За мен не беше никак странно да установя, че отново и отново властва идеологическата позиция, независимо от нейната конкретна форма – обясненията за края или пък за възхода на неолибералната идеология и нейната глобалистична визия се оказват идеологически обяснения, в което може би няма нищо лошо, защото така сме свикнали. Просто западният идеологически начин на мислене, който твърде лицемерно продължаваме да наричаме „научен“, дотолкова е полирал умствената ни дейност, че не сме в състояние да си представим и други погледи на осмисляне както на света, така и особено на Човешкото, дори и в разтърсващата ситуация на пандемия. „И едните, и другите идеологически (леви и десни – Л.Г.) „исторически“ прочити – написа преди време в рецензията си към книгата ми „Критическата психология на българската история“ моят приятел проф. Иво Христов, - са обединени от нещо общо: нямат нищо общо с истината“. Със сигурност тази констатация е валидна и за сегашните обяснения, за които става дума.
Извън всякакво съмнение, поне според мен, е, че началото на тази съвременна трансформация на западния свят се поставя символично във възклицанието на Фридрих Ницше: „Бог е мъртъв. Той повече не участва в човешките дела“. И тук проблемът не е Бог или религията, както би си въобразило посредственото идеологическо мислене, а окончателното тържество на сетивния, профанен, утилитарен и консуматорски свят в западната бивша християнска цивилизация, в която оттогава до днес става невъзможно промислянето на трансцендентния, метафизичен, сакрален и духовен свят, на Душата, а не само на плътското измерение на живота. С голяма доза тъга, но и достатъчно безкомпромисно преди няколко дни възкликна и големият съвременен френски философ Реми Браг: „Именно позоваването на трансцендентност позволява да приемем своето плътско състояние!“. Но кой да чуе и да проумее това в този тотално идеологизиран западен свят?
Определяйки съвременната му западна цивилизация от 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век като шизоиден свят, един от създателите на извън университетската американска екзистенциална психотерапия Роло Мей предупреждаваше: „Шизоидният човек е естественият продукт на технологичния човек. Това е начин на живот, който става все по-разпространен – и може да се изрази в насилие. В „нормалното“ си състояние шизоидът не изисква репресия. Дали в определени случаи впоследствие шизоидният характер ще се срути до шизофренно подобно състояние може да реши само бъдещето“.
Категорично смятам, че това бъдеще вече се случи пред очите ни, особено като имаме предвид катализиращата роля на пандемията Ковид 19 спрямо превръщането на нашия сетивен западен свят от шизоиден в шизофренно подобен. Днешният секуларен, профанен, утилитарен, сетивен и консуматорски западен свят на 2020 г. стана шизофренен, но това е резултат от многобройните патологични натрупвания в мисленето и поведението на хората от бившата християнска цивилизация от поне два века насам. Време, през което в своите конкретни форми идеологическото мислене се превърна в окончателен общностен и културен психичен механизъм за моделиране, дехуманизиране и обезчовечаване, отчуждаване и обезценяване на човешкия живот в същия този профанен западен свят. Бяха и са прави всички все още мислещи западни интелектуалци – психолози, философи, писатели, поети и други не-идеологически, а тъкмо хуманистично настроени мислители, които очакваха и дори се надяваха „нещо да се случи“, за да спре трансформацията на западната цивилизация от шизоидна в шизофренно подобна, особено и чрез самоубийственото влияние на джендър-идеологията, да се появи време, през което да се осмисли адекватно цялата тази прагматична и утилитарна вакханалия на нашите консуматорски общества. И то се случи...
Разбира се, че става дума за Ковид 19 пандемията от началото на 2020 г., която изглежда наистина срути смятаните за постоянни устои на идеологическия профанен, секуларен, утилитарен и сетивен западен свят, поне за тези, които са в състояние да провидят и осмислят този безспорен за все още мислещите хора факт. Този микроскопичен, невидим, окръглен, но с „корона“ върху себе си вирус, може би като едно наистина Божие наказание, разкри по драматичен начин безпощадната истина за жалкото, елементарно, почти варварското и дивашко, античовешкото, отчужденото и деперсонализирано, наистина шизофренно подобно съществуване на уж модерния, пост-модерния или хипер-модерния човек, който както иска да се нарече, живеещ в илюзиите на въобразената си цивилизованост, които бяха разбити на пух и прах буквално за няколко месеца. Тези иначе твърде надменни хора от идеологически „научната“ западна цивилизация се гърчеха и все още се гърчат от ужаса пред смъртта, която преди това отричаха, откривайки, че тя стои като перспектива и пред тях самите, не само за другите. Не можеха и не могат да намерят опори в себе си, за да осмислят живота си, тъй като бяха лишени от възможността да ходят на работа и да се срещат с близки и приятели. Суицидните помисли се прокрадваха и се прокрадват неумолимо, защото самата смърт дебнеше и все още дебне отвсякъде. Разкри се реалното им разбиране за свободата, сведена да възможността да правят избор и да ходят насам-натам, където си искат, без да разбират, че и това е форма на тяхната изначална несвобода, защото не са научени от малки чрез опознаваемата метафизична природа на ума самите те да учредяват и преучредяват реалността, както това правят хората от азиатските философско-психологически системи, които условно можем да определим и като религии. Не преживяваха и все още не преживяват любовта тъкмо в множествеността на нейните конкретни проявления, защото никога не са били възпитавани и обучавани в това, а уж любовта между мъжа и жената, и родителската любов, не можеха и все още не могат да осигурят екзистенциален смисъл, и дори много често се оказваха и се оказват фактор за домашно насилие. Иначе казано, пандемията Ковид 19 разкри по твърде брутален начин всичко онова, за което предупреждаваха както европейската екзистенциална философия от ХХ век, така и американската извън университетска екзистенциална психотерапия – „грешките“ в съществуването всъщност са действителните грешки в разбирането и обговарянето на Човешкото в този идеологически, секуларен, профанен, сетивен и вече шизофренно подобен западен свят.
Така или иначе, Ковид 19 преобърна живота на хората в западната цивилизация, а най-парадоксалното е, че мнозинството все още разчита на науката да създаде достатъчно надеждна ваксина, за да можем да се върнем в „нормалното“ си, но шизофренно подобно съществуване, без да разбираме, че „отпуснатото“ ни от вируса време можеше и все още може да бъде употребено за преосмисляне на нашите собствени екзистенциални основания. Без да разбираме също така предупрежденията на д-р Рийо от „Чумата“ на Албер Камю, който казваше, че „чумният бацил никога не умира, никога не изчезва, че може да дреме десетки години в мебелите и бельото, да чака търпеливо в стаите, мазетата, куфарите, носните кърпи и непотребните хартии и че може да дойде ден, когато за нещастие и поука на човечеството чумата отново ще събуди своите плъхове и ще ги изпрати да умрат в някой щастлив град“.
Убеден съм, че за това бъдеще, което очевидно е и настояще, хората във вече шизофренно подобния западен свят не са готови, поради което ще преживяват отново и отново своите разтърсващи екзистенциални кризи, своите ментализационни „грешки“, водещи до психичните им отклонения, колкото и драматична да изглежда тази прогноза. Очевидният въпрос, който се налага, е, дали има изход от тези мрачни перспективи, особено при положение, че няма как, поне според мен, да бъде възвърнат авторитета на християнството и църквата, тоест на тяхното специфично възпитание и обучение както в опознаването, така и в подготовката от най-ранна възраст за фундаменталните екзистенциални преживявания като перспектива за отъждествяване на метафизичния невидим сакрален свят със сетивния видим профанен свят и то по начин, по който първият да може да учредява и да преучредява втория чрез опознатата природа на ума?
Преди да се опитам да отговоря на този въпрос трябва да кажа, че метафизичното безпокойство от живота и смъртта, макар и недефинируемо „емпирично“ в западните научни и всекидневни представи, означава, че човешкото съществуване наистина е тъждественост между трансцендентно и сетивно, което и за азиатските философско-психологически системи, и за европейската екзистенциална философия от ХХ век, и за американската екзистенциална психотерапия е безспорен факт. Докато за западната университетска психология, а и не само, това е непозната материя, макар че „близките до смъртта състояния“ доказват неоспоримия факт на екзистенциализирането като процес на ментализация, когато това се случва именно чрез перспективата за отъждествяване между метафизично и сетивно. Тези „близки до смъртта състояния“, тоест споделяните преживявания на терминално болни хора и дневниците, които те водят, докато умират, дават основания на редица изследователи, най-вече екзистенциални терапевти, да установят впечатляващи последствия и промени като резултат от осмислянето на подобни състояния. Още американската екзистенциална психотерапевтка Елизабет Кюблър-Рос, но и тибетският будистки психолог Согиал Ринпоче споделят, че при тези хора „е налице намален страх от смъртта и по-дълбокото й възприемане, увеличен стремеж за помощ на другите, повишено мнение за ролята на любовта, снижен интерес към материалните ценности, задълбочаваща се вяра в духовното измерение и духовния смисъл на живота, и, разбира се, по-голяма склонност за вяра в отвъдния живот“. Така например, Фрида Нейлър, лекарка, която смело си води дневник, докато умира от рак, споделя: „Преживях неща, които никога не бях преживявала, и за които трябва да благодаря на рака. Смирение, осъзнаване на собствената ми тленност, опознаване на вътрешната ми сила, която непрекъснато ме изненадваше, и която открих, защото трябваше да спра, да си направя равносметка и тогава да продължа нататък“. Очевидно е, според мен, че постигнатото от д-р Нейлър „опознаване на вътрешната й сила“ е по същество опознатата нейна собствена природа на ума в термините на будистката психология и осъзнатата тъждественост между трансцендентно и сетивно, съгласно принципите на европейската екзистенциална философия и американската екзистенциална психотерапия.
И тук възникват закономерните въпроси: защо всичко това е възможно да се случва в последните житейски мигове? Защо едва тогава можем да осъзнаем тъждествеността между метафизичния невидим свещен свят и сетивния видим профанен свят и то така, че първият е в състояние да учредява и преучредява втория? Защо едва пред лицето на смъртта да е възможна адекватната ментализация на самото съществуване – нашето лично и това на другите чрез самоосъзнатата природа на ума ни? И закономерният отговор: всичко това не се случва във всекидневните измерения на човешкото съществуване поради спецификата на шизофренно подобния западен свят, поради възприетата и регулираща мисленето и поведението идеологическа култура, която ограничава човешките перспективи до изискванията на видимия сетивен профанен свят, до вменената като несъмнена „научна“ норма относно необходимостта да се приспособяваме, да се адаптираме към него, а не ние да сме в състояние да го учредяваме и преучредяваме. Изглежда бяха прави Ерих Фром и Виктор Франкъл, когато твърдяха, че в случая няма съществена разлика между конкретните проявления на идеологическото, защото „в тоталитарните режими човекът прави това, което се иска от него, а в демократичните общества човекът прави това, което се очаква от него“.
Сигурно е, според мен, че възклицанието на големият френски философ от втората половина на ХХ век Жорж Бернанос: „Свободата е само във вас, глупаци!“, се отнася и до начина, по който западните идеологически култури (всички идеологически концепции са продукт на запада) поднасят на хората в тях представата както за свободата, така и за човешките измерения на съществуването. Свободата е само идеологически конструкт, чрез който се предпоставят нейните перспективи като възможни единствено в общества, структурирани на базата на съответната идеологическа система – по-рано фашисти, национал-социалисти и комунисти твърдяха, че свободата става факт само в техните общества; днес, а и преди това, либерали и демократи са категорични, че свободата е човешка възможност само в условията на техните общества. Тук можем да си припомним предупреждението още на Томас Елиът, който казваше: „Ако не искате да имате Бог, а Бог е ревнив, ще трябва да се кланяте на Хитлер или на Сталин!“. Или на множеството хитлерчета и сталинчета, които идват на власт в демократичните общества чрез илюзията, наречена „свободни избори“ – големият американски футуролог Алвин Тофлър казваше, че „и при най-смелия полет на въображението не можем да си представим, че властта принадлежи на народа, а изборите в демокрациите отдавна са се превърнали в масов ритуал за колективно фантазиране“.
Що се отнася до евентуалния изход, за който по-горе стана дума, сещам се за една от забележките на Котар към Тару отново в „Чумата“ на Албер Камю: „Всички казват като мине чумата ще направя това, ще направя онова, вместо да си гледат спокойствието“. Впрочем „гледането на спокойствието“ е тъкмо онова време, което ни дава възможност поне да се опитаме да осмислим нашите собствени екзистенциални основания и да умуваме над решения за бъдещи подобни кризи. Подобна перспектива виждам във вече споделената от мен необходимост в новата ми книга „Критическата психология на екзистенциалните преживявания“ относно формулирането на една екзистенциална психология и екзистенциална психотерапия, чрез които бъдещите поколения да бъдат възпитавани и обучавани, да бъдат подготвяни още от най-ранна детска възраст във фундаменталните екзистенциални преживявания – любовта и щастието, смъртта и смисъла на живота, суицидните помисли и свободата, и т.н., и то върху основата на осъзнаваната тъждественост между трансцендентно и сетивно. Това означава опит за тотално преобръщане на жизнените стратегии на бъдещите поколения, за да осмислят и после да преодолеят оставения им в наследство от нас шизофренно подобен западен свят – от обучение и възпитание за адаптация и приспособяване към изискванията на профанния сетивен свят към обучение и възпитание за преживяване на живия живот отвъд ограниченията на всевъзможната прагматична и утилитарна житейска реализация. Разбира се, подобна идея е невъзможно да бъде реализирана от един човек – ще бъдат нужни обединените усилия на множество не-идеологически, а хуманистично настроени мислители. Иначе прекрасно осъзнавам перспективата това мое предложение да бъде определено най-малкото като утопия, а най-вече като налудничаво, но това едва ли ще ме трогне – колко идеи в историята на човечеството са били смятани първоначално за абсолютно безсмислени и дори налудничави? Всеки може сам да си отговори на този въпрос.
И още нещо: „Адът – това са другите!“, казваше още Жан-Пол Сартр за живота на човека в западния секуларен свят, към чиито условия той трябва да се приспособява и адаптира. „Адът – това съм аз!“ пък е обобщеното послание на азиатските философско-психологически системи, което налага необходимата подредба на вътрешното състояние на човека, възможна чрез самоосъзнаването на собствената природа на ума, тоест перспективата чрез опознаването на трансцендентния сакрален свят човекът да е в състояние да учредява и преучредява сетивния профанен свят в перманентния процес на ментализация.
В заключение е очевидно, поне за мен, че подобна необходимост произтича от самата специфика на съвременното Ковид 19 състояние в днешния шизофренно подобен западен свят, което не е нищо друго освен погранична ситуация в термините на големия германски екзистенциален философ и психолог Карл Ясперс – тотално присъствие на смъртта и възпроизвеждащия се ужас от нея, рухването на традиционните опори на съществуването, необходимост да се преосмисли собствената екзистенция посредством съвместяването на трансцендентно и сетивно в човешките преживявания, тоест перспективите, които пограничната ситуация носи със себе си относно оптимизирането на съществуването чрез осъзнаването на неговите съвършено различни измерения от онова, което обикновено се счита за норма. Иначе идеологическите „изходи“ са ясни – те могат само и единствено да възпроизвеждат шизофренно подобното състояние на западния свят, в който хората така и няма да могат да се докоснат до истинските проявления на Човешкото.
