/Поглед.инфо/ Краят на отвореното общество

Мерките, предприети за борба с пандемията на коронавируса, се свеждат най-общо до едно: затвореност. Ако вземем предвид, че предишната универсална парадигма, поне на теория, беше глобално, либерално, пазарно отворено общество, където доминираше идеологията на правата на човека, тоест индивидът в изолация от гражданство, държава, религия, расата и дори пола, то коронавирусът представлява промяна в тенденцията, преобладаваща в човечеството, с точно 180 градуса.

Имаме си работа с бързия крах на отворено общество, към което криво-ляво, с отстъпвания и забавяния, вървяхме и за също толкова стремителното сблъскване със затворените общества. Малкото и екзотично зверче панголин, подобно на мравояда, броненосец или оживяла шишарка, с помощта на очарователните прилепи, за един миг срина цялата световна система, създадена от човечеството. Разбира се, тази система функционира все по-трудно напоследък, проблемите и провалите в проекта на световния финансов елит нарастват - възходът на Китай, Путин и неговата суверенна политика, Брекзит, популизмът и дори критиката на глобализацията и националистическия Тръмп - но все още никой от сериозните световни играчи не беше поставял под въпрос целта на движението на човечеството. За такава по подразбиране се смяташе отвореното общество, макар и не толкова радикално и създавано без оглед на средствата, както искаха прогресистите и фанатичните последователи на Джордж Сорос, диво използвайки неговите грантове, но все пак беше именно то. И този панголин преобърна тази фундаментална конструкция за една нощ. Оттук нататък той е символ на триумфиращия антиглобализъм, емблемата на затвореното общество.

Отвореното общество се срина, започна ерата на затвореното - Часът на Панголина.

Настъпи преходът към затворено общество

Процесът на затваряне има няколко нива. Не съществува нито един модел, въпреки че човечеството е познало ерата на разпадането на империите. Последната от тях беше СССР, от фрагментите на който се появиха няколко нови държави. Но логистичният и идеологически проблем на формирането на постсъветските режими беше решен чрез директно копиране на Запада и включване (с различна скорост и според различни схеми) в глобализма. Крахът на Руската, Австрийската и Османската империи в началото на ХХ век също се компенсира от изграждането на национални държави на техните територии според моделите на Западна Европа, чиято Вестфалска система по това време изглежда оптимална. Същата е ситуацията и с деколонизацията на Азия, Африка и Латинска Америка, когато оттеглянето на колониалните власти е запълнено с пряко копиране на западноевропейски политически модели - главно буржоазни демокрации с някои вариации на социализъм или национализъм, но отново все пак според логиката на имитацията на Европа.

Основната разлика с политическата епоха на Панголина е, че сривът на глобалния либерален световен ред се случва в условия, при които няма универсално приемлива алтернатива, която е еднозначно приемлива за всички. Разбира се, социалистически Китай показа най-доброто в борбата срещу коронавируса, но е ясно, че:

- За разлика от постсъветските страни по отношение на капитализма и Запада, никой или почти никой днес не е готов да приеме китайския модел като безусловна и функционална алтернатива;

- Самият Китай е твърде дълбоко свързан с глобализацията и световната капиталистическа икономика, която, макар и да е успял да използва в своя полза, но не успя да промени, се нуждае в бъдеще от тази икономическа откритост, която всъщност беше най-важният източник на китайското чудо, а днес рухва.

- И накрая, китайският модел е неразривно свързан с особеността на китайската цивилизация, където обществото е изключително солидарно, подредено и добре организирано само по себе си, което значително улеснява централизиращата политика на властта и създава културни предпоставки за стабилен и функционален национален - дълбоко китайски - социализъм.

Останалите страни въобще нямат план или проект и се затварят инстинктивно. Всъщност цялата световна политика се свежда до едно: степента и радикализма на закриването. Именно затварянето се превръща в основния вектор на световните политически, икономически и скоро идеологически процеси. Китай победи коронавируса именно с подкрепата на затворената и брутална карантина, наложена заедно с режима на извънредно положение. За категоричната партийна социалистическа система в Китай обаче това не е нещо изключително, просто властите отново показаха, че тоталният контрол на Комунистическата партия над обществото е най-добрата форма на политическа организация. Но за почти всички останали - може би с изключение на Северна Корея - затварянето е нещо съвсем ново, немислимо и почти невъзможно. Никоя държава не би могла да се справи със собствената си свободна воля и световната общност веднага би обявила такова закриване за „диктатура“ и би наложила на тази страна остракизъм, ако не и военно нашествие. Днес в една или друга степен затвореността вече е налице във всички страни, включително в САЩ и страните от ЕС, тоест целият свят е в извънредно положение.

Вчера беше невъзможно да си представим такова нещо. И днес то е факт.

Настъпи преходът към затворено общество. Разбира се, днес владетелите и населението са все още живи и надделява илюзията, че след победата над пандемията всичко ще се върне на мястото си и светът отново ще бъде отворен или поне ще се движи в тази посока, но все повече се чуват гласовете на тези, които започват да разбират че това няма да се случи, че глобализмът е свършил и оттук нататък именно затвореността ще бъде основният закон на политическата и социалната организация. Но няма примери и образци за това, поне в настоящето. Заедно с глобализма се разпада този модел на световния ред, който стана единствен и безспорен след падането на СССР. Следователно, няма надежден модел, който да може да бъде взет като образец при тези условия. Знаем, че затвореното общество заема мястото на отворено общество, но „никой не може да каже със сигурност какво ще бъде това общество“, „какво означава такова затваряне“ и „до какво ще доведе“. Именно това прави нашата ситуация толкова критична, катастрофална и в същото време завладяваща. Бъдещето на човечеството отново става свободно за миг - има пространство за въображение, създаване и борба, което всъщност не се е случвало, откакто глобалистите обявиха „края на историята“.

Равнища на затваряне

Затвореността, която автоматично замества глобализма, има няколко нива. Ако преди всичко беше отворено - повече или по-малко границите, пазарите, мрежите, градовете, териториите, мобилността и гражданските свободи - тогава е съвсем логично инстинктивната - пандемична - затвореност да бъде еднакво тотална. Тъй като глобализацията не се ограничава доброволно, тъй както настояват застъпници на многополюсен свят или такива националисти като Тръмп или европейски десни популисти и евроскептици, никой не подготвя политическата, икономическата, социалната и правна основа за подобна промяна. Часът на Панголина изненада световната общност, а процесът на затваряне няма ясен сценарий - всеки се затваря както може.

Сега можем да различим следните нива на затвореност, вече ясно дефинирани на практика, но на теория придобиващи все повече и по-различни характеристики:

· Границите на националните държави са затворени - за стоки, транспорт, придвижване на хора и скоро за извършване на транзакции, тоест всички държави насилствено въведоха принципа на пълен и абсолютен суверенитет (пълен срив на либералния модел на наднационалните институции - включително Европейския съюз, както и ООН и т д).

· Някои градове и региони са затворени от другите територии на националните държави, което поставя пречки пред транспорта, както и движението на стоки и услуги (с изключение на военни, лекари и стоки от първа необходимост), които вече са в рамките на държавите;

· Карантина, режим на самоизолация и извънредно положение доведоха до затварянето на отделни граждани, домакинства и семейства в техните апартаменти и къщи със забрана да ги напускат (освен ако не е абсолютно необходимо).

Тези три нива на затвореност веднага формират нова типология на властта, рязко преминавайки от общото към частното, от глобалното към местното.

Първо, глобалните институции са парализирани и практически премахнати, чиито решения не могат нито да бъдат приложени, нито дори взети под внимание при отчаяния стремеж за оцеляване на затворените общества. Ако тази ситуация продължи още, световната икономика, финансовата система, глобалният пазар и суверенитетът на икономическите елити ще се сринат. След като глобалните институции не успяха да се справят с коронавируса на първия етап, като го предоставиха на националните държави и не бяха разработили никаква обща стратегия, престижът им бързо и безвъзвратно се срина.

Но националните правителства, върху които - дори против волята им - падна суверенната власт, се оказаха ограничени в действията си. По същество те трябва да въведат извънредно положение (както се случи в няколко държави) и да установят режим на диктатура, като поемат пълната отговорност. Но очевидно почти никой от световните лидери не е готов за подобни диктаторски функции, тъй като властта в контекста на глобализацията беше минимална, демократично ограничена и сведена до управление, отговорността за която беше разпределена между няколко институции - и по-специално, беше прехвърлена до голяма степен на гражданското общество. Спирането на демокрацията и установяването на диктатура изискват съвсем различни качества, които очевидно липсват дори и сред онези, които по време на спорове са считани за „диктатори“ в благоприятните условия на глобализма.

Но затварянето на държави без установяването на диктатура ще означава по-нататъшен срив на правомощията на ръководителите на тези страни и прехвърлянето им на по-ниско ниво.

По този начин рязкото увеличаване на суверенитета без готовност за въвеждане на силна и твърда диктатура не решава проблема, още повече че целият политически елит е бил обучен в точно обратното - да не концентрира властта и действията при извънредни обстоятелства, а напротив, да демократизира и засилва ролята на гражданското общество. Националните държави, които се затвориха против волята си, са морално неподготвени за пълна диктатура.

Това означава, че центърът на тежестта отива още по-ниско - до нивото на министерства и ведомства, пряко упълномощени да се противопоставят на пандемията и регионалните власти. Лекарите, полицията и военните, както и губернаторите и кметовете всъщност са отговорни за ситуацията и ако диктатурата не бъде въведена на национално ниво, тя се прехвърля на местно. И тук, пред умиращото и отчаяно население (както от гледна точка на санитария и здраве, така и от гледна точка на психологията и - най-важното - от гледна точка на икономиката), местните власти и отделните ведомства са принудени да установяват авторитарна власт, отговорна за всичко - включително използването на насилие. Това създава предпоставките за териториалната и институционална фрагментация на съществуващите държави и появата на регионални диктатури. Тъй като целият световен ред се срива, не може да сме сигурни, че временното и принудително предоставяне на спешни правомощия няма да се превърне в нещо по-стабилно и необратимо. Така че затварянето може да фрагментира пространството на националните държави.

И накрая, близостта в техните собствени домове в изолационен режим създава напълно нови условия за възстановяване на семейните йерархии. В нормалните условия на глобализацията през последните десетилетия активно се развиват тенденциите на равенството между половете, институцията на семейството систематично се срива, центърът на тежестта се премества в социалните мрежи и  въз основа на индивидуален принцип. В случай на спешност в затворено пространство, цялата тази полова структура задължително се изпитва. Оттук и неизбежният рязък скок на домашно насилие, микродрами, установяването на диктатурата на главата на семейството (не непременно на мъжа) или бързата десоциализация и един вид „диващина“ на самотни хора, които по време на изолация се изправят пред „изоставянето“, от което вече не може да се избяга.

Освен това затвореният характер на хората и семействата ги принуждава да търсят нови насоки и нови стратегии за оцеляване. Сблъсъкът със спирането на техните граждански права и свободи се преживява като психологическа, социална и политическа катастрофа, особено когато не е имало подготовка за диктатурата и освен това в условията на карантина и изолация на властите те няма да носят пълна отговорност за населението. Това поражда предпоставките за социална експлозия и пълната делегитимация на действията на властите на всяко ниво - от глобално до национално и регионално.

Часът на Панголина води до дълбоко преформатиране на гражданското съзнание.

Военни диктатури и чумни съвети

Фактът, че сега се прави преход от отворено общество към затворено, е факт. Но също така е факт, че с изключение на Китай (и това е само предположение) никой няма ясна картина как ще изглежда новото затворено общество. Засега елитите се надяват, че затварянето е инстинктивна и временна мярка и след победата над коронавируса ситуацията, макар и с трудност, ще се върне към параметрите, които са съществували преди епидемията. Часът на Панголина се счита само за краткосрочен момент, който донесе и ще доведе до много катастрофални последици, но скоро ще свърши и всичко ще се върне на местата си.

С други думи, елитите - нито глобални, нито национални, нито регионални, нито дори главите на семейства - възприемат затвореността като основно условие за социално-политическото и икономическото бъдеще. И затова близостта се интерпретира от тях като нещо преходно и не изискващо концептуализация. "Оставете всичко да продължи известно време на самотек и тогава ще се опитаме да върнем всичко към нормалния си живот."

Такова отношение е разбираемо, но няма да отмени логиката на затварянето. Точно когато елитите избягват да отговорят на предизвикателството на Часа на Панголина и действителното затваряне продължава с епидемията, тези, които приемат това предизвикателство вместо управляващите елити, спонтанно ще се присъединят към организацията на закриването. Парето нарича това феномен на „контраелитите“.

Вече можем да предположим какви са техните очертания.

На национално равнище е най-естествено на преден план да излязат силите за сигурност и най-вече армията. Парализата на централното правителство (неподготвеност за диктатура) и произвола на регионалните власти, който или ще бъде пометен от бунтовни граждани, или по друг начин ще установи режим на регионален суверенитет, ще доведе до политически, социален и икономически, както и до санитарно-епидемиологичен срив. Единствената сила при такива обстоятелства, която би могла да действа ефективно при извънредно положение, би била армията. В същото време военните могат да отписват предишни грешки на отчуждените управляващи елити. Ако такава военна диктатура може да започне с чисто технически функции, в един момент ще трябва да формулира идеология на затварянето въз основа на онези ценности и традиции, които преобладават в това конкретно общество и повече или по-малко задоволяват нуждите на населението. Сегашните елити, очаквайки кога всичко ще приключи, дори няма да мислят в тази посока и военните, които няма да се затруднят при премахването им, ще бъдат принудени да оправдават диктатурата с идеологически принципи.

От друга страна, самите граждани, които са поставени от пандемия в екстремни условия за оцеляване, може и в един момент ще трябва да отговорят на предизвикателството за закриване. В такива условия индивидуализмът ще бъде несъвместим с живота и ще има спешна нужда от определена консолидация и самоорганизация. Това може да се случи под формата на протест срещу неефективността на съществуващите национални или регионални елити, а при определени обстоятелства - под формата на спонтанно противопоставяне на установената военно-медицинска диктатура на военните. Но дори и в този случай самоорганизацията ще изисква някаква идеология, която да оправдае стратегията за периода „Часът на Панголина“ - стратегията за борба с вируса, принципите на взаимодействие на ниво местни населени места и общности, до създаването на спонтанно избрани органи на пряка демокрация - един вид „чумен съвет“ или „Общности на Панголина.“ Ако правителството не реагира на близостта и не формулира ясен идеен - идеологически - проект, населението ще трябва да направи това спонтанно. Очевидно е, че тук, както в случая с военната диктатура, постепенно ще се развива своеобразна „идеология“, свързана също с културата и обичаите на конкретен народ или дори с отделно селище.

Изводът, който се предполага от този анализ, е прост:

· Или властите концептуализират новите условия след глобалното затваряне и формулират въз основа на тези концепции нова идеология и нова стратегия,

· Или това ще се случи в противоречие с авторитета на новите политически и социални участници, които ще бъдат принудени да компенсират объркването и бездействието на елитите със спонтанни действия и форми на организация.

Тъй като съвременните елити - и това се отнася за почти всички общества (отново с изключение на Китай) - по някакъв начин са се оформили в контекста на либералния глобализъм и са усвоили аксиомите и догмите на отвореното общество, те са напълно неподготвени за първия сценарий, вторият трябва да се счита за най-вероятния.

Часът на Панголина удари. Колкото по-рано това се признае, толкова по-добре са тези, които са в състояние да вземат решения при спешни случаи.

Превод: В. Сергеев

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели