/Поглед.инфо/ Веднага след 6 януари, когато протестиращи нахлуха на Капитолия и медиите в САЩ непрекъснато предаваха сцените на насилие, нямаше лидер по света, който да не изрази недоумение, гняв и да не порицае случилото се. Независимо, че имаше и определения, че САЩ са се превърнали в бананова република. Когато такъв глас идва от Африка, това не е нищо друго освен своего рода отмъщение за годините на принудително съобразяване с политиките на Вашингтон във всяко едно отношение. В Европа реакцията бе изразена незабавно. Водещите политици в ЕС категорично заявиха, че случилото се е недопустимо и че президентът Тръмп заслужава нещо повече от порицание. Всичко това гарнирано с подобаващата грижа за демокрацията, чийто символ десетилетия бе именно стратегическия съюзник, САЩ. Едва ли при тези първи становища в Брюксел са си дали сметка какво се случва наистина. Никой не намери смелост да погледне зад завесата. Не е кой знае каква изненада като се има предвид, както вече някои подчертаха, че всички се придържат от години към идеята, че Вашингтон е не само образец за демокрация, но и пример за подражание. Известно отрезвяване се получи след като социалните мрежи спряха достъпа на Тръмп до любимия му начин за контакт с американското общество. Туитър-модата бе въведена от стопанина на Белия дом и всички лидери по света го последваха. Да, ама само за минути Тръмп бе лишен от тази възможност и той се оказа не само изолиран в офиса си, но и без възможност да изпълнява каквито и да било свои президентски задължение и правомощия. Освен онзи прословут достъп до ядреното куфарче, което също бе подложено на коментари с призиви за отнемане. Основание-непригодност. Опитите му за някаква дейност, контакт, разговори или просто изразяване на позиции бе сведен до мининум и с привкус на нескрито унижаване. Особено в медиите, които от първия му ден в Белия дом цели 4 години воюваха с него.Изведнъж в Европа настъпи странно мълчание, което бе определено като въздържане от мнения дали Тръмп наистина е престъпник, както бе определен след 6 януари. С мотиви заради „призиви за атака на привържениците му към Капитолия”. Но за него все пак гласуваха 74 млн на изборите за президент на 3 ноември и не малка част от тях остават убедени, че изборите са били фалшифицирани и президентът Джо Байдън е нелегитимен. В Брюксел внезапно решиха, че „това са вътрешни проблеми на САЩ, а не на ЕС”, което първи изрази кано мнение външният министър на Люксембург. И то след като канцлерът Меркел смутолеви, че онова със социалните мрежи е някак неприемливо. Някои се осмелиха да кажат,че „трудностите в САЩ трябва да се преодолеят при спазване на върховенството на закона”. Въздържание след като вече си обявил от разстояние легитимен президент за престъпник и то само защото това е позиция на демократите, спечелили цялата законодателна и изпълнителна власт във Вашингтон?

В това време Independent обяви, че е потвърдена позицията на Борис Джонсън, британски премиер, че Тръмп заслужава Нобелова награда за мир. Това звучи доста по-приемливо на фона на стъписаната и объркана в оценките си Европа. Просто показва приемственост и твърда убеденост, че който и да управлява в САЩ, Лондон и Вашингтон ще си останат в най-висша степен съюзници.Спор по този въпрос няма. А Брюксел, който посрещна загубата на Тръмп с възторг, защото властва убеждението, че демократитне са „нашите хора”, сега изглежда омърлушен. Да, отказа срещи на все още държавния секретар Помпео в европейската централа на НАТО, но как да преглътне случващото се във Вашингтон? Невъобразимо нелицеприятни словестни битки срещу Тръмп във всички посоки, втори импийчмънт, въпреси предупреждания, че това е „политическа грешка” и още омаскаряване на собствен, дори и бивш, президент някак не се връзва с т.н. европейски ценности.Да не говорим, че лицето на демокрацията се оказа с такива дълбоки бръчки, че как да се показва на собственото общество и да се зове за подражание? Защото е върха на западната демокрация? Може, ама да се почака как ще президентства Джо Байдън в условията на общество, в което едни почти 50% мразят другите 50%, не го признават и не свалят шапките с тръмповото „Да направим Америка отново велика”. Америка си е велика с това, което е постигнала, ама Варшава подава сигнал с факта, че е приета забрана да се трият профили в социалните мрежи, а Ердоган от Анкара всеки ден подава ръка на ЕС с желание да възстанови отношение на ново приятелско ниво т.е. членството в ЕС да се придвижва. На фона на събитията в САЩ, с които Турция също си има проблеми. Нищо, че министърът на отбланата на Германия, Крамп-Каренбауер, да твърди с днешна дата, че е „наложително да се съгласуват трансатлантическите и европейски интереси” , защото „за Европа е важна политика на сплашване като предпоставка за постигане на взаимно разбирателство от позиция на силата спрямо Русия”.

Става въпрос за онази Русия, която от 6 януари не пропуска и ден да не разнищва случващото се във Вашингтон и дори не крие, че потрива ръце без мисъл за страх или липса на кураж. Каквито и проблеми да си има във вътрешен план, често подхранвани от външни сили. Доказано. Не в Москва, а на запад медии пишат, че „събитията във Вашингтон бяха безпрецедентни, но такива имаше и в Европа, където млади демокрации, подпомагани от американските посланици и Държавният департамент в САЩ правеха същото”. Прави се лист на събитията, които се случиха в страните от бившия СССР, където атаки на институции и преврати доведоха до хаос в страните и смяна на власт, което не винаги донесе просперитет на населението. Обикновено са започва с Армения, където протестите не спират след войната за Нагорни Карабах, а 2 години преди това имаше и „цветна революция”, подкрепена от целокупния Запад. Изреждането на Киргистан, Грузия, Беларус, Украйна, Молдова и дори самата Русия нс е нищо друго освен осъзнаване, че „бумерангът винаги се завръща”. Особено когато предпоставките не са възникнали с едно президентство като това на Тръмп. Както се казва, да му мисли президентът Джо Байдън с вицето Камала Харис, но по-скоро тези, които ще дърпат конците на този екип. Светът не само е ковид, светът е друг и реакциите на Пекин за случващото се в САЩ го доказват в прав текст. Просто без много думи, без оценки, без коментари в китайските медии, МВнР на Китай предупреждава, че няма да допусне намеса по отношение на „болните си теми” като Тайван, Хонконг, Тибет или уйгурите. Москва е по-емоционална и дава терен за анализи, но там и привържениците на либералните теории никак не са малко. У нас пък се очаква предпочитаните от Демократическата партия в САЩ дейци да заемат отново висши позиции в управлението, за да си дойдем на думата. Явно предстоят събития, които като почнат от Вашингтон, та ще стигнат и до Балканите. Значи и в София трябва да се мисли. Дано поне мислещите знаят за какво иде реч. Все пак дипломат ще заеме позицията на шеф на ЦРУ, а той познава не само Москва. Ще се справим ли с политика на баланси, както опитваме да правим? Или ще гледаме към Брюксел, когато се окопити и реши от време на време да се еманципира? Предстои, ще наблюдаваме.