/Поглед.инфо/ „По-добре без извинение, отколкото лошо.“

Джордж Уошингтън

Синоними на съществителното нарицателно „извинение“ са „прошка“, „опрощение“, „оправдание“, „помилване“. Поднасящите извинение като основание за оправдание, ако дори без да коленичат молейки, не демонстрират друго освен разкаяние в търсене на прошка, опрощение, помилване.

Но за какво друго би могъл който и да е да се домогва към това, ако не за допуснато от него свое провинение? За не малко хора, извинявайки се, по-голяма грижа освен да получат като резултат от него „прошка“, в някои случаи е и да „изчистят“ името си. Пренебрегвайки, ако не забравяйки, че в действителност действията говорят по-силно от думите. Разглеждано от такава гледна точка извинението, то ни отвежда към изучавания от психологията проблем за вината като една от най-силните емоции.

Както в повечето, ако не всички научни области и в онази, която е обект на психологията е възприето разделение като направления за изследвания на два дяла – фундаментален и приложен. Ако разглеждаме споменатия проблем не от гледна точка на психопатологията, доколкото сме склонни да се съгласим с възгледа на Аристотел за същността на човека като ζῷον πoλιτικόν, би следвало да подходим към него като обект на онази част от фундаменталния дял в психологическата наука, именуван социална психология. И в частност на когнитивната, а като конкретен обект за изследване на вината, и към една от най-новите концепции, отнасящи се до нейния произход и функции – т. нар. еволюционна психология. Според споменатата, сравнително нова научна дисциплина, накъсо казано човешкият вид се е приспособявал и адаптира към промените в заобикалящата го среда така, че да увеличава шансовете си за оцеляване и осигури своето възпроизвеждане. В който процес, посредством емоционалното чувство за вина се постига потискане и ограничаване на конфликтите между отделните негови представители, спомагайки по такъв начин за междувидовото сътрудничество. Доколкото обаче не разглеждаме човека като небиологично по природа същество, не бихме могли да изследваме вината независимо и от гледище на бихейвиористичното направление в психологията. Тъй като обективно погледнато, като емпирия в основата на вината стои не нещо абстрактно, а конкретни поведенчески прояви на отделния човек. И тогава основание за извинение в търсене на прошка, опрощение, оправдание, помилване, е допуснато от него като отклонение от общоприетите норми за поведение провинение. Съзнавано, според атрибутивната теория в когнитивната психология, на базата на оценка за собственото си поведение съобразно тях като грешка. От където произтича и чувството за отговорност. Извиненията не за своя, а за чужда вина, ако не глупаво, не е нищо повече, освен в най-добрия случай проява на куртоазия, независимо дали в стремеж към утвърждаване чрез спечелване на симпатии, ако не „изчистване“ на името. Не бих отминал като резултат разпростирането на ефекта от такива извинения, като оправдание и на онези, които са действително виновни и отговорни. Вината, поне според правото, е винаги и само лична!