/Поглед.инфо/ В. „Новинар”
Почивката беше със супер-специално намаление. Две седмици България, полет, хотел и полупансион за 129 евро. През 90-те години туристическата дестинация България полагаше гигантски усилия, за да поднови диалога си с клиентелата. Резултатът се материализираше в малки обяви и големи намаления. Когато прочетох обявата, веднага си казах: „България, 129 евро. Едва ли ще е голяма отмора, но сигурно ще бъде интересно. Многотия от котки, джипове, накити и стрелбища.
тази мисъл се оказа правилна. Мястото се наричаше Златни пясъци. Няколко десетки хотели, които доста умело бяха вписани в гористите възвишения. Долу край плажа се точеше променада, която на пръв поглед изглеждаше същата, както в испанските курорти. Освен това в България по никакъв начин не цари дефицит на котки. Тъкмо по това се разпознават райските туристически кътчета на юг: майката-природа щедро ги е надарила с многотия от котки. Поне с моето поколение е така: щом ни замирише на котешка урина - и веднага изпадаме в отпускарско настроение.
Публиката се състоеше на първо място от източногерманци, които си оставаха верни на старите си туристически навици. На второ - от западногерманци, за които Майорка вече беше станала прекалено скъпа. И на трето - от руснаци и украинци. Всъщност, най-вече от руснаци и украинци. Тогава все се говореше за безумно бедните руснаци, които били принудени да се отопляват с обезценени рубли и членски книжки от КПСС. Говореше се и за безумно богатите руснаци на Лазурния бряг, в сравнение с които петролните шейхове изглеждали направо като просяци. Очевидно обаче съществуваше и руска средна класа, чиято мечтана цел се оказа България. Руската средна класа сутрин си наемаше джипове, по обяд си купуваше златни накити, а вечерно време висеше из подземните стрелбища. На тези стрелбища из разни хотелски мазета раздаваха автомати от всякакви марки. Най-популярни бяха автоматите германско и израелско производство. Стрелба по мишени с тези автомати - очевидно това беше забавление изцяло по вкуса на руската средна класа.
До крайбрежната променада в продължение на 5 километра се редяха атракция след атракция. Колички и пързалки, въртележки и влакчета на ужасите, сергии за сладки неща и стрелбища. Имаше и басейн с подводници с дистанционно управление, чиито бордови оръдия плюеха отровно зелени искри. Имаше и въртележки с тътнещи танкчета Т-34. Имаше и еднооки молдовци-бързаци, които за 3 минути бяха в състояние да ти татуират която си пожелаеш част от тялото: с червена звезда или пречупен кръст, с портрет на Папата или на Саддам Хюсеин, пък даже и с голата Шарън Стоун с лилава орхидея върху срамните части.
В пролуките между сергиите безчинстваха други хора, които или продаваха портрети на Сталин, или укротяваха отровни змии. Руските дечица се катереха по големи макети на броненосци и си играеха на играта взаимно да се изтребват с автомати. Понякога взимаха за заложник някоя тлъста котка, връзваха очите на гърчещото се животно и тренираха екзекуции. Цените на забавленията се колебаеха между 10 и 40 евроцента. Детето крещеше: „България е най-хубавата страна на света! В България се грижат за децата!".
След няколко дни разрешихме на някакъв безработен грузински професор по история на изкуството да нарисува с лилаво мастило един череп на ръката на нашето дете и да напише отдолу на кирилица „Победа или смърт!".
„Дали тук атмосферата е подходяща за развитието на едно дете?" - попита ме жената. А аз отговорих: „Никога няма да сбъркаш, ако накараш детето от рано да опознае чужди култури и да влезе в диалог с тях."
Когато си тръгвахме от България, детето вече знаеше коя е любимата му страна, завинаги. Страната, в която се грижат за децата. Неговият Авалон. Неговата райска градина. Страната, която сигурно е имал предвид и Ернст Блох, който в „Принципът надежда" пише: „Нещо, което за всички сякаш е било в детството, но където още никой не е бил: родината". У всяко дете сякаш има нещо българско. А ние дори бяхме там.
(Със съкращение)