/Поглед.инфо/ На 8-ми март Министерският съвет заседаваше. Показаха и по тия-ония ТV не само картина, но и звук за какво е реч не от кого да е, а от министър-председателя. А на сайта на МС се появи следното съобщение:

МИНИСТЕРСКИ СЪВЕТ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ

П Р Е С С Л У Ж Б А

Правителството одобри допълнителни мерки относно заболяването COVID-19

На извънредно заседание на Министерския съвет днес бяха приети допълнителни мерки относно заболяването COVID-19, съобразно предложенията на Националния оперативен щаб с цел координиране, организиране на действията на компетентните държавни органи във връзка с обявената от Световната здравна организация спешност за общественото здраве от международно значение по отношение на заболяването COVID-19.

Правителството реши министърът на здравеопазването, на основание чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето, да издаде заповед за преминаване към карантинен режим на работа на болничните заведения с пациенти с установено наличие на заболяването COVID-19, като заведенията приемат нови пациенти само с необходимост от спешна хирургическа помощ и спешни случаи на сърдечно-съдови и неврологични заболявания.

Министърът на здравеопазването чрез главния държавен здравен инспектор ще осигурява информиране на всички болнични заведения в страната относно нови клинични протоколи за лечение и диагностика на заболяването COVID-19.

Министерството на здравеопазването също така ще обезпечи доставянето на предпазни средства на държавните лечебни заведения за болнична помощ в областите Габрово и Плевен и ще координира и създаде организация за осигуряване на допълнителни болнични легла за лечение на COVID-19 на територията на цялата страна при необходимост.

На днешното правителствено заседание беше одобрен и проект на договор с USHAŞ International Health Services Inc., Република Турция, за доставка на медицински изделия за предотвратяване, установяване и изолиране на вируса на заболяването COVID-19. Министерският съвет възложи на извънредния и пълномощен посланик на Република България в Република Турция да сключи договора от името на Министерството на здравеопазването на Република България.

На основание член 36 от Договора за функционирането на Европейския съюз и член 10 от Регламент (ЕС) 2015/479 се забранява износът на наличните запаси от предпазни медицински средства (еднократни гащеризони, маски с филтър, хирургични маски, защитни очила, латексови/нитрилови ръкавици и калцуни), притежавани или дистрибутирани от физически и юридически лица, до осигуряване на наличните нужди на територията на страната. Физическите и юридическите лица, притежаващи предпазните средства, следва да съдействат при условията на форсмажорни обстоятелства на основание чл. 34 и 35 от Закона за защита при бедствия.

Правителство реши още министърът на здравеопазването, на основание чл. 63, ал. 1 от Закона за здравето, да издаде заповед за: преустановяване на присъствените форми на учебни занятия и извънкласните занимания в училищата, университетите и другите обучителни институции и организации в областите Габрово и Плевен; преустановяване на културни събития и мероприятия на закрито и масови културни събития и мероприятия на територията на страната; преустановяване на всички спортни мероприятия в областите Габрово и Плевен; провеждане на спортни мероприятия в страната само при закрити врати (без публика).

Решение за предприемане на мерки във връзка със заболяването COVID-19.

Внася: министър-председателят

https://www.gov.bg/bg/prestsentar/zasedaniya-na-ms/dneven-red-na-zasedanieto-na-ministerskiya-savet-na-08-03-2020-g

Съгл. чл. 9 от Устройствения правилник на Министерския съвет и на неговата администрация, правителствените актове се оформят (съответно с номер и дата), подписани от министър-председателя и подпечатани с официален печат. А тъй като освен липсата на споменатите атрибути, според съдържанието на съобщението очевидно не се касае за постановление, може да не придиряме, ако въпросният акт не бъде обнародван в Държавен вестник или където и другаде да е. Понеже, доколкото става дума за ненормативен акт, последното опира до преценка на премиера. Както и да е, може да не се чака не само, ако му хрумне на министър-председателят да нареди да го пратят и за обнародване, а и оформянето на въпросното като действителен акт на Министерския съвет, за да се направи предварително макар кратък, но наложителен коментар. Наложителен, защото въпросният акт като действие никак не е безопасно, а крие сериозни рискове не само за правата на българските граждани, но и за държавността. Допълнителни аргументи за важността и значимостта на темата, предмет на следващото изложение са фактът на предприемане въвеждането на едни или други мерки от подобно естество като споменаваните в обсъжданото съобщение и в други страни, както и обстоятелството на оскъдното третиране теоретично, вкл. конституционно и законодателно на института „извънредно положение”, а така също и ефектът от прилагането на средствата за тяхното изпълнение.

Доколкото е необходимо във връзка с темата, за целта следва да се изложат някои предварителни бележки:

В теорията на модерния конституционализъм въпросът за разграничението между държавата като олицетворение на политическото единство на нацията основано на идеята за „общо благо” и гражданското общество, в което се конкурират различни частни и групови интереси е от фундаментално значение. Такова разграничение е базирано по необходимост върху осъзнаването на държавата като политически и правов ред, при който обаче не винаги проявлението на политическото може да бъде отъждествено с това на правото. И то проличава най-вече в института на т. нар. „извънредно положение”, приложим в особени кризисни ситуации, при които приложението на общите правни норми не е достатъчно за тяхното преодоляване, поради което се налага въвеждане в действие на неограничена власт. А това от юридическа гледна точка означава ни повече, ни по-малко суспендиране в една или друга степен на установения правов ред. Но доколкото е допустимо в интерес и с цел запазване на общността и нейното единство, несъмнено такова суспендиране задължително следва да е в полза на обществото и държавата.

Макар да е свързано и да произтича от института Justitium в римското право, във връзка с т. нар. „извънредно положение” за първи път идеята за правото на управляващите за употреба на репресивни мерки за спасението на страната като обединена само от мъдър държавник теоретично обосновава във „Владетелят” Николо Макиавели. Анализирайки предшестващите и съвременни на неговата епоха конкретни събития, той пише. „Войната, която е необходима, е справедлива; оръжието, което е единствената надежда за спасение, е свещено. Аз не мога да изразя с каква любов, с каква жажда за мъст, с каква непреклонна вяра, с какво страхопочитание, с колко сълзи ще бъде посрещнат той във всички провинции, които са страдали от чужденеца-нашественик! Кой ще му затвори вратите и кой ще откаже да му се подчинява?”, извеждайки поне две заключения: първо, че целта оправдава средствата; второ, че такава политика би срещнала подкрепа от страна на народа, защото тя се извършва в името на неговото благо. Тази идея е подкрепена от Хегел в контекста на произтичащото от нейното практическо прилагане ограничение на правата. Според него прилаганите в такива ситуации от управляващите мерки спрямо сили, причиняващи анархия, не следва да се оприличават на поведението в частноправните отношения между лицата едно спрямо друго, тъй като в подобни случаи държавата изпълнява своя най-висш дълг – да се запази, като накаже престъпниците. Затова прилагани от държавата, репресивните методи не са средства, а наказание за единственото престъпление против държавата, причиняващо анархията, защото такова състояние включва всички останали антидържавни престъпления.

Идеята за настъпване в обстановка на война или кризи преобразуването на конституционните власти, намира опора и в изследванията на Щефан Бройер на редица епизоди от историята, доказващи възможността в рамките на демократични системи именно демократично излъчените титуляри на власти (служби) да присвояват правомощия, надхвърлящи условията, които са ги довели на власт. Възможни са и други конфигурации: делегиране на диктаторски правомощия на определена личност, обикновено придобила известност, или узурпиране на подобни правомощия от страна на държавен орган, по принцип едноличен, като в повечето такива случаи делегирането или узурпирането на диктаторски правомощия се аргументира с война, или поне с наличието на външна или вътрешна опасност.

Тенденцията за настъпление на публичната изпълнителна власт срещу гражданското общество вкл. при парламентарно управление се проявява особено остро в периоди, когато парламентарните групи, доколкото съществуват, се оказват подчинени на предварително начертани цели и стратегии и губят автономията си. А установяването в резултат на тоталитарни, авторитарни или просто диктаторски режими в много страни дегенерира парламента като публична институция на демократичното управление.

В публичното право все още липсва подробно разработена теория за т. нал. „извънредно положение”. Един от най-значимите опити в това отношение се съдържа в „Диктатурата” и в „Политическа теология” на Карл Шмит. Изхождайки от целта да се впише „извънредното положение” в юридически контекст, Шмит обосновава тезата си с наличието според него на съществена близост между понятията „извънредно положение” и суверенитет, изразена чрез известната негова дефиниция за суверена, като „този, който решава за извънредното положение”. Целта на Шмит е да покаже, че суверенът, който единствен може да вземе решение за „извънредно положение”, гарантира своето съобразяване с конституционно установения правов порядък, вкл. в такива случаи оставайки временно, макар извън нормално валидния правен ред, който все пак му принадлежи.

В програмния си труд Homo Sacer. Суверенна сила и гол живот”, Джорджо Агамбен обосновава следните изводи: Първо извънредното положение се изразява в основаването на политическите отношения на отхвърлянето или изключването, на недискриминацията между външно и вътрешно, изключването и включването. Второ, главното действие на суверенната власт е в производството на „гол живот” (nuda vita) като първичен политически елемент и граница, бариера между природата и културата. Трето, концлагерът (като какъвто той разглежда модерните държави, респ. градове), в днешно време е биополитическата парадигма на съвременния западен свят. Според Агамбен, първият от споменатите тезиси подрива договорните теории за произхода на държавата. Съгласно втория, западната политика винаги е била биополитика, което означава невъзможност за фундиране на политическите свободи в права на гражданите. А третият поставя под съмнение различните модели на хуманитарните науки, които изучават градското пространство, доколкото в неговия център разполагат „голия живот”. Трактувайки радикално концепцията на Шмит за суверенитет и държава, позовавайки се на идеите и на Валтер Бенямин и Анна Харенд оспорващи неговата теза, според Агамбен тя описва съвременните либерални демокрации като въплъщение на авторитарната суверенна държава,Шмит-Хобсов образ на представата за съвременната държава като „смъртен бог”, отнасяща се не само за „златния век” от миналото, а и за бъдещето. Разглеждано от такава позиция, според Агамбен използването на „извънредно положение” е едно от проявленията на тенденцията от страна на западните държави към авторитаризъм.

В „извънредно положение”, въвеждано като отговор на война или на тероризма, правните правила и процедури се отменят и заменят от такива на актове от изпълнителната власт. А тази отмяна е фиксирана в самия основен закон – конституцията, доколкото в нея е предвиден специален ред за въвеждане на такова положение. От тази гледна точка самоволното суверенно решение на Шмит, според Агамбен е в основата на либералните демокрации, въпреки официалния им плурализъм, парламентаризъм и конституционност.

Агамбен реконструира генеалогията на извънредното състояние, датиращо от времето на Римската република. Правните разпоредби, според които римският диктатор би могъл да има неограничени правомощия по време на война или вътрешни размирици, се съхраняват под една или друга форма в различни съвременни конституции, съгласно които върховенството на закона или правните процедури са с ограничена употреба, и според които те работят само когато няма извънредни ситуации в държавата и съществуването й не е застрашено. По такъв начин в центъра на конституционната законност е „скриването“ на абсолютния суверен, който контролира прилагането или отказа да се прилага върховенството на закона. Парламентарната демокрация е само маската на Левиатан , а „извънредното положение“ не е проста грешка във функционирането на демократичната държава.

Реконструкцията на Агамбен показва развитието на аварийното правило, прилагането на което беше широко разпространено и въведе изключението като правило. Например, нацисткият режим след завземането на властта не премахва конституцията на Веймарската република , но обявява „извънредно положение”, което след това е удължено до 1945 г. Франция и Великобритания, противници на Германия, непрекъснато разширяват прилагането на „извънредно положение”. През 21 век отговорът на демокрациите (предимно САЩ, Великобритания и Австралия) на атаките от 11 септември илюстрира и потвърждава концепцията на Агамбен: „извънредно положение“ всъщност бе наложено, макар и неявно. Редица закони ограничиха правата и свободите и засилиха надзора над гражданите и чужденците, а прилагането на правни процедури и международни договори при разпити, арести и лишаване от свобода на практика беше отменено от действията на изпълнителната власт. Освен всичко друго, бе прието „извънредно положение” в рамките на „войната срещу тероризма“ за целия период на „войната“, тоест за неопределен период от време. Така се прилага тезата на Бенджамин за извънредното състояние, превърнато в правило.

Агамбен, дори в своите произведения, писани преди 11 септември, заявява че „извънредното положение“ се отнася не само до временното премахване на закона, но и до пространственото отрязване на определени територии на дадени държави. Примери според него са затворите в Абу Граиб или Гуантанамо, които игнорират правата на затворниците, тъй като те не попадат под действието нито на Женевската конвенция, нито на американския наказателен закон. Подобно „пространствено изключение“ се случва и при „извънредна екстрадиция“: преместване на затворници на места, където са допустими изтезания и други нарушения на права. Според Агамбен съвременните примери илюстрират дългата история на концентрационните лагери, възникнали много преди Холокоста: резервати за индианците в САЩ или концентрационни лагери, създадени от Великобритания по време на Втората бурска война. Лагерът за Агамбен е пространство на изключване. Според него лагерът е най-графичното потвърждение за празнотата на „естествените и универсални“ права на човека, които са гарантирани само от международното право, а не от закона и практиката на отделни конкретни държави.

Концепциите за „извънредно положение” и лагери са свързани за Агамбен с историческите условия, в които се намират западните държави след 11 септември. Следвайки Хайдегер, Агамбен се опитва да онтологизира случайните исторически свойства на политическия ред, считайки ги за „първични“ и епохални характеристики. Авторитаризмът в „извънредно положение” е пряко свързан с произхода на националната държава. Нестабилността и необходимостта при неизбежна ситуация на произволно решение (а оттам и насилие) са присъщи на „извънредното положение”, а не на силата на закона. Такава ситуация е свързана с двусмисления и парадоксален статус на субектите на държавата, който Агамбен определя като homo sacer , „свещен човек” в римското право. (В древен Рим това е бил човек, осъден от народа за престъпление, който би могъл да бъде убит, но не пожертван по време на ритуал). Homo sacer е основната форма на политическо съществуване на съвременния човек. Тази амбивалентна концепция е ключът към разбирането на суверенната национална държава, която отнема човешкия живот от царството на свещеното (божественото) и същевременно основава своята дейност на произволно решение и насилие. В тази връзка Агамбен пише: Областта на суверенното решение трябва да се счита за такава, в която е възможно да се извърши убийство, без да се извърши престъпление, но и без да се направи жертва; по този начин vita sacra, т.е. животът, който може да бъде отнет просто чрез убиване, но който не може да бъде пожертван, принадлежи на тази конкретна област.”.

Концепцията на Агамбен за homo sacer описва основната връзка между биологичния факт на човешкия живот и суверенната власт като основна форма на политическа организация. Гражданите на държавата са "гол живот" – друго ключово понятие употребявано от Агамбен. Производството на „гол живот” е основната проява на властния суверенитет. От Аристотел политическата теория представя политическата дейност като продължение на физическото съществуване на човек, но от около 18 век насетне обектът на властта се променя: става „гол живот“ като нормално биологично съществуване на човека. Биополитиката, появата на която Мишел Фуко свързва с разпространението в съвременните времена на дисциплинарни стратегии и техники за надзор, расизъм и геноцид, се разбира като нещо, което съществува от самото начало. Според Агамбен: ... биополитиката е поне толкова древна, колкото и ситуацията на суверенно изключване. По този начин, поставяйки биологичния живот в центъра на своите изчисления, съвременната държава хвърля светлина само върху тайните връзки, които свързват голия живот и властта …”.

За разлика от онтологичния, авторитарен песимизъм на Хайдегер, есхатологията на Агамбен е свързана с антикапитализма и анархизма . Според Агамбен постоянното разрастване на капитализма в глобален мащаб ще доведе до създаването на „бъдеща общност“ (препратка към творбите на Жан-Люк Нанси и Филип Лак-Лабарте), укрепването на „обществото на производителността“ (концепцията на Гай Деборд ) играе важна роля в този процес, в който медийните образи и съобщения стават все по-важни от реалния свят. Агамбен обобщава, че съвременната република вече не е парламентарна, а правителствена. От техническа гледна точка особеността на „извънредното положение” не е толкова смесването на властите, колкото изолирането на „синтагмата „сила на закон” от закона.

С оглед на изложеното и очевидния факт, че независимо дали се касае за осъзната проява съобразно споменатата тенденция или на самонадеяност, всяващите по-скоро смут с потенциал за предизвикване на хаос действия на изпълнителната власт в България обуславят необходимостта да се изтъкне следното:

От съдържанието на цитираното в началото съобщение на пресслужбата в сайта на Министерския съвет се разбира, че става въпрос за предложения на „Националния оперативен щаб с цел координиране, организиране на действията на компетентните държавни органи във връзка с обявената от Световната здравна организация спешност за общественото здраве от международно значение…”, както и за това в тази връзка министърът на здравеопазването да върши каквото пише в съобщението. А така също, че „Физическите и юридическите лица, … следва да съдействат при условията на форсмажорни обстоятелства на основание чл. 34 и 35 от Закона за защита при бедствия.”. Т. е. очевидно се има предвид извънредна ситуация, каквато според Министерския съвет налага предприемането на специални мерки. Навремето имаше министерство на извънредните ситуации, каквото беше закрито при първия мандат като министър-председател на сегашния премиер. Не че от тогава не е имало бедствия или пък насетне в последващите втори и трети мандат администрацията на централната изпълнителна власт кой знае колко е била съкратена, а напротив. Но както изглежда няма кой по компетентност да се занимава с поражданите от такива ситуации нужди, та дори и при необходимост от обявяване на „извънредно положение”.

Според обсъжданото съобщение, освен създадения със заповед № Р-37/26.02.2020 г. на министър-председателя Национален оперативен щаб, спешните специални мерки и действия на централната изпълнителна власт са възложени за осъществяване на ниво министър на здравеопазването посредством издаване от него на заповеди. И такива в изпълнение на въпросното съобщение от пресслужбата на министерския съвет са издадени: РД-01-117/08.03.2020 г. и РД-01-118/26.03.2020 г. Министърът на културата пък, според сайта на министерството, е разпратил уведомления за тия заповеди, приложени към тях на съответните културни институти, като на 09.03.2020 г. е изпратил и свои указания относно организирането на събития при извънредните обстоятелства и наложените мерки за превенция срещу коронавирус. Въпреки това на 09.03.2020 г., по повод отказ от университетската болница в Плевен за приемане на хора, които се нуждаят от хемодиализа, химиотерапия, лъчетерапия, ТЕЛК, какъвто отказ бил недопустим, на брифинг на Националния оперативен щаб след международна видеоконферентна връзка по повод разпространението на COVID-19 и мерките за овладяването му, министърът на здравеопазването заявил, че е разочарован от това, което се е случило в Плевен. Още повече след посещението му предния ден в града и факта, че лично се е убедил в отличната организация, създадена в рамките на самото лечебно заведение. И в тази връзка на ръководството на плевенската болница министърът наредил да не допуска подобни тълкувания на текстове от неговите заповеди, а ако имат въпроси, винаги могат да попитат МЗ. „Заповедта е изключително ясна – да се ограничи достъпът на външни лица, да се преустановят детските и женските консултации, плановите операции и свижданията. Това са ограниченията, всичко останало трябва да се изпълнява от лечебните заведения“, обяснил министърът. Който както може да го разбира. А ако има въпроси, да пита МЗ. Като оставим настрана министъра на здравеопазването, от съвкупните действия на изпълнителната власт досега не би могло да се констатира друго, освен липса на координация вкл. план за действия, по какъвто да се върши каквото трябва да се върши и в крайна сметка неразбория, каквато не спасение, а по-скоро засилва риска от и без това застрашаващата здравето и живота на гражданите ситуация. А налаганите мерки вместо да допринесат, ограничавайки техните права и възможности вкл. в изпълнение на задълженията им по чл. 61 от Конституцията и законите, ги обричат на бездейно чакане дали и какво ще свърши изпълнителната власт, въпреки разпоредбите на чл. 1, ал. 1 от Конституцията, според които: „България е република с парламентарно управление.”, респ. чл. 4, ал. 1 и 2: „Република България е правова държава. Тя се управлява според Конституцията и законите на страната.; Република България гарантира живота, достойнството и правата на личността и създава условия за свободно развитие на човека и на гражданското общество.”. А така също, че според чл. 84, т. 12 от същата единствено на Народното събрание е предоставено правомощието да: ”обявява военно или друго извънредно положение върху цялата територия на страната или върху част от нея по предложение на президента или на Министерския съвет”.

За разлика от правомощието на президента по чл. 100, ал. 5 във вр. с чл. 84, т. 12 от Конституцията по повод ситуации налагащи обявяване на извънредно положение когато Народното събрание не заседава, на Министерския съвет не е предоставено такова правоомощие. Т. е. Министерският съвет може само при условията на т. 12 от чл. 84 от Конституцията да предложи на действащо Народно събрание обявяването на „извънредно положение”. Защо, по какви причини и мотивиран от какво в разглежданата ситуация при действащ парламент Министерският съвет не внася предложение в Народното събрание за обявяване на „извънредно положение”, каквото недвусмислено характеризират заповедта на министър-председателя за създаване на Национален оперативен щаб и по предложение на последния решението от 08.03.2020 г. за предприемане на мерки, а така също и бездействието на Народното събрание въпреки възложените му функции съгл. ал. 1 на чл. 1 и чл. 62, ал. 1, предл. второ от Конституцията, предоставяйки по такъв начин на правителството да се справя със ситуацията както намери за добре, е отделен въпрос. Това, което е важно да се отбележи по тоя повод е, че в резултат от такова поведение на законодателната и изпълнителната власт на практика резултатът е въвеждане на извънредно положение de facto. Независимо дали се касае за преднамереност с една или друга определена цел, каквито хипотези тук не бихме разисквали, като последици от фактическо вместо dejure в противоречие с Конституцията въвеждане на такова положение, освен други биха могли да настъпят от предприемани по отношение основни права на гражданите ограничаването на всякакви други, извън тези визирани в чл. 57, ал. 3 от Конституцията. Т. е. налице е, макар потенциален, сериозен риск за функциониране на държавата в съответствие с разпоредбите на Конституцията и законите на страната като правова.

При така създадената обстановка най-малкото недоумение поражда неангажираността и на президента, който, освен възможността да упражни правомощието си по ал. 5 на чл. 100 от Конституцията, би могъл съгл. ал. 3 от същия отделно и да свика Консултативния съвет за национална сигурност, в който освен всички други посочени в чл. 2, ал. 2 от Закона за консултативния съвет за национална сигурност участват председателят на Народното събрание и министър-председателят. Вярно е, че Консултативният съвет не взима решения, а изготвя становища и предложения. Но също така е вярно, че ангажирането на участващите в него биха могли да постигнат съгласие, ако се налага обявяване на „извънредно положение” то да бъде извършено в съответствие с Конституцията и законите на страната, гарантиращо вкл. както законосъобразното разпределение по компетентност на функциите в съответствие с предоставените правомощия на отделните власти и институции, така и правата на гражданите в интерес на общото благо. Иначе каквото се прави, макар с премиерско пожелание: „По-добре бъдете весели, жизнени хора, отколкото паникьосани” и табела на държавата „ЗАТВОРЕНО”, освен че гражданите не могат не само да упражняват правата си, но дори безправни да изпълняват задълженията си съгл. чл. 61 от Конституцията.

* На табелката на снимката пише "ЗАТВОРЕНО"


Източник: Поглед.инфо


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели