/Поглед.инфо/ Млада жена от Перник се самозапали в събота. В един гараж. Името й - Десислава. Причината - бедност. Повтарям – бедност. И трети път – бедност!
Мислите, че някой от управляващите се развълнува от това? Потърси роднините на жертвата? Изрази съчувствие? Трескаво създаде кризисен щаб? Или поне смирено обеща, че няма да жали сили в борбата с бедността и мизерията? Не! Словоблудстват из сутрешни блокове, хилят се от новинарските емисии, сричат брюкселски клишета из статии и интервюта. Но за трагедията на Десислава не обелиха и дума. Вместо това един самодоволен партиец от управляващата четворна коалиция, която някои уместно нарекоха "бандата на четиримата", буквално се изгаври с трагедията. Само за две седмици, откакто били на власт, икономиката вече била в подем и се усещал оптимизма на народа. На фона на неугасналите пламъци от кладата на отчаянието, в която загина Десислава, това изявление е чудовищен цинизъм и проява на нагло партийно дебелокожие. Не е за учудване. Та нали днес ни управляват онези политически хамелеони и мизантропи, които се самообявиха за "качество". За тях Десислава и народа на България са излишно "количество", които им пречи на голямото плюскане. Тази грозна гавра с хилядите български граждани – повече от половината от населението – които живеят в бедност и мизерия, е свидетелство колко дълбока е пропастта между реалните проблеми на България и управляващата върхушка. Между социалната агония на народа и оядената плутокрация, която опосква публичните ресурси на държавата, тананика си "Одата на радостта" и размахва брюкселския байрак за пред чужденците, за да прикрива пламъците, в която изтлява поредната българска душа.
Опарени от живите факли на февруарските мъченици, пропагандните рупори на олигархията днес мълчат за самоунищожението на Десислава от Перник. Или представят смъртта й с хроникьорската безчувственост на бюлетина за нивото на река Дунав в сантиметри. Опитват се да заличат всяка следа от посланието, което поредната трагедия изкрещя в свинската зурла на Властта, узурпирана с лъжи, трикове и с безочлива търговия с гласове и съвести. Контролирана с измами. С истински социален геноцид, на който се крепи Тяхното плюскане, Техните яхти, шампанско и разгул. Власт, носеща клептократичните атрибути на Третия свят, скрити зад златотъканите петолъчки на европейското лицемерие. Компрадорска. Безчувствена.
В арабския свят, бедността и отчаянието раждат джихад - въоръжената борба с неверниците според екстремистките тълкувания на ислямизма. Техният джихад е сатанински в насилието и отрицанието на правото на различния да съществува.
Май не си даваме сметка, че у нас бедността и отчаянието също родиха своеобразен български "джихад". За разлика от ислямисткия, българският "джихад" не е агресивен, не е религиозен, не е човеконенавистен. Неговата цел не е терор и насилие над невинни хора. Българският джихад е имплозия. Последен крясък на потъпканото лично достойнство. Акт на самоунищожение, който не търси сметка, а сочи с пръст. Отрицание на смисъла да вегетираш в едно гангренясало общество, задушавано от господството на Техния стоманобетонен цинизъм. Овъглена плесница по оядената мутра на Властта. Сетно проклятие върху олигавеното им самодоволство.
Българският джихад е самозапалване, което заличава всичко. Вече няма класи, прослойки, партии, кланове. Няма идеологии, етноси и религии. В българския джихад има само "Аз"'и "Те". "Те" - олигархията и нейните глашатаи. "Аз" - един от многото, които не искат живот в общество на командно дишане.
Бедността, която ражда българския "джихад" трябва да разтърси управляващите. Стига празни приказки за "реформи" и кухи национални приоритети. Има само един истински национален приоритет – борбата с бедността. Всичко друго трябва да е подчинено на този приоритет.
Но най-вече трябва да се разтърсим като общество - за да спрем най-после с мрънкането и оправданията, че някой друг ни е виновен. Или сме силен и горд народ, който със собствения си глас и собствената си воля ще измете олигархията – българска и чужда – и нейната политическа клиентела. Или сме сбирщина неудачници, самозалъгваща се, че заслужава да живее достойно. /БГНЕС
-----------
Борислав Цеков, юрист и общественик, Институт за модерна политика.