/Поглед.инфо/ Две сливенски училища се оказаха без ученици, след като родителите им в паника ги прибраха у дома. Причината – слух, че заради т.нар. Стратегия за детето социалните щели да приберат децата. Протести се случват в цялата страна, Фейсбук е пълен с видеа, снимки и статуси на хиляди хора, които се вълнуват от този въпрос. Очевидно обществото навлиза в авариен режим по тази тема – мнозина са притеснени, а не малко са в откровена паника. И това е напълно разбираемо и обяснимо.

Няма нужда да се навлиза в детайли около самата Стратегия, която разбуни така духовете. Изписа се много, изказаха се редица компетентни учени, общественици, духовници и експерти. Единственото, което си струва да се подчертае дебело е, че както приключването на дебата около противоконституционната и отхвърлена от обществото Истанбулска конвенция не води до цялостно затваряне на темата с джендър-идеологията, така и темата около т.нар. Стратегия за детето ще живее много отвъд затварянето на обсъжданията около самия документ. Причината за това е, че „норвежките експерименти“, както прочее и джендър-идеологията, са част от политическия арсенал на отиващото си геополитическо статукво. Посягането на децата е „ядреното оръжие“ на социалните инженери и крепителите на неолибералния глобализъм. Поради това ще търсят нови и нови механизми и способи да въвеждат това свое оръжие в политическо обръщение. Както победата над Истанбулската конвенция е важна победа в решаваща битка, но все още не е победа във войната за умовете и душите на хората, така може да се разглежда и темата около Стратегията за детето.

Преди да се отбележи какъв е коренът на сблъсъка около детската тема, трябва да се щрихова защо този въпрос предизвиква такъв електрошок в обществото. Истината е, че българинът е много търпелив човек. Често – в лошия смисъл на думата. Може много да трае, да мълчи, да трупа напрежение и агресия в душата си, но да я преглъща ден подир ден и да продължава да живее живота си, така както го разбира. Но има теми, за които българинът, образно казано, нарамва пушката и се качва на Балкана. Една от тези теми, които могат да накарат и най-стабилния и уравновесен човек да избухне са децата. Този инстинкт е по-силен от тока, по могъщ от глада. Посегнеш ли на децата на България, посягаш над самата душа и тъкан на българското общество. Не слуайно най-болезненият спомен от робството е „кръвният данък“ (девширме) – отнемането на деца за еничарския корпус на османската армия. Именно този „данък“ е еманация на робството в колективното българско съзнание – поробителят не просто посяга на вяра, на живот и добруване, той посяга на децата, като ги отнема насилствено от родителите им и ги промива с цел да служат като пешки в големия имперски шахмат. Това е и една от причините да е толкова яростна съпротивата срещу т.нар. Стратегия за детето – просто в съзнанието на много хора този документ отваря вратите за един модерен кръвен данък, за едно „норвежко“ девширме. Българинът ще пръглетне скок в цените на тока, хляба и сиренето, ще се примири с лошите пътища, със скъпите винетки, с връзкарството и далаверджийството. Но никога, никога, никога няма да позволи да се посегне на децата му. Разбира се, хора има всякакви, изключения има всякакви. Но изключенията само потвърждават наличието на правило – масово българинът ще предпочете да вдигне въстание, отколкото да остави някой да експериментира върху децата му.

По същината си спорът около т.нар. Стратегия за детето не е дебат по един документ. Това е конфликт между две не просто конкуриращи се, а направо взаимоизключващи се разбирания за мястото на детето в обществото. От една страна са „норвежките“ експериментатори. За тях детето от най-ранна възраст е самостоятелен човек и родителите му нямат право да му се месят по никакъв начин. Възпитанието, създаването на здрави навици и изграждането на ясна граница между „добро“ и „зло“ от застъпниците на тази идеологическа матрица се разглежда като форма на потисничество. Едва ли не родителите насилствено „индоктринират“ децата и ги оформят според собствените си разбирания, което явно е лошо, поради някаква неизвестна причина. Застъпниците на „норвежкия“ модел за децата гледат на тях като на зрели и оформени индивиди, чието мнение е не просто важно, но и единственото, което има значение. Нещо повече – ако родителите откажат да следват „норвежките“ догми, тогава държавата трябва да се намеси и да отнеме детето от тази „вредна“ среда. Разбира се, покрай реалните случаи на насилие и отглеждане на деца в опасни условия, застъпниците на този политически мисловен модел прокарват и откровени налудности и ексцесии. Неотдавна една, нека я наречем странна, американска коментаторка дори рече, че трябвало родителите да искат съгласие от бебета си преди да им сменят пелените. Детето няма, разбира се, да каже с думи дали е съгласно да му се смени пелената, но родителят, видите ли, трябвало да пита и да чака отговор по езика на тялото. Така щял от най-ранна възраст да възпита у детето култура на съгласието. Един вид бебето нямало порастне с толеранс към сексуално и друго насилие. Ум да ти зайде.

Другата гледна точка, която е обратно пропорционална на „норвежката“ е, че родители не просто трябва да могат, но са и длъжни да възпитат и научат децата си да различават „добро“ от „зло“. Родителите са водещият конструкт, който трябва да създаде у детето координатна система и да му вмени ценности и устойчиви разбирания. И това не е „насилие“, това е нормален, естествен и най-вече необходим процес, който гарантира, че бъдещите поколения ще стъпват върху основите, поставени от тези преди тях и най-малкото – няма да повтарят техните грешки. Възпитанието на децата не е приумица или експеримент, това е необходимост и е структуроопределящо за всяко цивилизовано общество. С оглед на баланса обаче е необходимо и да се отбележи, че и в тази гледна точка има крайности. Диаметрално противоположната гледна точка на „норвежките“ крайности е, че децата нямат никакво мнение и нямат право на мнение. Един мой бивш преподавател в юридическия в неформална среда казваше, че детето до 14 години е като неодушевен предмет. Било, видите ли, като хубав стол – пазиш стола да не се счупи, защото си го обичаш, но не питаш стола каква програма иска да пуснеш по телевизията. Това, разбира се, е почти толкова налудно, макар и с обратен знак, колкото да питаш бебето си дали да му смениш пелената.

Истината е, че по отношение на децата няма място за ексцесии, екстремности и крайности. Трябва балансиран и умерен подход, който да зачита чувствата и мнението на децата, но и по никакъв начин да не намалява водещата роля на родителите при възпитанието на децата. Извеждането на дете от семейна среда трябва да става при крайна необходимост, а не при приумица на този или онзи чиновник. Трябва да се каже ясно и на висок глас – бедно семейство е много по-добро от богата социална институция. Извеждането на дете трябва да става само, отново подчертавам, при реални случаи на насилие или застрашаваща живота и здравето на детето среда. Не при повишен тон, не при отказ да му купиш сладолед, не при липса на финансова възможност да го пратиш на море.

В крайна сметка, трябва да сме наясно, че тази тема няма да приключи, докато от голямата политическа сцена не слезе неолибералния глобализъм. Той, в кратце, използва този тип неолевичарски политики на държавна намеса дори в семейството, за да контролира обществата и да създава предпоставки за безпрепятствено галопиране по обществената писта на жребеца на транснационалния капитал. Но това вече среща мощен отпор в редица общества, включително и в българското. Неолибералният глобализъм е колос, но в минало време. Геополитическата конструкция на света се променя, а с промяната идва зачеркване на догмите, които владееха света безапелационно до преди няколко десетилетия. Време е тази ожесточена война за влияние да се изведе от детските стаи и да остави децата да бъдат деца. Те не са и не трябва да са инструмент в нечий игри. Закрилата и обичта към децата е висша ценност. Всичко друго е просто грешно и трябва да бъде отхвърлено.

Труд