Ирония и контраст на съдбата. Седмият фестивал "Изкуството на барока" се откри на 25-ти септември с концерт под поетичното название "Бах в Берлин" и с участието и на известни европейски музиканти. Знаете как е - културата се издига над конкретната епоха, защото е непреходна, вечна и за нея времето няма никакво значение.
В конкретния случай се получи нещо особено. Музикантите започнаха концерта и тъкмо всички щяха да потънат в безвремието, когато отвън започнаха тъпаните и вувузелите на софийските протестъри.
Това изтръгна Бах от непреходността.
Бароковата музика е автентична и леко мистериозна. Тя се нуждае от атмосфера, в която човек се откъсва от реалността и се потапя в различно измерение на душата, пренасяйки се на някакъв собствен самотен остров, където до него достигат единствено хармоничните звуци.
Отвън, обаче, лумкането на барабани не престана. Разнесоха се викове. От прозорците на Аулата можеше да се види, че това са най-много сто души, които не спряха с издаването на звуци. Музикантите, слава богу, бяха на мястото си и не прекъснаха концерта, въпреки барабаните, които звучаха като призив от някакъв друг свят.
После дълго мислех върху тази история. Тя не е непременно черна, въпреки че е леко тъжна. Хората на улицата имат правото на своя протест, недоволство, гняв и желание за промяна. Едно общество би загинало на минутата, ако нямаше такива хора. Но, когато човек се вгледа в лицата на тези, които протестират сега, няма да познае нищо от емоцията, която имаше през първите дни. Сега това са лица, изкривени от омраза и от леко отчаяние. Злобни лица, инатливо вкопчени в идеята да не се откажат, въпреки че от четвърти септември насам идеята на протеста е системно изнасилвана от най-голямата опозиционна парламентарна партия.
Протестът вече се е свел единствено и само до фабрика за произвеждане на шум, до паралелна реалност, която се успокоява с високопарни думи, че е качество срещу количество, интелект срещу простотия. Което е само една маска и театър. Нищо повече.
Софийският протест вече е напълно подменен. Идеалистите вече или са си тръгнали, или стоят леко встрани, за да не участват в създаването на някакви уродливи образувания - Протестни мрежи, антиправителствени информационни служби и други подобни. Най-противното е, че зад всичко описано стои очевидна организация, но никой от протестърите не иска да я признае. Те държат на първоначалния образ на протеста, въпреки че е ясно, че този образ е само спомен.
Няма такова нещо. Протестът вече не е девствен. В него се намърдаха политически тарикати, които имат за цел единствено под някаква форма да дойдат на власт. Протестът бе излъскан от десетки пиарки, от разни имидж-мейкъри, които се погрижиха това, което става по улиците, да прилича на някакъв модерен театър, от който на обикновените хора им се повръща.
А най-важното е, че някои още от края на първата седмица на протеста вече разбрахме, че този протест е инженерен опит за възкресяване на дясното пространство. Аз тогава видях на улицата хора, които за първи път откриваха политиката в своето възмущение и те бяха единствено гневни, без да дават пукната пара за партии и проекти. Но до тях неизменно маршируваха другите - с ехидните усмивчици, със старите лозунги, с обърканите мозъци, с психиатричната диагноза на прехода, защото всеки път правят едно и също с неизменно ужасяващ резултат. Чрез втората порода дойде подмяната. Те зализаха нещата и почнаха да говорят като проповедници на морала, които, обаче, нощем си поръчват проститутки за разтуха.
Именно тези псевдопротестъри са онези, които стоят по улицата сега. Те имат пари, инат и доста злост, защото хората вече не им обръщат внимание. Народът просто не обича да го мамят по този долнопробен уличен начин.
Ние нямаме голям избор за действие. България е малка държава и е на всички нас. Но днес вече, благодарение на изострената ситуация, благодарение на политическите светкавици, които зловещо осветиха не само властта, но и всички нас, в обществената атмосфера мирише на буря. Върна се омразата. Върнаха се старите клетви. Върнаха се призраците от девветдесетте години, които никога не са си тръгвали от нас. И за тази атмосфера не е виновен единствено кабинета. Тук вината е на всички нас.
Кабинетът се подигра дори и с хората, които са гласували за него , като назначи Пеевски. Протестърите , обаче, се подиграха с цялата страна, като се прегърнаха с Бойко Борисов.
Тази омраза може да ни унищожи, защото нейният край не се задава на хоризонта.
Вероятно заради това в Аулата на Софийския университет тъпаните и протестърските крясъци ми прозвучаха така болезнено. В една нормална държава хората винаги биха намерили час и половина за Бах, в чиято музика понякога сякаш бляскат светлините на най-далечните звезди в тази галактика и те оставят безмълвен и пред техните лъчи.
Днес, обаче, ние имаме само време за викове и тъпани.
Бах в София през 2013 година се оказа един тъжен Бах.
Тъжен, не заради чудесната музика, с която ни дариха музикантите, а заради тъжното време, в което живеем.
И все пак, вувузелите и тъпаните не можаха да заглушат Бах! Той ще ги надживее, както се е случвало през вековете!
