Нееднократно е ставало дума за тревожната картина в здравеопазването у нас и здравното състояние на нацията.

Като държавен глава неведнъж съм алармирал, поставял съм на обсъждане тези проблеми, привличал съм водещи експерти, представители на държавните институции, неправителствени организации. За съжаление те се задълбочават, чуваемостта, коефициентът на полезно действие от страна на компетентните органи на изпълнителната власт е нисък.

През последните години хаосът в системата се задълбочи:

Нескончаеми кадрови промени и промени в нормативната база. Болниците продължават да изпитват остър недостиг на средства и кадри. Високи са цените на лекарствата - не само в съпоставка с тези в съседните страни, но и с ЕС. Окаяно е положение в спешната помощ и пр.

Задълбочава се зависимостта на здравето на българина от материалното и социалното му положение. Вече се приема като „нормално" да има болници за бедни и за богати, нараства пропастта между частното и държавното здравеопазване.

И тук нямам предвид „екстри", „лукс", а качеството на лечението.

Особено уязвими в това отношение са децата и подрастващите. Недопустимо е животът на дете да зависи от финансови причини - възможността на родителите му да намерят средства и от лимита на средствата във Фонда за лечение на деца.
Често се оправдаваме с кризата, но именно кризата налага коренни промени в здравната система. Защо въпреки отпусканите финансовите ресурси очакваните резултати не се постигнаха?

Едва ли оправданието може да се търси само в това, че са недостатъчни. Защо продължава да е ниска ефективността на здравната система и здравните показатели непрекъснато се влошават? Защо здравеопазването ни продължава да се бюрократизира - времето отива в попълването на документи, а не в прегледи и лечение на пациентите?

Неотдавна чухме здравният министър да казва, че „за толкова пари - такова здравеопазване".

Проблемът обаче не е само в парите, а в управлението и в начина на финансиране и изразходване на средствата.

Известно е, че делът на държавно финансирания пазар на лекарства у нас е 35%, при средно за Европа - 85% (толкова покриват от стойността на медикаментите обществените фондове). Пациентите у нас, всяка година, плащат от джоба си над 1 милиард лева.

Ако прибавим към това нерегламентираните плащания под масата, ще установим, че България всъщност се намира реално някъде по средата в Европа по отделяни общо (от хората, работодателите и държавата) средства за здравеопазване от БВП.

Но съотношението между държавни и лични средства е 4 към 3, а отделяните от държавният бюджет средства са 4% от БВП, което ни нарежда на последно място в ЕС. Изводът е, че българското здравеопазване се крепи в значителна степен върху сивата, „неформалната" икономика на здравни услуги (нерагламентираните плащания).

Същевременно - държавните органи не успяват да решат проблема с над 1 млн. здравно неосигурени лица, както и продължава практиката средствата от здравните вноски да не се ползват за здравеопазване, при положение, че хората са по-коректният платец в системата, в сравнение с държавата.

Те плащат два пъти: веднъж под формата на здравни осигуровки и после под масата, като нерегламентирани кешови плащания.

Бюджетът за здравеопазване, както и този на здравната каса за 2012 година, потвърждават напълно тази картина. Диагнозата е липса на политическа воля, стагнация и отлагане на реформите.
Има десетки стратегии, програми, концепции, липсва политическа воля да се промени модела.

Когато казваме - промени, имаме предвид не само заложените в него решения отпреди 15 години, но и последвалите събитие, натрупания във времето опит, който, разбира се, не е само негативен, но в повечето случаи е негативен.

Както е известно, няма единен модел на европейско здравеопазване, който да можем да изкопираме и у нас. Моделите в рамките на ЕС са различни. Ако се вгледаме обаче в тази палитра, ще видим, че навсякъде е налице съчетание на форми, баланс между ролята на държавата и интересите на частните субекти, стриктно регулиран пазар на медицински и здравни услуги.

Има частно здравеопазване, демонополизация на здравно-осигурителните фондове, съчетание на данъчни и здравно-осигурителни инструменти, но е гарантиран принципа на достъпност и солидарност.

Необходимостта от преосмисляне на системата на здравните пътеки и въвеждане на т.нар. диагностично-свързани групи, отказът от третирането на публичните здравни заведения като „търговски дружества" и на личните лекари като „еднолични търговци", изборът на екип и доплащанията, цената на лекарствата и моделът на договориране и финансиране на лекарствената политика и пр. - всички тези въпроси потънаха и не получиха решение.

Основният проблем на нашето здравеопазване не е просто липсата на финансов ресурс, а моделът на финансиране, при който дори и да се „изливат" финансовите средства, те пак ще потъват като вода в пясък.

Нужна е преоценка и преразглеждане на модела на здравеопазване, който стартира и са разви през изминалите вече 15 години (от 1998 г.), но се оказа, нека го кажем ясно - несполучлив, сбъркан, макар и да копираше някои положителни европейски практики.
Първото, което трябва да променим, е отношението към здравеопазването и към ролята и отговорността на държавата - държавата трябва да се превърне в реална опора и гаранция за ефективното и пълноценно функциониране на здравната система.

На здравето не може и не бива да се гледа като на „стока". Пазарните отношения в сферата на здравеопазването са подчинени на здравето и неговото опазване. Не бива финансовите възможности да стават причина за неосигуряване на необходимото лечение и лекарства.

Водещ критерий в държавните здравни звена и институции трябва да бъде здравето на пациента, а не парите и печалбата.

Над гарантирания от държавата пакет от здравни услуги, могат да се надграждат допълнителни частни финансови и здравни услуги и ресурси.

Трябва да се въведе стриктна и устойчива регулация (ясни и прозрачни правила) на пазара на медицински дейности, услуги и лекарства основан на реалното им остойностяване.
Второ - в центъра да бъде поставен пациента:

Гарантиран равнопоставен достъп за всички български граждани, независимо от материалното и социалното им положение и местоживеене;

Преместване на ударението от скъпоструващото лечение към профилактиката и превенцията;

Отделяне на особено внимание на децата и подрастващите, на майчиното и детското здравеопазване. Във всяко училище трябва да има лекар и зъболекар.

Реални и ефективни механизми на граждански контрол върху системата.

Трето - оценката на системата на здравеопазване и на дейността на лечебните заведения трябва да бъде обвързана с качествени показатели - териториално, социално, възрастово разпределение на заболяванията, ефективност на лечението и пр.

Четвърто - изграждане на обхватна национална, регионална и местна здравна мрежа, която да гарантира реално принципа на достъпност до качествено здравеопазване.

Въпреки че по брой болници, болнични легла, лекари и пр., ние са намираме може би на едно средно европейско ниво, ако погледнем качеството, достъпността и пр., сме на последните места в европейските класации.

В териториалното разпределение на здравните ресурси и услуги има фрапиращи дисбаланси. Здравеопазването у нас до голяма степен е съсредоточено в София и още няколко големи града.

Когато се преструктурира доболничната и болничната помощ, ние трябва, както заявих преди време, да изхождаме от комплексни критерии и стандарти - не само пространствени, териториални, но и социални, демографски, здравни.

Ше припомня моето виждане, което предложих преди две години:

Във всеки от 6-те региона да се изгради многопрофилна високотехнологична болница, която да интегрира и да изпълнява реални функции не само в лечението, но и в подготовката на кадри и научно-изследователската дейност.

Във всяка от сегашните области да има една държавна болница, която да е съобразена с конкретните условия и реалности в общините и областта.

Във всяко населено място над определена граница да има център за доболнична помощ, който да изпълнява и функции, свързани с профилактиката и превенцията на заболяванията.

Пето - коренно да се промени модела на финансиране.

Здравната каса да се превърне в национален публичен фонд, независим от държавата и да изразходва събраните средства само и единствено за здраве. Финансовите средства от здравни вноски да се отделят от държавния бюджет, а държавата да стане коректен платец към НЗОК.

Преди да се дискутира да се въведе ли доплащане на здравни услуги, да се направи реален анализ и оценка на разходите в системата. Едва тогава да се прецени и дали процентът на здравна вноска е достатъчен или не.

Необходимо е също така да се реши стоящия от години проблем с неосигурените лица. Да се въведат по-строги изисквания и контрол на входа при ползване на здравни грижи. Да се осигури възможност за лечение на социално слаби лица с прекъснати здравни права.

Има и ред немаловажни въпроси, които от години чакат своето решение: въвеждане на електронни здравни карти и електронно здравеопазване, решаване на наболелия въпрос за спешната помощ, подготовката и квалификацията на здравните кадри, обвързването на финансирането с качеството и резултатите, финансовото състояния на общинските и по-малките болници и пр.

Следва да се вземат всички необходими мерки за цялостно решаване на въпроса за здравната профилактика и превенция. Задължение и отговорност на държавата е гарантирането на майчиното и детското здравеопазване, както и на училищното здравеопазване.

В заключение - при бъдещото управление на левицата здравеопазването трябва да се превърне реално, на дело в национален приоритет. Да се отделят необходимите ресурси за гарантиране на неговото реално функциониране, съобразно доходите на хората и условията в отделните населени места.

До края на десетилетието финансирането на здравеопазването да достигне до 8% от БВП, чрез включване на допълнително доброволно частно здравно осигуряване и разделяне на настоящия здравен пакет на две части - една, финансирана от задължително здравно осигуряване и втора, финансирана от доброволно допълнително осигуряване.

Заплащането да става въз основа на постигнатите цели в качеството на лечение. Здравната мрежа да се оптимизира, така че всяко извънболнично и болнично заведение да осигурява достъпна здравна грижа на необходимото ниво, съобразно отдалечеността, здравния статус и демографския профил на населението в съответния регион или населено място, както и за обезпечаването на връзките (и транспортни, и комуникационни, и ресурсни) между съответните структури.

В сегашния му вид управлението на здравната система е твърде централизирано и бюрократизирано. На национално равнище трябва да останат само стратегическите функции по формиране на политики, нормативи, стандарти, правила и пр.

В управлението на здравната каса и здравните фондове, както и в контрола на здравните заведения трябва да се включат представители на гражданското общество, съсловните и пациентските организации.

Да се осигури финансова устойчивост на здравноосигурителната система; да се обединят усилията на държавата, работодателите, лекарските и пациентиските организации за постигане на ново отношение към здравето на нацията, осигурителната система и нейните основни принципи на солидарност и равнопоставеност, осигуряване на здравен статус, който да мотивира и да гарантира висока производителност на труда и ново качество на живот на българина.