Коментар на младата журналистка Мария Нинова за Поглед.инфо

/Поглед.инфо/ С всеки изминал ден се убеждавам, че не трябваше да започвам да се занимавам с политическия живот у нас. Но вече е прекалено късно да спра да се вълнувам и няма връщане назад.

Следя случващото се от около четири години. С всеки гаф на политик у нас си мислех, че нищо вече не може да ме изненада, но това биваше опровергано веднага.

Видях, че държавата може без правителство три години и половина.

Видях, че българите може да харчат повече, отколкото изкарват - незнайно как.

Видях как българската нация се дели на русофили, американофили, червени, сини, жълти, боклуци, красиви, грозни, умни, тъпи, образовани, необразовани, прости, сложни, граждани, селяни и какви ли още не.

Разбрах, че всеки може да си протестира за всичко, в което няма нищо лошо, но едва ли има смисъл.

,Разбрах, че наистина няма нужда в ада около българския казан да слагат дяволи, ние сме си предостатъчни.

Разбрах, че е много по-лесно да обидиш някого, отколкото да се поставиш на неговото място.

От 2011 година, когато гласувах за първи път на президентски избори, все ме преследваше чувството, че българите направиха грешен избор. Но няма значение, те са мои братя и аз приех техния избор.

Гледах Росен Плевнелиев през годините, но не виждах своя президент, въпреки това продължавах да проявявам уважение, което с всеки изминал ден стихваше. Все си мислех, че съм предубедена, че може и да свърши работа, но и това беше опровергано. Цялото ми така наречено уважение се изпари на Нова година, когато се беше излегнал в коженото кресло, а не беше на крака пред нацията си.

Щом той не уважава нацията си, тя трябва ли да го уважава?

Та той самият, броени месеци преди да бъде сложен за държавен глава, обяви, че не иска да бъде такъв.

Как така се случи, че се събуди в един ден и му хрумна идеята, че вече иска, така и не можах да си обясня.

Не можах да си обясня защо до него никога не застана жена му - не е и моя работа да се бъркам в семейството, но се чудя, нали ми е президент.

Просто наистина до ден днешен не мога да си дам адекватно обяснение защо стана такъв, какъвто всъщност не е искал да бъде. И малко дете да следеше стъпките на Плевнелиев, щеше да разбере, че всичко му се диктува в слушалката.

Сега наложи "частично" вето на Закона за изменение на бюджета. С непроменяща се физиономия за двадесет минути се опита да обясни необяснимото. Хем така, хем иначе. Хем налага вето, хем не, но всъщност има вето. Опита се да покаже, че мисли за всички в държавата, като заяви, че парите за хора в неравностойно положение не подлежат на обсъждане, даже трябва да бъдат отпуснати още.

Ако щете ми вярвайте, но като чух тези думи, директно ми изникна в съзнанието Бойко Борисов, който след изборите стана по-голям социалист и от социалистите. Той се хвана за моменти, за които от две седмици всички гербаджии говорят. Това ми бе достатъчно!

Всеки лепнат му етикет, от сорта на клоун, палячо, кукла на конци, президент на ГЕРБ, трябва да обижда всички ни. Щом президентът ни е такъв, значи държавата ни определено може да бъде наричана цирк, където главното представление е на ГЕРБ.

Как един път не чух за Георги Първанов, че е палячо? Някак си дори и по-малка да бях, от 2000 до 2011 година усещах, че си имам истински президент.

Ще кажете "малка си, не разбираш, не знаеш колко грехове има Първанов към България и т.н." и ще сте прави. Но усещането, че те управлява човек, на когото му пука за теб, да лично за всеки един човек в държавата, вече го няма.

В момента не чувствам, че президентът ми е обединител на нацията.

Даже не чувствам, че имам президент.

Премиери, министри, депутати, дали на четири, на две или на една година се сменят, даже с времето и се забравят.

Но следата, която оставя един президент винаги личи.

Не знам дали Росен Плевнелиев днес разбра, че има три любовници, които всъщност ги няма, но аз категорично установих, че съм имала президент, какъвто нямам.