/Поглед.инфо/ Интервю на Калина Андролова с Петър Воденски, дипломат, бивш посланик на България в Турция, Молдова и Кипър, полковник от българското военно разузнаване.
Г-н Воденски, адекватна ли е реакцията от страна на българското външно министерство на скандала, който се разрази около Лютви Местан? Не мислите ли, че изгонването на консула е опит да се заобиколи решението за изгонване на посланик Гьокче? Което би имало съвсем друго значение в сравнение с изгонването на някакви служители?
Нека погледнем по-широко на тези развития. По принцип, изгонването на чужд дипломат, обявяването му за persona non grata (нежелано лице) е от арсенала на тежката артилерия в дипломацията и до него се прибягва сравнително рядко. Какво показваме с това изгонване? Показваме, че, според нас, Турция се меси във вътрешните работи на нашата страна, а понеже този аташе се е занимавал с верските въпроси, показваме, че за нас това е неприемливо, че според нас турските официални дипломатически представители нямат право да „шетат” сред мюсюлманите в България и да ги „обработват” в една или друга посока. От тази гледна точка, изгонването на аташе (най-ниският дипломатически ранг) е същевременно знак от наша страна, че ние не желаем влошаване на отношенията с Турция, затова не сме вдигнали излишно нивото.
А въпросът за посланик Гьокче и неговото бъдеще на този пост е много интересен. Когато съм бил на действаща позиция в българската администрация, „кухнята” на вземане на едно решение е била следната: експертите следят за развитията, и когато му дойде времето, правят съответни писмени предложения (докладна записка) до ръководството, което трябва да ги одобри. Такава докладна записка трябва да е много грамотно написана, да е кратка (никое ръководство не обича да чете дълги материали), като същевременно аргументите в нея да са достатъчно убедителни. Представете си, че трябва да бъде предложено на ръководството нещо по-остро по отношение на Турция – вместо да бъде обосновавано надълго и нашироко, сега е достатъчно само да се напише, че „…това е необходимо предвид непремерената намеса във вътрешните ни работи от страна на посланик Гьокче…” и съответното ръководство вече би било убедено в необходимостта от даденото предложение. С други думи, ако бях на мястото на колегите от турското МВнР в Анкара, бих прибрал Гьокче и бих изпратил някой друг (Турция разполага с цяла плеяда опитни дипломати), това би отговаряло по-добре на интересите на Турция.
Турция е изключително сложна държава, тя е мощна, близо до нас, с имперски тежнения, с доктрина, която за разлика отпреди, вече включва използване на малцинствата. Смятате ли, че българският посланик в Турция Надежда Нейнски има достатъчно компетенции, за да бъде точно в тази държава? Аз не чух за никакви реакции от нейна страна в Турция на скандала, който се разрази тук. На практика България е без посланик там.
Вижте, бил съм генерален консул в Истанбул, бил съм посланик в Анкара, в Кишинев и в Никозия. Едно от правилата, които стриктно съм спазвал е да не коментирам действията на колегите преди и колегите след мен на съответния пост, защото, предвид обективната ми и неминуема предубеденост (всеки си мисли, че е най-добрият на даден пост и това е по-силно от него), това не би било коректно спрямо тях.
Същевременно (както съм споделил и в книгата си „А иначе дипломацията е сериозен занаят”), сред американските ни колеги битува схващането, че един посланик, след като поработи на дадено място година и половина-две, „goes native”, т.е. „става местен”, т.е. престава да защитава интересите на своята страна пред властите на страната на акредитация и започва да защитава интересите на страната на акредитация пред властите на своята страна.
Е, в почти 40-годишната си практика в дипломацията съм срещал посланици, които не са „станали местни” и за по-голям срок, но същевременно съм виждал и колеги, които са успявали да съкратят посочения от американците срок. Нека спра дотук в отговора на този въпрос.
В контекста на бъдещите отношения между двете държави, по какъв начин Турция би могла да използва турското малцинство в България, за какви свои интереси и цели?
Не обичам да употребявам термина „турско малцинство”, нека не забравяме, че все още няма международно-правно определение на това що е то малцинство и т.н., да не навлизам в тази тема.
А в отговор на въпроса Ви: Турция винаги се е опитвала да използва българските турци за упражняване на влияние и контрол върху тях с оглед прокарване на своите интереси. За първи път прочетох подобен извод в един доклад на един царски офицер от българското военно разузнаване, който през 30-те години на миналия век е бил изпратен „на мисия” в Тракия и е написал рапорт за видяното от него, със съответните изводи. Турция е правила постоянно такива опити, прави ги и понастоящем; променя се само формата, която зависи от ресурса, но не се променя съдържанието на тази намеса.
Как се меси сега? Ами, използва се специално създадената агенция ТИКА за осъществяване на различни програми и инвестиции в районите, в които живее масово турско и мюсюлманско население (това е не само в България, това е в страните от Западните Балкани и пр.) Друг вид намеса е по линия на Дианет-а (структура по религиозните въпроси към турското правителство), която изпраща в тези райони имами, разпределя огромни финансови средства и пр. Всичко това е под наблюдението и ръководството на МИТ (турското разузнаване). И това не е от днес, не е от вчера.
Тук има два аспекта, върху които бих желал да фокусирам вниманието на читателите. Първото – това е глобалният подход, глобалното виждане, според което Турция се стреми да бъде един от „големите играчи” при установяване на контрол върху „пътя на коприната”, или поне в онези отсечки от пътя, в които тя може да играе някаква роля: от Адриатика, през Черно море, до Кавказ и отвъд, към бившите съветски републики в Централна Азия. Тук Турция се стреми да използва целенасочено своите ресурси за развитие на икономическото сътрудничество със страните от този пояс, като прокарва своите интереси чрез „тюрклюка” (най-общо казано, всичко свързано с турското) и мюсюлманската религия.
Вторият аспект е свързан с отношението на българското общество към тези турски действия в България. Няма да кажа нещо ново, ако обърна внимание върху факта, че с непохватните си действия турските дипломати – имам предвид толкова флагрантната намеса във вътрешнополитическия процес у нас и определянето на това кой да бъде начело на дадена партия и за кого да гласуват активистите на тази партия – та всичко това създаде настроения в българското общество, които се разпростират, малко или много, и върху българските турци, а това е много несправедливо спрямо тях и много опасно за всички ни. Аз съм работил 20 години по Турция, помня онова безумно решение за смяна на имената на нашите сънародници, срещал съм свързани с тази политика човешки страдания. (Нека подчертая, че за това решение не си спомням някой от политиците да е питал експертите, които работехме тогава по политиката с Турция). Предполагам, че в основата на такова решение бе и увеличаващата се тогава намеса на Турция във вътрешните работи на България: след военния преврат на генерал Еврен, десетки хиляди дейци на леви, левичарски, радикални, кюрдски и пр. партии в Турция бяха хвърлени в затворите, което, образно казано, освободи ресурс на Турция да обърне внимание навън и да засили шпионската си дейност в съседните страни, включително в България. Тогавашният български ръководител Тодор Живков бе казал на една среща с турския посланик, че „България не е Кипър!” (има се предвид окупирането от турска страна на Северен Кипър). Като казах Кипър, се сетих за един цитат в книгата „Стратегическа дълбочина” на турския министър-председател Давутоглу, който гласи (цитирам по памет): „Турция, като използва турския и мюсюлмански фактор в България, трябва да създаде такива условия и гаранции, щото при необходимост да може да постъпи така, както постъпи в Кипър”. А това би могло да предизвика още по-силни настроения у нас срещу нашите сънародници – български турци, от което никой няма интерес.
Нека отново погледнем „от птичи поглед”: очевидно концепцията за стратегическа дълбочина на Давутоглу беше в началото на прилагането й успешна, тя се провали в момента, в който Турция „си повярва” и реши да играе не само регионална, но и глобална роля, а в това интересите й се сблъскаха с Русия, САЩ, ЕС, Иран и т.н. В момента Турция, която до преди дни имаше добри и безпроблемни отношения само с България (с останалите съседи имаше различни противоречия), сега има проблеми с всички, включително и „големите играчи” – с Русия (в Сирия и др.), със САЩ (по отношение ролята на кюрдите), с ЕС (по бежанците). Може би на този фон, нашите „провинциални” вълнения с изгонването на едно турско аташе по социалните въпроси се вписва като направено в подходящия момент, когато „големите” няма да ни гълчат за едно такова действие?
В какъв аспект българското разузнаване и контраразузнаване трябва да работи по отношение на Турция, какви са задачите му? Да го кажа по-различно: какви са заплахите от страна на Турция?
Нашите специални служби би трябвало да следят за действията на чуждите си колеги в България и да предлагат на ръководството какво да се предприема. Дали го правят? Не зная.
Известно е, че службите добиват информация по различни канали, сред които „живите източници” са най-ценни. Имат ли нашите служби сега такива източници? Ами кой би се съгласил да помага на България с информация за едно-или-друго, ако знае, че един ден, рано или късно, името му ще бъде изтипосано публично на сайта на някаква (нова или стара) Комисия по досиетата? Аз съм работил за българското военно разузнаване, бях в посолството ни в Анкара по време на възродителния процес, една от задачите ми е била да следя дали „евентуалният противник” разполага с ресурс да ни нападне, къде е съсредоточен този ресурс, та да може България адекватно да отговори и т.н., и в резултат… бях изкаран като доносник на ДС!?! Дали бих работил отново за такива служби?
Дано колегите от службите днес да имат с кого да работят, защото НАТО си е НАТО, но, например, дали Гърция е спряла специалната си дейност в Турция, или пък Турция – в Гърция; дали чуждите посолства в София, включително от съюзнически страни, се занимават с подобна дейност. Сноудън разкри как САЩ са шпионирали свои съюзници по НАТО, и т.н.
А какви биха могли да бъдат заплахите от страна на Турция към България, ако въобще ги има? Неотдавна бяхме на една маса с… няма да цитирам имена, нека кажа – с колеги по линия на дипломацията. Един ме попита „какви са тези измислици за турска заплаха за Югоизточна България и как може да стане такова немислимо нещо”. Аз му казах да си представи хипотетичен сценарий, при който Турция „изпусне неволно” голяма група мигранти към България, от няколкостотин до няколко десетки хиляди души, които дори и без изрично подстрекателство от евентуални представители сред тях на специалните сили неминуемо биха предизвикали безредици, и на този фон Турция ни изпрати аскер като специализирана помощ, за да се справим… Пък след това ще има да търсим аргументи и контрааргументи от прецедентите в Косово, Абхазия, Кипър или Крим – примери бол. Но това е само хипотеза, разбира се, което не значи, че не трябва да се замислим над нея.