/Поглед.инфо/ Повод за тези размисли е подготвяната дискусия за литературната и историческа поредица на издателство ЗАХАРИ СТОЯНОВ „Дълг и чест“. Пет години издателството подържа високо качество на публикуваните творби и поредицата като цяло. Прави чест на редакцията на издателството родолюбието и всеотдайността, с който защитава българската история и литература от нечистоплътни посегателства.
Историческата наука, както и литературата, са силно податливи на оцветяване и деформации, продиктувани от политическата и властова конюнктура вътре в страната и извън нея. Най често очевидните исторически факти и обстоятелства не се ревизират открито, но политическите веяния на момента позволяват на упражняващите се в история и литература да натоварват събитията и личностите в историята със странични факти или домисли, които срамежливо и невидимо подменят смисъла и стойността на историческите процеси и значението на историческите личности. Изкористената история дава и „обоснован „ повод на политиците да изменят не само вътрешната политика, но и геополитическата ориентация на страната. Посегателствата върху историческата истина радикално променят не само научните знания, но живота и бита на българина. В този смисъл ролята на поредицата „Дълг и чест“ е животоспасяваща.
1. Банален и срамен за самозвания български „политически“ елит е опитът да се замени 3 март като национален празник, с която и да е друга дата от историческия календар на държавата. С този празник българите живяха повече от 100 години, дори когато в страната маршируваха войски на германския райх. Не бих се заел със задачата да защитя този празник, професор Андрей Пантев убедително прави това. Но изниква въпросът: какво точно сега учени и не толкова български учени и, най- вече, политици откриха в прашните исторически документи, поради което стигнаха до мисълта за неговото отпращане на заден план. Най простия аргумент: имперска Русия имала интереси към Проливите, а освобождаването на България е страничен резултат. Имало ли е движението на славянофилите на Иван Аксаков, имало ли е възванието на руската православна църква за освобождаване на братята славяни на Балканите и огромния морален натиск, който те оказват върху правителството и императора? Мълчание! А това са факторите, които превръщат имперската война в Освободителна.
Наскоро професор Веселин Янчев в предаване на БНТ показа страници от държавния архив от 1879 г., в които е документирано, че княжество България, по решение на Берлинския конгрес, е заплатило малко повече от 10 000 000 златни рубли на руското правителство като компенсация за издръжките на руските войски, които остават 9 месеца в страната, докато тя изгради свои държавни структури. Документ като документа, но смисълът на неговото публикуване е само намекнат: ние сме си платили за освобождението и по тази причина не дължим историческа благодарност на Русия. В Освободителната война по нашите земи загиват около 90 000 -100 000 войници и офицери. За всеки от тях държавата е заплатила по 100 рубли. Пито-платено.
Странни са моралното хладнокръвие, с което нашите политици и услужливи историци определят Руско - Турската война като имперска макар, че тя доведе до освобождението на България от петвековен гнет и срамежливо, от „евроатлантическа солидарност“, недовиждат имперските интереси на Великобритания, Франция и Германия на Балканите по време на Берлинския конгрес от 1879 г. Там те захвърлиха в коша за исторически боклук картата на Сан Стефанска България и погребаха мечтата на българския народ за единение в историческите български земи. Тогава на България беше отредена съдбата на второстепенна и зависима държава. Но днес е политически коректно за тези неща да не се говори.
Пещерната русофобия, която господства в съзнанието и политиката на нашите драгоценни съюзници от ЕС и НАТО, стана задължителна за нашия не толкова просветен и морално устойчив политически елит. Но това не е личен въпрос на предпочитания. Това осакатяване на историческата правда прониква в литературата, учебниците и университетските аудитории. Кой да се бори срещу това зло ако не поредицата „Дълг и чест.“
2. В европейския съюз и НАТО години на ред мълчаливо и подмолно се ревизират причините и резултатите от Втората световна война. Съветския съюз се превърна в зачинщик и агресор на войната, наравно с фашистка Германия. Фашизмът като идеология и практика постепенно се легализира и оправдава. Този процес тече и у нас. На скоро в предаването на БНТ „Култура б.г.“ Михаил Неделчев убедително ни обясняваше, че в България е имало фашисти, но държавата не е фашистка. Макар, че в тази нефашистка държава има закони за защита на държавата, които повелява убийства на неугодни български граждани, включително и деца. без съд и присъда. Държавен акт ли е или любителско творчество Законът за защита на нацията. Как откровено фашистката агенцията на господин Габровски, която организира акции по депортацията на евреите се вмества в нефашисткото правителство на Богдан Филов? Когато избягаш от отговорът на тях историята става друга, удобна за оцелелите фашистки престъпници и техните наследници.
Починът за избелване на историческите неудобни факти все по-често покрива и цар Борис ІІІ. Върнахме му верноподаническото титулуване „Обединител“, спасител на българските евреи и пр. благородни помисли и деяния, макар че е добре известно, че „обединението „ със Южна Добруджа е компенсация за съюзническа вярност към Германия и със съгласието на Румъния. А спасението на българските евреи стана въпреки неговата воля, под натиска на българската православна църква и честната българска интелигенция. И срамежливо политически коректните историци и интелектуалци премълчават, че с негови укази са утвърдени посочените по-горе мракобесни закони и с негов подпис са утвърждавани смъртни присъди на много велики българи . Но приятно е на днешния „политически елит“ с монархически тежнения да очисти от тъмни сенки миналото своя цар.
3. Починът за пренаписване на българската история, за преоценката на събития и личности постепенно се измества назад във времето от опосканите до неузнаваемост исторически четиридесетте – деветдесетте години на миналия век. След като избелихме цар Борис ІІІ настана време да споменем с добро и неговия баща цар Фердинанд. Професор Стоянович със завидно усърдие изпълни тази историческа мисия със слово и действие. Сега българският народ трябва да благодари на Фердинанд за трудът му в продължение на повече от двадесет години да „европеизира“ България, да се награди с царското достойнство, вместо оскърбителното „княз“, да превърне турския конак в София в дворец, достоен за богоизбрания монарх, да въведе дворцовия етикет и царските приеми, да съгради личните резиденции в Евксиноград и Враня и да ги запълни с „европейски дух“. Какво струват на хазната пътешествията на Фердинанд из Европейските столици и интимните му срещи по европейските курорти е въпрос с повишена трудност но трябва да го приемем като плата за приноса му за прославата на царство България просветена Европа. Историците не виждат България в просветена Европа без мисията на Фердинанд. В похода за „европеизацията“ на България Фердинанд е сам, невидими са Петко Каравелов и Стефан Стамболов, няма ги предприемачите търговците, които невидимо пренесоха в страната индустриалния и финансов опит на Европа, няма ги учените и културните дейци, които твориха българска наука и духовност често въпреки Фердинанд. В самия край на историческата оценка на личността и деянията на цар Фердинанд немногословно, с дребен шрифт, се вмъкват и последните шест години от неговото царуване. Обясняват ни, че той носи отговорност за две национални катастрофи, отнесли живота на стотици хиляди българи, за разрухата на икономиката на страната след Балканските и Първата световната войни. Но с неизказаната уговорка: простено да му е! И му простихме, като забравихме.
Съвсем на скоро величеството Фердинанд беше препогребан в частната резиденция Враня. Признателните потомци изпълниха неговото последно желание да почива в „родината“. ( Така казват и човек се обърква кога България стана родина на родения в Австрия Кобург). Дълг е на наследниците на покойния да му отдадат почит и да го погребат там, където е пожелал и така както намерят за добре. Почит на бившия цар отдадоха много политически дейци от всякаква разцветка. Носталгичният трепет за монархия все още е жив, мнозина изпитват потребност да коленичат и целуват ръка. Въпрос на личен избор . Но неразбираемо е участието на националната гвардия в едно частно погребение, даже когато погребвания е бивш цар, донесъл безчислени страдания на българския народ.
Това е само малка част от съзнателното осакатяване на нашата история. Дано редакцията на издателство ЗАХАРИ СТОЯНОВ и интелектуалния кръг около него успеят да съхранят и доразвият поредицата „Дълг и чест“ като една от малкото останали прегради срещу фалшификаторите на отечествената история.