политическа система от държави и като служи в качеството си на противовес на Европа в цялата нейна общност и цялост“, пише Н. Я. Данилевский. Такава нова организационна структура е изключително изгодна за Русия, но не по-малко е необходима и за славяните, които ще намерят в нея не само представителство в Европа и света, но и защита, помощ, единство, опит, сила и енергия от всякакъв вид – икономическа, военна, културна, образователна, технологична.
Това единство също е противно на Европа, защото дава на славяните независимост и могъщество. И срещу него се води и винаги ще се води открита и подривна борба, като се настройват отделните славянски народи и държави да бъдат враждебни към Русия. Те биват убеждавани, че Русия е имперски властолюбива и че стремежът й към всесветско могъщество ще изтощи техните сили, използвайки ги единствено за единствено за себе си, а нищо после няма да им върне в замяна. Защото ги държи в подчинение, а не в равноправен съюз. Но нали всеки съюз между държавите налага в някаква степен отказ от интересите на нацията и влизане в подчинение на други интереси и национални воли, за да се поддържа дисциплина и единство. Да не говорим, че днешния Европейски съюз е основан върху принципа за доброволния отказ от суверенитет. А това означава, ако не подчинение на една държава, то доброволно приемане на идеология и принципи на държавно устройство, нравствени ценности, традиции и т. н. Това обаче се изтъква от либералната пропаганда като необходимо и полезно особено за православните и славянските народи. И техните ръководители, а и интелигенцията им се съгласяват и пригласят на пропагандата. Логика, няма що!
Враждебността на Европа срещу общославянския съюз произтича от това, че той бива оценяван от нея като прикриване на някакви егоистични според нея амбиции на Русия да го използва в свой интерес и изцяло срещу нея. Съюзът на практика прави Русия по-голяма и по население, и по територии и стъпва върху земи, които никога не са й принадлежали. Те са в зоната на нейното влияние, но Европа успява често да принуди славянските държави като самостоятелни и суверенни да не приемат Русия за свой попечител и дори да бъдат срещу нея.
Но нали самата Европа се стреми към световно господство и от XIX век и досега го постигна заедно със САЩ, които също са в голяма степен държава от Европа. След краха на Съветския съюз не случайно се заговори за „еднополюсен свят“, което означава, че световното господство е преминало в европейските държави. Съществуването на Съветския съюз поддържаше само военното и политическото равновесие. То бързо се възстанови с укрепването на Русия като негов наследник. Подобно равновесие обаче не може да бъде трайно и надеждно, защото се крепи не на цивилизационен съюз, а на мощта на армиите. А то не е вечно!
Общославянският съюз ще гарантира равновесието с Европа и ще предпазва човечеството от нечие световно господство. С него обаче резултатът е „по равно и справедливо разделение на властите и влиянието между народите или групите народи, които в настоящия период на световната история могат да се смятат като активни нейни дейци: Европа, славянството и Америка, намиращи се в различни възрасти от тяхното развитие“. Данилевский обаче предупреждава, че създаването на „някаква световна монархия, световна република или световно господство на една система от държави, на един културно-исторически тип са еднакво вредни и опасни за прогресивния ход на историята в единствено справедливия смисъл на тази дума“, защото, както той уточнява, „опасността е не в политическото господство на една държава, а в културното господство на един културно-исторически тип, каквото и да е неговото вътрешно политическо устройство“. Днес ние виждаме проявата на забелязаната от Николай Данилевский опасност при т. нар. „глобализация“. Националните и народностите традиции и особености на отделните народи са неспособни да се съпротивляват пълноценно и постепенно, ала достатъчно бързо се рушат и изчезват.
Формата на този общославянски съюз според Н. Я. Данилевский би следвало да бъде федерация. При това агресивността на Европа спрямо тях ще ги принуди да образуват тясно федеративно обединение, а вътрешната им слабост ще ги подтикне към хегемонистичен тип федерация с доминиране на Русия в нея. Дори такъв съюз да просъществува за кратко време, подчертава Данилевский, той пак ще изиграе изключително важна роля в световната история, ако се преобрази от тясно федеративен съюз в политическа система от държави от един културен тип. Тогава „главната негова цел (която не е политическа, а културна) ще бъде постигната: общите съединени усилия за постигане на независимост и самобитност, а също и продължителното съжителство, така да се каже, под един политически покрив ще разлеят по всички слоеве на обществото от различни славянски народи чувството и съзнанието за съединяващото ги племенно родство“.
Разбира се, формите на този политически и културен съюз могат да бъдат различни. Животът сам ще избере тази, която е най-подходяща и ще позволи единството да бъде здраво при съхраняване на разнообразието от традиции и особености в различните славянски народи. Но и с непременното извеждане на главните измежду тях типологически сходства (освен родството по произход, вяра и език).
Най-важният за разрешаване геополитически въпрос пред „общославянския съюз“ е т. нар. „Източен въпрос“. Данилевский и славянофилите смятат, че през 70-те години на XIX век предстои неговото окончателно разрешаване. С тях е съгласен и Ф. М. Достоевски.
Днес се смята, че макар и нерешен, Източният въпрос не е вече актуален, без значение е и изобщо е отпаднал от геополитиката. Но се забравя, че в автентичния си вид той не е въпрос за противоречия между две или повече държави, поради което неговото решаване не е работа дипломацията. Той не е и въпрос за проливите или просто за съдбата на Османската империя и нейната подялба след фактическия й крах в края на 70-те години на XIX век; дори не е въпрос само за българското освобождение и създаване на новата българска държава. „Източният въпрос“ е нещо друго, много поголямо и важно и засягащо буквално цяла Европа, а и човечеството. Той включва в себе си изброените съставка, но те са само съставки, а не същността му. Н. Я. Данилевский го определя като борба между германо-романския и славянски културно-исторически тип. Но измерението му е по-широко и бихме могли да го означим като противостоенето между Изтока и Запада. Това противостоене е много повече в ущърб на Изтока и славяните, защото накърнява териториална цялост и единство на Изтока. Да не говорим, че Изтокът е лишен от символа на Източното Християнство – Цариград. Това освободи Запада от задължението да се реши справедливо националния въпрос на Балканите. Конфликтите тук и до ден днешен са все междунационални и териториални.
Това е въпросът за наследството на Османската империя, но принадлежащо по право на наследниците на Византийската, унищожена и разграбена от Османската. Но и това право не бе зачетено.
Славяните са истинските наследници на Византия, както германците – на Рим, подчертава Н. Я. Данилевский. Славяните получават това наследство, още докато живеят в племенни групи, но вече започва и тяхното държавно организиране и устройство. Техният обединител (на германците също) и „просветителен център“ (Н. Я Данилевский) е Вселенската православна църква. Германците отпадат от него и са в основата на започналата още тогава и продължаваща до днес борба между двете разделили се части – романо-германската и гръко-славянската.
Историята в своето вековно протичане по различен начин поставя и временно разрешава или смекчава Източния въпрос. Но не го решава окончателно. Твърде сложни процеси протичат в неговото оформяне и в противоборството между стоящите от двете му страни субекти.
Възелът е Цариград (не казвам Истанбул, а именно Цариград – Царев град!). Докато той не се развърже или разсече, няма как да смятаме, че Източният въпрос е решен. Той в никакъв случай не е архаика или религиозен въпрос – доколкото Цариград е светиня за православните християни и на гръко-славянския свят. Невярно е днешното убеждение, че светът на модерността и постмодерността е структуриран по друг начин, че други са неговите геополитически центрове, проблеми, въпроси и символи, двигещи сили и модели за устройването и решаването на конфликтите. Така се твърди, защото се изхожда единствено от икономически и геополитически съображения, чието нарушаване би навредило на търговията, комуникациите и зоните на влияние. Още повече че Цариград в рамките на Турция не е онзи център на политически, геополитически, културен и духовно-религиозен живот, какъвто е бил през Средновековието или до към края на XIX век. Затова днес дори в Русия малко се говори за ролята на славянството и за Източния въпрос и за различните възможности за неговото разрешаване.. Официална Русия вижда своето бъдеще в друг контекст, който тя е съставила и който днес очевидно й изглежда по-логичен, приемлив и удобен – евразийския. Заради което го утвърждава и развива. Но то е, защото и в Русия доминира буржоазното отношение в напълно либерален вид към явленията и проблемите и затова се търси тяхното бързо разрешаване в полза на материалното, а не на духовното. Евразийството е икономика, суровини и комуникации, необходими за военното и икономическото въздигане на Русия и участващите в съюза народи и държави. Той обаче обединява национални субекти, които имат общи икономически интереси, но не и общи дълбоки духовни корени и същности. Те могат да произвеждат стоки и услуги, да създават нови технологии и да търгуват изгодно със себе си и с останалите държави по света, но не могат да си поставят мисията за културното преображение на света и установяване на нова духовност. Понеже няма как вътре в съюза да постигнат съгласие и единство за това. Ето защо в духовното си сътрудничество те са по буржоазному пестеливи и охотно ползват американските модели.
Славянството не може да създаде свой съюз без Русия. А Русия няма никога да придобие онази всестранна мощ и влияние, ако е без славяните или ги остави да изчезнат под напора на германо-романското влияние - особено в неговия постмодерен вариант – американското.
Разбира се, този съюз не може да се създаде, както вече стана дума по-горе, от дипломацията или по пътя на политическото инженерство. Но понеже той е обективно закономерен и неизбежен, формирането му така или иначе ще се извърши в историческото бъдеще. Хората обаче са длъжни да работят за него, да го подготвят и идейно и идеологически да го предсказват и насаждат в съзнанието на съвременниците си. Това важи и за българската реалност, която предпочита да върви след силните и да очаква милостини от богатите. Дълг на интелигенцията и особено на мислителите, философите, писателите е да проправят път и да живеят не само за хляба, но и за Духа и дълга, който историята ни е възложила.
