/Поглед.инфо/ Предишното управление на ГЕРБ приключи с 6 човешки факли - хора, посегнали на живота си заради мизерия и безизходица. Сегашното им също започна с такава факла - в Перник се самозапали младата, едва 28-годишна Деси Колева. От безпаричие и скотски живот.

Тази щафета от човешки факли е емблема не само за последните 5 години от българската трагедия. Има нещо по-страховито - те са зловеща емблема както за пазарната икономика, така и за демокрацията. Всъщност отчаяната Деси Колева и другите шестима преди нея подпалиха вярата ни в тези две ценности. А също във възможността за мирно съвместно съществуване с управляващата ни върхушка.

Преди няколко години икономистът Красен Станчев в серия от статии се опита да накълца социалистическата икономика, но дори и той се изпусна да признае, че в края на тази икономика (1990 г.) бедните били едва 5-6 процента. При старта обаче на капитализма (1996-1997 г.) бедността хвръква до 40 на сто. Днес, когато според някои преходът към капитализма бил приключил, беднотията е по-ниска, но пак е по-висока, и то в пъти - 21 на сто. Други 49% битуват някъде около прага на бедността. И тя каква излиза: две трети от българите живеем лошо - кои оскъдно, кои в мизерия, а кои направо скотски.

Помня добре стоковия дефицит при социализма. Вярвахме, че ако пазарната икономика дойде у нас, ще отнесе този дефицит. Вярвахме също, че пазарът няма да търпи бездарници, нескопосници, връзкари, паразити. Съответно всички кадърни и предприемчиви люде ще изплуват отгоре и ще поведат обществото ни едва ли не към обетованата земя.

Четвърт век след това витаене в облаците се сгромолясахме още по-бедни и още по-нещастни, макар и със свобода на мисълта, сдруженията, пътуванията и какво ли още не. И с пазар без никакъв стоков дефицит, дори с изобилие. Само че този пазар се оказа успешна икономика единствено за шепа българи, както и за криминалните слоеве. И неслучайно отбелязването на 25-годишнината от 10 ноември мина не само без фанфари и тържества, а направо панихидно. У нас пазарът е антинароден, той роди олигархична икономика и зловещо неравенство. Познавачи твърдят, че 80% от националните активи и властови ресурси се намират в ръцете на максимум 10 000 българи, а това е май по-малко от 0,25% от българското население. След 25 години разбрахме, че мечтаният някога пазар има и уродливо лице. Това е тежката равносметката на тази годишнина, макар че немалко екземпляри на публичността се опитаха да я поднесат на обществото в по-приемлива опаковка.

Демокрацията е политическата рамка на антинародната пазарна икономика, затова у мнозина от българите гори вярата и в нея. 25 години ние уж гласуваме свободно, но всъщност не си избираме депутатите - по-правилно е да се каже, че ни ги избират партийните върхушки и олигарсите, част от които са в тези върхушки. 25 години в изборния процес ние изпълняваме поддържаща, макар и заключителна роля, при която собственоръчно пускаме в урната избора на тези две съсловия. И се получава, че гласуваме за демокрацията на шепа богаташи, на политици, свързани с подземния свят, на пазарни талибани. Лека-полека у нас пусна пипала си демокрацията на несправедливостта и на криминалната революция, на грабежа и безнаказаността. След 25 години проумяхме, че самите ние сме гласували и сме създали една антинародна демокрация. И тази политическа икона, на която се кръстихме страстно и без задръжки, също се оказа, че има тъмна страна. Тя носи ползи само на богатите, но не и на бедните като Деси и изобщо на онези две трети от българите, които теглят около прага на нищетата. Тази пък отчайваща равносметка направо бе скрита при обсъждания на въпросната годишнина по медиите.

По света обаче има пазарни икономики и демокрации, които работят безотказно. Следователно проблемът не е в тях, а в тяхното побългаряване. И тук вече стигаме до политическата ни класа и изобщо до върхушката ни. Ако вярата ни в пазарната икономика и демокрацията е разклатена, то към върхушката ни тя е почти изгоряла. Да вземем политическата ни система. Трагичното дередже на държавата ни няма как да не е свързано с представителната демокрация и пропорционалната избирателна система. Пълен техен крах се оказаха сегашните предсрочни избори, при които над половината от избирателите не отидоха пред урните. Има обаче и пряка демокрация, мажоритарни избори. При тях може да има много повече независими депутати, а и много по-голяма е отговорността на депутатите пред избирателите, включително ако се били кандидати на отделни партии. Само че политическата ни класа бяга от вот за личности като дявол от тамян, а за да замаже положение измисли една лигавщина на волеизлиянието - преференциалния вот. С всяко обаче отлагане на пряката демокрация затъваме още по-дълбоко и може само да се досещаме как това ще избие след време.

А какво става в икономиката. Сега ГЕРБ са готови да вдигат дефицита, за да съживят икономиката, но не е ли късно? Това трябваше да се направи преди 3-4 години, само че тогава фискалният фундаменталист Симеон Дянков не даваше. Всъщност зад самозапалванията на шестимата през зимата на 2013-та, косвено и на Деси Колева сега, стоеше вманиачената политика за нискодефицитен, едва ли бездефицитен бюджет на предишното управление на ГЕРБ. Пък и дали взетите сега заеми ще отидат в реалната икономика, няма ли с тях да се оправят бакиите на КТБ?

Освен това спрени са редица програми на ЕС, които би трябвало да бъдат двигател на икономиката. Е, как за 7 години политическата ни класа не успя да подготви кадри и да създаде конвейер, по който европарите безотказно да текат в икономиката ни. Вярата в мирното съвместно съществуване с политическата ни класа просто догаря. И не е трудно да предположим каква може да бъде следващата фаза.

---------------------

Юри Михалков е журналист международник, работи в Агенция БГНЕС. Работил е във вестниците "Кооперативно село", "Земя", "Стандарт", "Сега".