/Поглед.инфо/ Представете си пациент, поразен от животозастрашаваща инфекция. Когато попитате каква терапия е нужна, за да бъде спасен, как ще ви прозвучи отговор от типа – "липосукция и пластична операция, за да изглежда пациента по-добре на снимка"?

Точно такъв отговор дава на проблемите на България "програмната декларация" на правителството на четворната коалиция ГЕРБ-РБ-ПФ-АБВ.

4012 думи. Толкова са думите, употребени в тази "програмна декларация". Словом: четири хиляди и дванадесет. И нито една от тях, ни едничка, не е тази, която назовава основният, най-дълбокият проблем на българското общество. Този, който разяжда като инфекция социалната тъкан и ни руши като нация. Бедността. Ще го напиша с главни букви – БЕДНОСТТА! Всичко останало е последствие, включително демографската криза. Бедността е в основата на българската трагедия днес. И още една дума липсва – "монополи". Но това между другото.

Да започваш през 2014 г. правителствена програма в най-бедната държава от ЕС, в която хора се самозапалват от отчаяние, а цели региони са в кома от социална безизходица, с раздел... "външна политика". Да се занимаваш с "правото на 10 хиляди души да внасят законопроекти в правителството" и с общи приказки за "дигитална икономика" без да посочиш какво ще направиш, за да изведеш 49% от населението, 52% от децата и 61% от пенсионерите от състоянието на застрашеност от бедност и социално изключване (по данни на Евростат). Това е тотално скъсване с действителността. Така изглежда живота на една тънка прослойка псевдоелит от "жълтите павета", който посреща есента с лигавщини по новото божоле и мляска поредното парвенюшко гурме, докато нацията със свито сърце очаква поредната зима, в която трябва да оцелее.

Да сглобиш от 4012 думи един блудкав преразказ на брюкселски клишета без даже да се докоснеш до най-главното, до приоритета на приоритетите, е всичко друго, но не и управленската програма, от която се нуждае българския народ днес. И това не е проблем само на това правителство. Това е дефицитът на всички управления през последните няколко мандата.

Затова и хората масово, инстинктивно се отвращават от политиците и политическата система. Защото нацията има крещяща нужда от радикална политика срещу бедността, а политиците от дясно и ляво говорят за НАТО, за кохезионната политика на ЕС и спорят за поредния брюкселски доклад за съдебната власт. Затова на тези избори се стигна до историческо дъно на избирателната активност. Най-малко граждани излязоха да гласуват от 1990 г. насам – по-малко от половината. И имаме най-непредставителния парламент и още по-непредставително управленско мнозинство, излъчено от по-малко от една четвърт от българските граждани. Разочарованието от демагогията и лъжата, отвращението от развалата на партийните нрави са само симптомите. Истинската причина за недоверието на хората в политическата система е, че тя не само не прави нищо за решаване на проблема със задълбочаващата се бедност, а даже не иска да признае гласно за съществунането му.

В самото начало на промените се направи само необходимата първа стъпка – либерализация на пазара, освобождаване на икономическата инициатива от хватката на командно-административния икономически модел на тоталитарния социализъм. Това, което стратези като Джефри Сакс с основание препоръчват на всяка държава, която тръгва по пътя на икономическата реформа. Но след това не бяха поставени онези социални спирачки и предпазни мрежи, които да държат неравенството в поносими граници и да не позволят изпадането на огромна част от населението в хронична бедност. Така у нас набра сили един олигархичен турбокапитализъм - ограбване на държавните ресурси, съсредоточаването им в една тясна олигархична прослойка, съчетано с ускорено и безконтролно отприщване на най-тъмните пазарни сили, които разтварят до крайност ножицата на неравенството и запращат голяма част от населението в тресавището на бедността. Когато това се случи вече не можеш да разчиташ, че подобряването на бизнес средата, намаляването на бюрокрацията и свободата на стопанската инициатива ще извадят хората от бедността. В такива общества, заредени със социална имплозия, азбучното правило, че осигуряването на процедурна справедливост или справедливост на процедурите – свободен пазар, свободни избори, работеща съдебна система, почтена администрация – ще доведе до обществен напредък и икономически растеж се анихилира, просто не е валидно. Нужен е друг тип политика.

Когато бедността обхване по-голямата част от обществото, това не се бори с процедурна справедливост или справедливост на процедурите. Как функционират институциите е важно, но когато инфекцията на бедността се е превърнала в гангрена, това вече е без значение за решаване на проблема със самата бедност. Няма как електронната медицинска рецепта да огрее лишените от достъп до здравеопазване поради тежък недоимък или липса на образование. Няма как преместването на прокуратурата в изпълнителната власт, или сливането на разузнавателните служби да извади от хроничната бедност пенсионерите, работещите бедни или маргинализираните. Мислим, че всичко това ще освободи едни милиарди, иначе потъващи от години в контрабанда, корупция и кражби, но така само пишем извинителна бележка на поредното правителство да не се бори с бедността.

Процедурните въпроси, с които е пълна програмната декларация на четворната коалиция – избирателна и съдебна реформа, прозрачност на институциите, гражданско участие и прочие – са второстепенни за днешния ден на България и не водят до решаване на основния проблем, пак с главни букви, БЕДНОСТТА. Не за друго, а защото бедността у нас вече е преминала границите, отвъд които процедурната справедливост е нищо друго освен "на свинче звънче".

Преди 10-15 години мерките за процедурна справедливост можеха да допринесат съществено за промяната на средата и да стимулират желания растеж и социално възмогване. Аз също съм един от първите, които тогава ги превърнаха в обществена кауза. Борех се за радикално нови изборни правила, почтено партийно финансиране и повече прозрачност на бюджетните финанси. После и мнозина други прегърнаха тази кауза. Но тъжната истина е, че тази кауза не се реализира, когато й беше времето! Сега, когато стадият на социален разпад в цели общности и прослойки от обществото, е толкова напреднал, и да се случат на сто процента (само по себе си важна задача!) НЯМА да се реши ключовият проблем – измъкването от бедността на декласираните, на работещите бедни, на младите безработни, на необразованите, на маргинализираните групи. Които са огромното мнозинство от нашия народ.

Пука ми с колко камари ще е Висшия съдебен съвет и прочие процедурни заврънгулки около съдебната реформа. Това няма да вдигне пенсиите и няма да извади от полугладно съществуване нашите баби и дядовци, които вградиха живота си в градежа на България.

Пука ми за електронното здравеопазване и за електронното правителство! Те няма да платят лекарствата на бедните, нито ще дадат шанс на тези, които се нуждаят от животоспасяваща операция, но не могат да си я позволят поради недоимък. Електронното правителство в Естония не извади от бедност онази една четвърт населението - 18,7 % от естонците живеят в относителна бедност, а 7,3 % в абсолютна към 2013 г.

И за "българския Лувър" не ми пука, щом хора умират от глад и се палят от отчаяние.

Всички тези пари могат да се дадат за борба с бедността. Именно борбата с бедността е основният приоритет, на който трябва да се подчини всичко останало. Доброто управление е това, което правилно определя приоритетите си на базата на нуждите на нацията. Истинската управленска програма може да бъде само една цялостна "Национална стратегия за борба с бедността". Но не онзи ведомствен документ, който се подмята от 2007 г. из чиновнически чекмеджета, за да отчитаме бенчмарки по "Програма 2020" пред брюкселската бюрокрация. А стратегия, която подчинява националните усилия и превръща в общонационална задача изкореняването на бедността. Стратегия, която дефинира радикални и съобразени с днешната българска действителност и нужди политики, вън от импотентните клишета на Европейската комисия. Политики от мащаба на "Войната с бедността" на президента Джонсън, на програмите на Рафаел Кореа в Еквадор или на Ево Моралес в Боливия. Боливийският пример, по признание на Организацията на ООН за развитие (UNDP), доведе до радикален обрат, изваждайки голяма част от населението на най-бедната южноамериканска държава от екстремната бедност – първо освобождаване на пазара (по Джефри Сакс) и после мащабни социални програми и инвестиции в хората (по Ево Моралес).

Нямам претенциите да давам идеи за конкретни мерки с тази статия – би било прекалено фрагментарно и самонадеяно. Това изисква задълбочен и обстоен национален диалог. А идеи и примери, които да следваме има. Преди това обаче трябва да се каже на висок глас само едно – има един-единствен национален приоритет! И това е борбата с бедността. Нищо повече и нищо по-малко. Хвърлете в кошчето тази и всички останали правителствени програми, които не са подчинени на този приоритет. Не струват! Както не струват и брюкселските програми за борба с бедността. Виждаме (не по нашите пропавителствени медии!) техните резултати в стотиците хиляди, които излязоха в последните седмици по улиците на Брюксел и Неапол на протест срещу политиките на ЕС. Ще последват и други градове. Ще дойде ред и на България. Но тогава февруарските протести от 2013 г. ще изглеждат като средношколски увеселения, пред гнева, който може да изригне от отчаянието на обречените...

-----------------

Борислав Цеков, юрист и общественик, Институт за модерна политика