/Поглед.инфо/ В книгата „СТОИ НА ТЕПЕТО АЛЬОША...” всичко е обикновено. Защото се говори по един деликатен и достъпен начин за съкровените неща в живота на човека, който помни ужасите на Втората световна война и изпитва чувство на преклонение пред подвига на всички, които загинаха или оцеляха в жестоката схватка с фашисткия звяр.

Героите са най-обикновени хора от последните десетилетия и в наши дни – скулптори, каменоделци, композитори, поети, писатели, учители, войници, журналисти, работници, безименни жители на Пловдив, страната и извън нея.

Всички те със своите действия и изразени мисли са написали една истинска и близка нам история.

Персонажите са все хора от народните низини: онези, които виждат в изправения гранитен руски войник на върха на пловдивския Бунарджик не Съветската армия – според едни освободителка, а според други не, а един обикновен и същевременно велик брат и приятел, жертвал себе си, за да отърве света от фашизма през Втората световна война.

Майки от страните на бившия Съветски съюз съзират в “Альоша” своя погинал или безследно изчезнал син.

Осиротели деца разпознават в него героичния си баща, брат или дядо.

Граждани от Европа и Америка го смятат за приятел на Джон или Пиер, на Анджей, Любиша или Манолис, боен другар на някого от своите близки сънародници, за които знаят или предполагат, че в армиите и партизанските формирования са воювали рамо до рамо с руснаците за разгрома на фашизма.

Силата на въздействието на изказа нараства поради чудесното съчетание на документалистиката с художествено-публицистичните интерпретации и обобщения, което е неоспорим акцент на автора.

Самият той е част от живата история на зараждането, построяването и разнасянето на името “Альоша” през границите, поколенията и годините като секретар на Комитета за изграждането на паметника, а освен това е и дългогодишен журналист, написал стотици статии и няколко публицистични книги.

Може би тази е причината читателят да се чувства дълбоко трогнат от близкия до душата му разказ за това, как стотици хиляди граждани на Пловдив и областта, хора от всички краища на страната отделят от залъка си и съграждат “Альоша” в трудните следвоенни години, как го кръщават с това гальовно и близко до сърцето име, кълнат се във вярност и любов един към друг или мълчаливо полагат цветя пред снажната му фигура.

И как десетилетия по-късно не позволяват да бъде разрушен, напук на демонстративната решимост на градските властници да заличат паметника от лицето на града.

Авторът убеждава, че с този достоен за уважение граждански акт на защита на честното име на нашата Родина обикновените хора от града под тепетата ще останат в историята не само като градители, но и като пазители на съграденото преди тях.

Добър е народът ни и затуй скоро ще забрави мераците на нереализираните разрушители – радетели на една отречена от времето идеологическа конфронтация и политика на разделение на нацията, които със своите гротесктни безумни и безплодни напъни не могат да произведат нищо друго освен възмущение и присмех у людете днес и недоумение и срам сред бъдните поколения. Вероятно доста от техните потомци не биха искали да се идентифицират с делата на своите предци.

Ако следваме една от най-благородните традиции на дедите ни, бихме могли да кажем, както е рекъл и ханът в отдавнашните времена на първоградежа на българската държава: нека роденият последен си спомни за онези, що съградиха и опазиха от скверни ръце този паметник на простата и неподправена признателност на българина към подвига и саможертвата на незнайния войник в името на доброто.

Необикновеното в една обикновена книга е онова, с което тя грабва читателя, понеже разказва непринудено и точно за простите, но непреходни общочовешки хуманистични ценности и тъй се превръща в мечта за всеки автор.

В творбата, която Васил Найденов ни поднася, виждаме може би реализирана такава една мечта.

===============================

* Есето е предговор към книгата “Стои на тепето Альоша...” (ИК “Жанет-45”, 2002 г.)

Тя е написана в знак на осъществяване на последната завещателна воля на съпругата на автора Васил Найденов - Елена, отправена към нейния мъж няколко дни преди да се пресели в отвъдното: „Ти трябва да напишеш книгата за „Альоша“!“.

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Аз станах неволен свидетел на този вълнуващ и трогателен разговор между двамата. И спонтанно запитах, какво силно има у тях, свързано с „Альоша“, че да заеме важно място в тези мигове.

Елена продума, че на младини Васил бил един от ентусиазираните създатели на „Альоша“ и от тогава съдбата на паметника става неразделна част от неговия живот, а по-късно и на тяхното семейство.

На границата между Двадесет и Двадесет и първи век тревогата обхваща съвсем естествено двамата съпрузи, както и хилядите пловдивчани и граждани на Родината ни, когато зли сили се канят да разрушат паметника.

След няколко дни Елена си отиде. Въпреки преклонната си възраст Васил работеше върху книгата упорито: ден подир ден ходеше в Народната библиотека, издирваше материал след материал, тракаше на своята стара и вярна пишеща машина. Аз вземах откъсите един след друг и ги набирах на компютъра. Той четеше разпечатките и променяше което сметнеше за нужно. Когато взе в ръцете си готовия текст, Васил ме помоли да напиша предговора. Приех след дълги увещания от негова страна.

Книгата може да се приеме като един достоен отговор на злонамерените попълзновения. И може би има принос за съхраняването на паметника. Както и за обогатяване на българската памет за изминалите драматични исторически събития.

Творбата бе представена в Руския културно-информационен център на 8 май 2002 като част от Програмата за честването на 57-годишнината от Деня на победата. Смятам, че бе посрещната с интерес и одобрение.

В настоящата публикация разликата с оригиналния текст на предговора е предаването на съдържанието му с повече нови редове, както и с някои незначителни съкращения.

Реших да предложа това есе сега на вниманието на интелигентните читатели на Поглед Инфо – цели 22 години след издаването на книгата, защото проблемът за „Альоша“ придобива днес нова и особена актуалност заради злата воля на рушителите на българската памет.

За техните безумни напъни важат стиховете на Дядо Вазов: „Тирани, всуе се морите! Не се гаси туй, що не гасне! Лучата, що я днес гасите, тя на вулкан ще да порасне!“

ЧЕТЕТЕ И ПИШЕТЕ КОМЕНТАРИТЕ ТУК: https://www.facebook.com/PogledInfo

Нов наш Youtube канал: https://www.youtube.com/@aktualenpogled/videos

Нашият Ютуб канал: https://www.youtube.com/@user-xp6re1cq8h

Каналът ни в Телеграм: https://t.me/pogled

Влизайте директно в сайта: https://www.pogled.info 

Така ще преодолеем ограниченията.

Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците.