/Поглед.инфо/ Плевнелиев се опитва да поеме собствен път, налагайки два пъти вето, но не е готов да се раздели с премиера

Коментар на Илия Петров

Тази политическа история прилича на спектакъл, който е инсценировка на демокрация, както в партията ГЕРБ, така и в управлението на страната. Премиерът Бойко Борисов пренебрегва мнозинството. Той призовава президента да подложи на вето Закона за съдебната власт и президентът го прави. После почти същата работа и със Закона за горите.

В същото време всички търсят точка на сближаване, та хем да се спре безразборната сеч, хем да може да се печели от ски туризъм. Самият Плевнелиев не е много сигурен в мнението си и дава за пример Банско, където „преди да имало писти, населението се занимавало с незаконна сеч (сиреч покрадвало), а след като се построили пистите, посегателствата в горите намалели". Тоест туристите са станали по-интересни от дърветата.

Банскалии добре знаят, че някога, преди ски туризмът в района да се развие, най-богатите от града са живели в долната му част и там земите били по-скъпи, защото се обработвали. Горе по камъняците живеели по-бедните. След връищне-то на земите и развитието на ски туризма, нещата се обърнали. Тези долу обеднели, а тези горе - забогатели. Защото върху техните земи, започнали да се строят хотели...

И министър Найденов направи крачка назад, защото не знае Борисов какво точно иска. Мнозинството на ГЕРБ си трае, защото то и без това едва ли е чело закона преди да го гласува. Някой, разбира се, са го чели много внимателно, но преди да го напишат. Защото законите обикновено се пишат от чиновниците в министерствата и Министерския съвет и се доправят в комисиите.

Всъщност най-вероятно някои чиновници и депутати от земеделската комисия, наистина са лобирани от заинтересовани икономически субекти, 6(23 Борисов да е осведомен, което, меко казано, леко го е нервирало, защото обвиненията са към него. Но тази инсценировка на демокрация само формално изглежда основна тема.

Възниква един друг въпрос: винаги в основата на почти досадния конфликтен казус през последните 22 години. И той се състои в това: дали конституционно, президентската институция е конструирана така, че неизменно в даден момент президентът, рано или късно, влиза в конфликт първо с мнозинството на собствената си партия, а след това и с премиера?

В новата ни история единственият президент, който не е имал конфликт с партията си, беше Петър Младенов. Но той всъщност не беше съвсем президент, а председател (президент) и то за твърде кратко време. След него и Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов започваха тиха битка със собственото си мнозинство и най-вече със съпартийците им, станали премиери. Тези битки прерастваха в открита война. Няма смисъл да припомням хронологията на тези политически дуели, защото това би изглеждало като бягство от настоящето.

Макар в страна, преживяваща дълбока политическа и идеологическа криза, размишленията върху миналото да не са бягство, а интерпретационно напрежение при тълкуването на историята на прехода. В този смисъл смятам, че Конституцията умишлено е направена така, че президентската власт (някои твърдят, че президентът не притежава власт в буквалния смисъл, а само влияние, което не е вярно) всъщност да бъде четвърта власт, оставена в средата на триъгълника между останалите три, притежаваща някои от властовите им характеристики, но лишена от други.

Първо - президентът се избира пряко и мандатът му е с една година по-дълъг от този на парламента. Това му дава преимущество да мисли

изпреварващо и в перспектива, както и да настрои политическите си сетива в синхрон с предстоящите събития. И той започва да се чувства в привилегирована позиция, което му дава и възможност да се усеща независим от партията, която е издигнала кандидатурата му.

Второ от всичките му правомощия в областта на външната политика и дипломатическите представителства, произтичат опции да променя вътрешно-политическия курс на управлението, от гледна точка на международните отношения включително и в областта на икономиката.

Трето пълномощията му в областта на освобождаването и назначаването на висшия команден състав на Въоръжените сили, както и на някои от службите, квотите му при избирането на други държавни служители определени със закон (дори в областта на съдебната система) е още един лост, с който е в състояние да размести цялата държавна машина.

Да не говорим за правото му да се обръща към парламента и към народа, когато намери за добре.

Едно негово обръщение е способно да промени настроенията в обществото, да обезсили или насърчи определени политически фактори, както и да захрани медиите с всевъзможни тълкувания на това, което се случило или ще се случи.

Президентът на България е нещо като „супер" омбудсман. Разбира се, на него по Конституция са му отнети и достатъчно много права, което го поставя в парадоксална ситуация. Той е принуден непрекъснато да прави компромиси, не само в рамките на триъгълника на класическите власти, но и с партиите, синдикатите, общественото мнение и медиите. А компромисите в политиката, някои разглеждат като липса на кураж, а други направо като капитулация.

Колкото и да е почтен, често трябва да блъфира. В заключение. Плевнелиев не изглежда волеви президент. Но мисля, че въпреки лековатия си характер, той притежава способностите да прави компромиси и да блъфира. Това, което е трудно да се схване, е в чия полза ще го прави? Или наистина ще стане „скритата лимонка” за ГЕРБ, за Борисов и ще поеме собствен път, както президентите преди него? Или просто ще продължи да бъде израстък на Борисовата партия, въпреки че не е бил неин член? За съжаление, втората хипотеза е по-вероятна.