С нарастване успехите на ръководената от комунистите югославска съпротива, нараства и самочувствието на дейците на Югославската комунистическа партия, което се проявява в общуването им с ръководителите и на Съюзниците, и на съпротивителните движения в съседните страни. Те започват да еволюират от партизански ръководители в държавници, да се изживяват като фактори на реалната политика на Балканите и в Европа, чертаят свои планове за следвоенното устройство. В тази обстановка, през април 1944 г., чрез ръководителя на съветската мисия при Върховното командване на Югославската народно-освободителна армия ген. Корнеев, Тито се обръща за съвет към съветските ръководители. Писмото поставя началото на кореспонденцията между Тито, от една страна, и Сталин и Молотов – от друга страна.
Югославските претенции
В хода на освобождаването на Източна Сърбия югославяните се сблъскват със съвсем нови проблеми, произтичащи от администрирането и защитата на тези области. На 17 ноември 1944 г. Тито изпраща телеграма до Сталин, в която подробно излага тези проблеми, вкл. необходимостта да се преструктурира армията и тила и моли съветският върховен ръководител за съдействие при изграждането на флот.(40)
Сталин отговаря на 13 декември 1944 г. Той изразява съгласие „по принцип” да удовлетвори исканията, но изрично подчертава, че военните доставки и помощта за реорганизиране на югославските сухопътни сили трябва да бъдат договорени. Подминат е въпросът за флота. Що се отнася до другото югославско искане за изпращане на съветски военни инструктори, върховният съветски ръководител и тук подчертава, че е необходимо да се сключи споразумение за техните права и задължения. „Няма да толерираме повече отсъствието на координирани решения по тези проблеми, тъй като те задържат процеса”, уточнява Сталин и предлага в най-скоро време среща на военни и политически представители на двете страни за уточняване на практическите въпроси.(41)
През януари 1945 г. в Москва се провеждат нови съветско-югославски разговори. Югославската страна е представлявана на партийно равнище от Андрея Хебранд, а на военно – от началника на главното командване на Югославската народно-освободителна армия ген. Арсо Йованович. Съветската страна е представлявана от Сталин, Молотов, ген. А. Киселев, който сменя ген. Корнеев като ръководител на съветската военна мисия в Югославия и членът на мисията В. Сахаров. Разговорите са концентрирани около съветската помощ за възстановяване на Югославия и доставката на храни, медикаменти, дрехи, суровини.(42)
Интерес за историка представляват югославските виждания за следвоенното устройство на Балканите и прилежащите към Централна Европа територии. Като една от най-разорените от нацизма държави, Югославия се надява да получи щедри компенсации. Нека припомним, че всичките й съседи в западна, северна и източна посока (Италия, Австрия – като част от Райха, Унгария, Румъния и България) са съюзници на хитлерова Германия. Програмата, която Хебранд излага пред Сталин обаче, съдържа ясно изразени хегемонистични тенденции.
Претенциите към Унгария са за репарации в размер на 900 милиона долара, териториално разширение, включващо областта на южноунгарския град Пейч и района на дунавското пристанище Байя. Претенциите към Австрия са за областта Каринтия. Към Италия – за полуостров Истрия с град Триест. Претенциите към Румъния са за областта Тимишоара и железодобивния район Решица. Към България не са предявени претенции, защото три месеца по-рано – през октомври 1944 г. – отношенията между двете страни предвидливо са уредени с Крайовския договор. Тогава войната се вихри по цялата територия на Югославия и Белград още е в германски ръце. През януари 1945 г. обаче стратегическата обстановка е променена и югославските апетити рязко нарастват. Не само към сателитите на нацистка Германия, но и към Гърция. Очертани са претенции към Вардарска Македония с пристанището Солун.
Любопитното в разговорите са бележките на Сталин по изложените от Хебранд максималистични искания. На репарационните искания за 900 милиона долара върховният съветски ръководител отговаря, че в предварителните разговори с Чърчил е ставало въпрос за далеч по-малък размер, при това наложен върху всички сателити на хитлерова Германия. По териториалните претенции спрямо Унгария пък, Сталин иронично пита: „Унгарците дадоха ли съгласие?”
Когато Сталин пояснява, че в разговорите си с Чърчил последният настоявал полуостров Истрия да се обособи като автономна територия под британски протекторат, през която Австрия да има коридор към Адриатическо море, Хебранд възразява, че населението на областта е изцяло словенско и само няколко незначителни групи в Триест и Риека агитирали за британски протекторат над Истрия. Сталин тогава отново пита с ирония: „Защо не издавите тези групи в морето?” (43)
Върховният съветски ръководител се интересува по-нататък каква е югославската позиция спрямо Гърция. „Югославия очаква да придобие гръцка Македония със Солун. Тези искания досега не са повдигани, за да не усложняваме нещата с ELAS. Но сега поставяме това искане”, отговаря Хебранд.(44) Сталин демонстрира изненада от тези югославски претенции и подчертава пред Хебранд: „Вие ще се окажете в конфликт с Румъния, Унгария, Гърция, ще воювате с целия свят. Подобна ситуация е абсурдна”.
Преди да приключи срещата, върховният съветски ръководител иска да разбере какви са югославските виждания спрямо Албания. Хебранд отговаря, че „албанците са най-добрите приятели на югославяните” и добавя, че по време на последното си посещение в Белград албанска правителствена делегация е подписала Югославско-албански договор за дружба и взаимопомощ, както и отделно търговско споразумение. В отговор, Сталин казва:
„Щом Югославия е поела договорни задължения, тя трябва да ги изпълнява. Ако възникнат усложнения обаче, тя ще трябва да воюва и остава да видим дали ще може да се справи с британците. Албанският въпрос трябва да бъде обмислен по-внимателно. А британците уважават само силата”.(45)
Според Сталин, цяло щастие е, че договорът не е нито ратифициран, нито публикуван и препоръчва на югославяните да изчакат и отново да обмислят необходимостта от толкова тесни връзки с Албания; за всеки случай договорът да не се публикува преди февруари 1945 г., тоест, преди срещата между Тримата големи в Ялта. (46) Остава само да гадаем предвиждал ли е Сталин интуитивно бъдещите конфликти с албанското население на Косово?
Преговорите за федериране
Югославско-българските отношения са особено щекотлив проблем по време на разговорите. Според Хебранд отношенията с България се развивали твърде бавно, поради обструкциите на българската страна, която отхвърляла югославския проект за федерация. Сталин уточнява, че този проект е неприемлив, защото поставя българите наравно със сърбите, хърватите, словенците и македонците, създавайки впечатлението, че Югославия възнамерява да погълне България. На тази критика Хебранд възразява: югославското ръководство отхвърля българското контрапредложение за сключване на договор за дружба и взаимопомощ, защото вижда в него отчаян опит македонският въпрос да бъде решен в полза на българите, както и стремеж да се сложи край на изолацията на тази страна, след като е била съюзник на нацистка Германия. Затова югославската страна не е съгласна с този проект, а предлага свой проект за федерация, който отхвърля билатералния принцип. Същевременно Хебранд обвинява Георги Димитров, че забавял процеса: именно Димитров бил посъветвал българите с телеграма да не подписват споразумение за федерация и предлагал вместо това договор за дружба и взаимопомощ.
Очевидно е недоволството на югославските ръководители. Според плановете им, споразумението за федериране трябвало да бъде подписано на 31 декември 1944 г. и огласено на 1 януари 1945 г. (47) Те не са толкова наивни да смятат, че Георги Димитров на своя глава е осуетил намеренията им. Нито пък Сталин може да бъде подведен, че действителният мотив зад упреците срещу Димитров е да бъде оказан натиск върху съветското ръководство. Върховният съветски ръководител добре познава югославско-българските разногласия и, разбира се, съдържанието на телеграмата на Георги Димитров и заема твърд подход по въпроса, препоръчвайки постепенно, стъпка по стъпка да се върви към договор за федериране. Според Сталин, федерацията трябва да бъде създадена по подобие на австро-унгарския модел, като се преодолеят многобройните му недостатъци. Той гледа положително на готовността на България да приеме едно съюзяване, но съветва за по-целесъобразно на този етап един договор за взаимопомощ между двете страни, като изразява надеждата, че такъв може да бъде сключен за срок от 10-20 години. Молотов добавя, че дори такъв безобиден акт като договор за дружба и взаимопомощ може да предизвика безпокойство в Турция и Гърция, също и в Румъния, а [Западна] Европа вероятно би била обхваната от смут.(48)
В последвалата дискусия българските представители Кимон Георгиев, Антон Югов и посланик Димитър Михалчев поддържат проект за двустранна федерация, докато югославските представители Моше Пияде и Андрея Хебранд настояват България да се присъедини към федерацията наравно с Босна и Хърватия. В противен случай, възразява М. Пияде, другите области могат да поискат същия статут, както България.
Сталин поддържа българската позиция:
„Югославската страна опростява въпроса, изпускайки от погледа си факта, че България е страна с посолства, със собствена армия и флота.(50) Ако такава държава се включи наравно с Босна и Хърватия, нейните интелектуалци, както и буржоазията, която в България не е елиминирана, биха се противопоставили на такава стъпка. И още нещо трябва да се има предвид: хора с противоположни възгледи биха казали, че след като загуби войната, българското правителство сега губи и държавността си”.(51)
Сталин препоръчва гъвкавост, тъй като създаването на федерация налага необходимост от съответни приготовления, включително резолюция по териториалните проблеми. По въпроса за Македония Сталин препоръчва политическо решение, като се наблегне върху обединяването на отделните области, а не да се създава от Македония една независима държава, защото британците и американците може да бъдат подложени на голям [вътрешен] натиск и биха се противопоставили на подобно решение.
След тази размяна на мнения Сталин предлага съветската страна да подготви проект за договор за дружба и взаимопомощ между Югославия и България, който да бъде формулиран в помирителен, безобиден тон. Що се отнася до федерацията, Сталин отново подчертава, че тя е абсолютно необходима, но на този етап е по-добре да не се споменава като намерение и препоръчва преговорите да се продължат чрез кореспонденция между двамата министър-председатели.(52)
Приведените по-горе факти са показателни в много отношения. Под резолюция по териториалните проблеми Сталин очевидно не изключва Западните покрайнини. Под политическо решение, не да се създава от Македония независима държава, а като се наблегне върху обединяване на отделните области Сталин визира такова решение между двете държави на паритетни начала, при което обединяването на отделните области на Македония да се схваща като свързващ момент, а не като поглъщане на Пиринския край от Вардарска Македония, която политически остава част от Югославия.
Както се вижда, в размяната на мнения преобладава Сталиновият монолог, съдържанието на който се състои от предварително подготвени въпроси и отговори. И българите, и югославяните, съдейки по стенограмата, предпочитат да останат мълчаливи. Стенограмата съдържа само кратко изявление на М. Пияде, който повтаря възгледа, че България, като по-малка от Югославия по територия, трябвало да бъде включена като съставна част на федерацията.
Очевидно от края на 1944 г. Москва започва да залага обструкции по проекта за федерация. Мотивите може да се потърсят в нарастващите колебания у съветското ръководство, породени от прекомерните югославски претенции. Това се отчита като не добър знак за развитието на съветско-югославските отношения. И макар Москва да продължава да уверява, че федерирането с България е от най-важно значение, у югославската страна няма съмнение кой взема решенията зад кулисите. Затова се съгласява компромисно на един договор за дружба и взаимопомощ с България. На 24 януари 1945 г. в Москва се провежда тристранна среща за обсъждане на договора.
Във встъпителното си слово Сталин подчертава, че онова, което става в Югославия и България се приписва на СССР. Това е така, защото Съветският съюз трябва да знае за какво носи отговорност. Подобна загриженост обаче не би трябвало да се разглежда като намеса във вътрешните работи на двете държави. И Сталин препоръчва в договора да не се споменава нищо за подготовката към федериране, тъй като това би могло да предизвика нежелателни реакции у съюзниците Великобритания и САЩ. (49)
Съветските възражения пораждат определено съмнение у Тито и неговите приближени. Част на югославските ръководители също започват да подозират, че съветското искане за двустранна федерация е само уловка, целяща да постави Югославия под съветски контрол. След разрива през 1948 г. официалната югославска историография и пропаганда ще изтъква тези съмнения като върховно прозрение на Тито. От архивните документи не може да се установи обаче доколко съветското ръководство е било наясно с подозренията на Тито и неговите приближени по този въпрос. (53)
На 28 януари 1945 г. тристранните разговори продължават във вилата на Сталин в Кунцево. По въпроса за федерацията се приема решение обсъжданията да продължат чрез размяната на писма. Проектът за договор не получава одобрение на страните. В действителност най-сериозната пречка е от формално-правен характер. През 1945 г. договор не може да бъде сключен. Като победена страна България не може да участва в международни споразумения, защото няма подписан мирен договор. От такова естество са и протестите на Великобритания и САЩ. Затова договорът с Югославия се отлага чак за края на 1947 г., когато, след като е подписала мирния договор в Париж, България отново е пълноправен субект в международното право.
Този епизод илюстрира степента на контрол, който Съветския съюз упражнява в тази част на Балканите. Макар Западът да е изключен на практика от възможност да влияе върху процесите, съветското ръководство същевременно не желае да усложнява отношенията си със Съюзниците. Затова подхожда с голяма предпазливост при формиране на своята политика, съобразявайки се с позицията на Запада. Това в никакъв случай не препятства реализирането на собствените му цели в региона, преди всичко укрепването на прокомунистическите правителства в страните, където такива вече са се установили – Югославия, Албания, България, и пълна подкрепа на комунистическите партии в Унгария и Румъния за завземане на властта.(54)
Независимо от предпазливостта на съветското ръководство, противоречията между съюзниците се изострят. За това свидетелства телеграмата на Сталин и Молотов до Тито, изпратена от Ялта. От тази телеграма Тито научава за решенията на конференцията от 10 февруари 1945 г.:
- да бъде реализирано съглашението Тито-Шубашич; (55)
- да бъде съставено ново правителство, попълнено с представители на бившето правителство в изгнание, които не са се компрометирали в сътрудничество с германските нацисти и с италианските фашисти;
- подобни директиви Тито ще получи от правителствата на САЩ и Великобритания и тези директиви ще бъдат включени в комюникето на Тримата големи.
В същото време съветската телеграма се опитва да успокои Тито, че решението в никакъв случай няма да изложи на риск бъдещото правителство.
„Тези две клаузи бяха приети… като отстъпка към британците, за да спрем протакането от тяхна страна. Затова се съгласихме за незабавно формиране на единно правителство въз основата на съглашението Тито-Шубашич. Не се съмняваме обаче че ще използвате двете клаузи във ваша полза и в ущърб на вашите противници”. (56)
Заключителните думи на телеграмата са показателни за подхода на съветското ръководство. Югославяните се насърчават към конфронтиране с представителите на подкрепяното от Запада бивше правителство в изгнание, позиция, която Тито определено споделя, като недвусмислено се обещава съветска подкрепа. Според проф. Волков този подход остава и впоследствие изиграва определена роля за влошаване на съветско-югославските отношения.(57)
Равносметката
Федерацията между Югославия и България не се състоя. Мечтата на няколко поколения възторжени радетели за южнославянско единение бе потъпкана в калта. Династични интереси, подклаждани от интригите на Великите сили за балканско разединение, донесоха на балканските народи за малко повече от век седем разорителни войни и трудно преодолимо национално противопоставяне. Политиката на divide et impera продължава да властва над Балканите.
От позицията на времето днес е лесно да се направи цялостна научна равносметка. Да се разберат мотивите зад несъстоялото се южнославянско единение. Да се извлекат плюсовете и минусите на крайния резултат.
В края на войната югославското ръководство е в привилегировано положение, ухажвано е както от Съветския съюз, така и от британците. Оттам и порастналото самочувствие на Тито и обкръжението му, проекциите им, че чрез натиск върху Сталин ще сполучат да удовлетворят максималистичните си претенции, включително България да заеме второстепенно място в планираната федерация. Дори Тито да не е имал точна информация за процентното съглашение Чърчил-Сталин, усетът му на държавник го е ориентирал към адекватно лавиране.
„Югославското национално-освободително движение не е поемало никакви ангажименти към Съюзниците, нито пък е конфронтирало неблагоприятна военна или политическа ситуация, с което фактически оказваше действителна подкрепа” ще посочи по-късно проф. Н. Попович, водещ експерт по югославско-съветските отношения, заключавайки, че съглашението за 50:50 сфери на влияние е равносилно на мълчаливо съгласие на Сталин и Молотов да защитават Югославия срещу евентуална външна намеса. (58) Същото може да се каже обаче и за британското отношение.
Впрочем още в първите си телеграми до Сталин Тито се опитва да лавира, усилията му са насочени към съхраняване политическата и военната независимост на Югославия без да излага на риск отношенията на страната си със западните съюзници.(59)
Българското коалиционно правителство в лицето на премиера Кимон Георгиев, който е от ПК „Звено”, както и част от ръководството на БРП/к/, първоначално изглеждат склонни да приемат югославските аргументи. Като изхождат от разбирането, че Югославия е напълно разорена победителка, докато България е напълно запазена победена страна, те се надяват федерацията да може да съчетае югославския външнополитически престиж със сравнително съхранените български производствени сили. При липса на граница с Македония, възможностите на България биха били по-големи, тя би представлявала притегателна сила за българите във Вардарската област, които, при новата обстановка, не биха се чувствали повече откъснати. Най-големите надежди се свързват с издигането на Македония в пълноправна федеративна република, което, според българската страна би разрешило един от най-големите конфликти в новата балканска история.
В светлината на прекомерните Титови претенции и лавиране, съветското ръководство започва да подлага на съмнение собственото си решение за федерация и от края на 1944 г. започва да залага обструкции. Проектът за федерация на практика се анулира. Югославия успя да избегне съдбата на съветски сателит и оцеля след разрива от 1948 г., но не успя да разреши вътрешните си противоречия. Външнополитическото лавиране, на което Югославия залагаше с десетилетия, също не успя да й осигури трайна стабилност. Галеното дете на Антантата се разпадна половин век по-късно, раздирано от кървави конфликти, инспирирани в не малка степен от самите му създатели. С налагането на „новата хегемония” мирното развитие на Западните Балкани остава непредсказуемо.
България е оставена в съветската сфера на влияние по силата на процентното съглашение Чърчил-Сталин. Успешното й развитие от края на 40-те до края на 80-те години на ХХ век обаче се дължи на последователната й вътрешна и външна политика, сочи американският проф. Джон Лемпи. Съветският съюз не взема практически нищо от наложените на България следвоенни репарации, защитава българското стопанство от претенции [на Съюзниците], аналогични с тези след поражението на страната в Първата световна война. Нисколихвените съветски кредити представляват една четвърт от капиталовложенията в промишлеността през 50-те години. (За сравнение, кредитите, отпускани от големите европейски банки през десетилетието преди 1914 г. са с 10%-на лихва, а тези през 20-те години – с 15%-на лихва).(60) Икономическият растеж на нова България е изключително впечатляващ като резултат от развитието, (61) промишлената инфраструктура е на равнището на най-високите изисквания на съвременните технологии. (62)
„Забележителният си напредък България постигна благодарение на това, че залага на вътрешноикономическо развитие, вместо на външнополитическо лавиране. Подобно лавиране в миналото винаги е завършвало с катастрофи”, (63) подчертава проф. Лепми и заключава: „Четирите десетилетия след 1944 г. са най-дългият период на стабилно управление в най-новата история на България”.(64)
БЕЛЕЖКИ:
(40) АПРФ ф.45, д. 390, л. 52-58,
(41) Пак там, л. 60.
(42) Volkov, op.cit, рр. 63-65.
(43) Ibid.
(44) Ibid, р.65.
(45) Ibid, p. 66.
(46) Ibidem.
(47) АПРФ ф.45, д. 397, л. 1-16.
(48) Volkov, op. cit., р. 65.
(49) Ibid, p. 68.
(50) По това време (януари 1945 г.) правителството на Югославия още не е получило международно признание дори от страна на съюзниците Великобритания и САЩ.
(51) Volkov, op. cit., р. 68.
(52) Ibid.
(53) Ibid, рр. 68-69.
(54) Ibid, р. 69.
(55) На 16 юни 1944 г. на о. Вис в Адриатическо море председателят на Националния комитет за освобождение на Югославия (НКОЮ) Иосип Броз Тито и министър-председателят на кралското правителство в изгнание Иван Шубашич подписват споразумение за сътрудничество. На 1 ноември 1944 г. двамата подписват допълнително споразумение за съставяне на единно югославско правителство. Такова не се съставя. На Кримската конференция през февруари 1945 г. Тримата големи „препоръчват” споразумението да бъде незабавно приложено в действие.
(56) АПРФ ф.45, д. 397, л. 27-29.
(57) Volkov, op. cit., p. 70.
(58) Срвн. Попович, Никола (1988) Jугословенско-Совjетски односи у другом светском рату (1941-1945), Београд, с. 165; също: Гибянский, Леонид (1987) Советский союз и новая Югославия, М.
(59) Volkov, op. cit., p. 57.
(60) Lampe, John R. (1986) The Bulgarian Economy in the Twentieth Century, Croom Helm, London & Sydney, р. 225.
(61) Ibid, р.9.
(62) Ibid, р. 224.
(63) Ibid, р. 230.
(64) Ibid, р. 226.
