/Поглед.инфо/ Вярва ли човекът все още в чудеса? Грешим ли, или се мислим за безгрешни? Търсим ли прошка и покаяние, или се гордеем с греховете си? Обичаме или предаваме?
В дните на Страстната седмица тези въпроси крещят в съзнанието ми… Дали си е струвала Христовата саможертва? И има ли все още нещо, което може да ни спаси от самите нас?
Сега църквите са пълни. Всички сме се сетили да се молим, да палим свещи, да търсим Божията благословия. Свещениците привидно изпълняват религиозния си дълг, примлясквайки козунаци. Блажиш ли, блажиш ли, дедо попе? В този искрено-фалшив и фалшиво-искрен миг на покаяние и вяра възвръщаме ли човешкия си облик, или от другата седмица отново ще тънем в забрава, безпаметност, жестокост и цинизъм?
Може би не ви звуча празнично-оптимистично, но къде е оптимизмът в делниците, къде е човечността, къде е саможертвата, къде е любовта към ближния /и то безплатната/?
Нима това да нараняваме преднамерено най-близките си хора, това да мислим само за себе си, това да се подиграваме с любовта на другия е Божията промисъл?
Заслужава ли човекът спасение - като вярата или безверието е наказанието, което сме си заслужили? Защото то ни обрича на безнадеждност, на самота, то всеки ден забива ръждивите си пирони в дланите и в душите ни. Толкова сме празни, че дори и гарваните се мръщят на червивата ни плът.
На какво вярваме днес - на компютрите, на телефоните, на изкуствения интелект, на финикийските знаци, на празните думи, на етикетите, на лъжците, на фалшивите обещания… Но все повече не вярваме в себе си, в близките си, в живота, в ближния си, в това, че има бъдеще…
Мечтаем за безсмъртие, за вечност, за власт, за пари, за това да притежаваме света, но не в душите си, а по нотариален акт. Това ли е съвременната рецепта за човешко съществуване?
Великден е! Всички се събираме, храним се заедно, празнуваме заедно… А после? После пак сме заедно, но сме като непознати. Пак всеки мисли за себе си, пак лъжем, пак се подиграваме, пак се нараняваме…
Наказание ли е самотата човешка, или е личен избор, който правим, страхувайки се да се доверим, да обичаме, наранявайки се напълно съзнателно, опитвайки се да смачкаме човека до себе си. Така наказваме любовта. Така отглеждаме самотата. А Господ е любов и тя като него трябва да възкръсне!
Човекът винаги е имал нужда от чудо и винаги е имало чудеса, но сякаш вече и бялата лястовица не ни е достатъчна. Прекалено е витално, не може да се пипне, не може да се изяде, не може да се смачка. В чудото трябва да се повярва. Ще е цяло чудо, ако човекът отново успее да обърне поглед към себе си, към духовното, към старанието да отглеждаме добър и здрав дух, а не демони. Амин!
Весели празници!