/Поглед.инфо/ Коментар на Евгений Дайнов, в. „Преса”
Кой, по дяволите, е Емил Кабаиванов? Новоизбраният председател на СДС, ето кой. На същото СДС, което в интернет страницата си премахна кадрите от митинга на Орлов мост на 7 юни 1990 година, за да ги замени с небръснатата физиономия на Борис Марков (кой?). На същото СДС, което се готви да влиза в коалиция с ГЕРБ точно в момента, в който лъсва цялата смешна безпомощност на Бойковото управление. На същото СДС, което спомогна за гласуването на закона „Витоша ски" - на закона, извадил протестиращи граждани на Орлов мост за пръв път от 22 години.
Загиването на СДС отдавна премина през фазите на трагедия и фарс. В момента е във фазата на някаква провинциална милиционерщина - нещо, което политическата наука никога не е предвиждала. Време е да се напише некрологът. Да спрем за последно, да погледнем и да направим оценка, преди деградиращите нрави и варварският речник
на ръководството на СДС да са накарали гражданите гнусливо да му обърнат гръб завинаги.
Повечето прилични хора в България са част от синята идея. Част от нея, без да знаят, са и децата на прехода, нахлули в политиката с окупирането на Орлов мост. Защото синята идея е българският вариант на онова, за което се борят приличните хора. Това е нашият порив към свобода, справедливост и всекиму своето. Синята идея е онова, което ни позволяваше да се чувстваме хора и в най-мрачните времена на прехода.
В началото този порив имаше два носителя. Единият бяха стотиците хиляди граждани, протестиращи по улиците отпреди падането на Берлинската стена и до свалянето на правителството на Луканов година по-късно. Другият носител бе СДС - политическият представител на протестиращите и на подкрепящите ги. „Улицата" действаше едновременно като двигател на промените и коректив на СДС. На улицата се стигаше до решения накъде да върви страната и как да изглежда. И улицата блокираше многобройните опити на СДС за съглашателство с противника.
Единствено заради съществуването на тази „улица" България успя криво-ляво да прескочи трапа към „Запада". В страни, в които тази улица - и тази идея - я нямаше, в крайна сметка се получи или един безкраен посткомунизъм, или поредица от граждански войни.
България прескочи трапа, защото синята идея и СДС дълго време бяха едно и също нещо. А когато СДС се объркваше като през 1994-1996 г. например - улицата изригваше и го вкарваше обратно в пътя. За последен път това се случи в началото на февруари 1997 година.
Идеята и партията станаха различни неща в момента, в който съюзът бе превърнат от пъстра коалиция партии и организации в една партия. Макар името да запази съставката „съюз", това беше вече друго животно. СДС се превърна в партия, направена от властта, за да гарантира продължаването на властта. Сините идеалисти, които бяха против, тихомълком се оттеглиха. И бяха заместени от... чиновници.
Това беше фатално, защото идеалистите - хората с кауза - могат без всякакъв проблем да живеят в опозиция, когато се наложи. Зад тях продължават да стоят гражданите, искащи свобода и справедливост. Чиновниците не могат да са в опозиция, защото зад тях не стои никой. Те винаги трябва да са във властта.
Затова, когато СДС загуби изборите през 2001 г, две трети от сините чиновници
станаха членове на НДСВ, а останалата една трета - на ДПС. Смениха си партията, за да останат във властта. После направиха това още веднъж, когато от НДСВ прескочиха в ГЕРБ.
И СДС се опразни. На местата, освободени от чиновниците, не се върнаха нито идеалистите, нито гражданите, следващи синята идея. Опитът на част от основателите на СДС да възстановят политическата си дейност чрез прословутия Клуб 10 на СДС бе смазан от апарата на СДС, в който вече нямаше дори чиновници. Бяха останали някакви дребнави и зли хора с мазни коси, които не бяха авторитети дори за съседите си по вход.
Тези хора, неспособни да поведат когото и да е към каквото и да е, опразниха СДС и откъм гласове. И потънаха в интриги, най-важната от която беше, че Иван Костов им е виновен за всичко. Особено намразиха Петър Стоянов, когато той стана лидер на партията, за да се опита да я спаси. Работиха всеотдайно, за да го провалят - за да не ги засенчва и не им спира дребните игрички в София и по места. Така го съсякоха, че той дори не успя да влезе в Европарламента като водач на листа.
Последва дългият поход към разумното решение
- събирането с ДСБ във формата Синя коалиция с цел възстановяване на способността на синята десница да бъде
носител на синята идея. За момент изглеждаше, че нещата някак са се подредили. В идеологически план СДС клонеше към либерализма, а ДСБ - към консерватизма, а това разширяваше електоралния потенциал. По географски признак СДС стоеше стабилно като партия на провинцията, а ДСБ - на София. Отново се допълваха.
Но и Синята коалиция не успя да изскочи от графата „малка политическа сила"
защото в СДС никой не си даде труда да види гореописаните плюсове и на тяхна основа да разпредели задачи с ДСБ. Напротив, отново Костов им се оказа виновен и трагедията прерасна във фарс.
На президентските избори от 2011 г. СДС вероломно, зад гърба на ДСБ, направи коалиция със сенките на миналото в лицето на Софиянски, Бакърджиев, Дилов-син и техните оръженосци, пръснати тук-там из провинцията. И президентският им кандидат събра толкова гласове, колкото Светльо Хиподилски. Светльо се обиди на малкия си резултат и напусна политиката. СДС направи друго - издигна в йерархията именно хората, които бяха наложили тази безумна коалиция и още по-безумния кандидат-президент. Докопали се до властта в партията, тези индивиди веднага вкараха в оборот модерния покрай ГЕРБ мутромилиционерски начин на говорене и поведение.
Един само поглед върху лицата на новоиздигнатите - и последните сини мохикани решиха, че тези хора са се самолишили от правото да им страдаме с драмите. Обаче новите лидери не търсят гласове, а благоволението на Бойко Борисов. Затова официално скъсаха съюза с ДСБ и изкараха на тепиха двама кандидати за лидерския пост, които в нормална ситуация не биха стигнали и до окръжно ниво на партийна отговорност. И двамата сигнализираха, че искат да управляват с ГЕРБ. Единствената разлика бе, че единият искаше да включи в тази завера Иван Костов, а другият - победителят - не. Оттук насетне няма как СДС да привлича повече гласове от Светльо Хиподилски. Това обаче не ги интересува, защото сделката им с Борисов е очевидна (това, че те си мислят, че е дълбоко законспирирана, само демонстрира убогия им умствен багаж): при необходимост той да им прехвърли гласове, а веднъж в парламента те да му играят ролята на онова листо, с което в средновековните гравюри голите персонажи си прикриват срамотиите.
Тази сделка, освен че няма нищо общо със синята идея
и с елементарната почтеност, е просто глупава - все едно да си купиш фабрика на 8 септември 1944-та. Разпадането на правителството и сривът на доверието в ГЕРБ ще оставят Борисов без всякаква възможност да прехвърля гласове комуто и да е. Всеки глас ще му трябва на него. И обитателите на „Раковски" 134, които в момента се тупат по гърбовете и се поздравяват колко са ловки, хитри и коварни, ще трябва да си вземат лъвчето под мишница и да напуснат сградата.
СДС се оттегля в мрака дори без хленч, а с ругатни, съскане и тарикатски намигвания. Слава Богу, Кабаиванов, Марков и тяхната прислуга отдавна нямат нищо общо със синята идея. Поне нея не могат да опозорят.