/Поглед.инфо/ Не можем да се правим на искрено изненадани. Откакто Едуард Сноудън разкри през юни 2013 г. планетарния размах на електронното наблюдение и събирането на лични данни от американските разузнавателни служби, откакто научихме, че този масов шпионаж стига чак до подслушване на личния мобилен телефон на германския канцлер, откакто знаем, че последната идея била да се шпионира “Ербъс” от германските тайни служби за сметка на американското разузнаване, нищо не може наистина да ни учуди.
Рано или късно щяхме да получим потвърждение, че Елисейският дворец и френските ръководители също са били подслушвани от американците. Това се е случило, ако се вярва на разкритията на “Уикилийкс”.
Дали е приемливо? Не, разбира се.
Със сигурност трябва да избегнем капана на липсата на реализъм. Разузнаването е ключов елемент в борбата срещу тероризма. Самата Франция прие мащабен законопроект, за да я засили; някои от разпоредбите на този текст бяха остро критикувани от защитниците на обществените свободи, сочещи възможното незаконно вмешателство на разузнаването в личния живот на французите и още повече на чужденците. В тази битка френските и европейските служби имат нужда да си сътрудничат с американските служби и те трябва да могат да продължат да го правят, при стриктно зачитане на правото.
Но не за това става дума в лудостта на АНС (Агенцията за национална сигурност) в Америка след 11 септември. Подслушването на личните разговори на г-жа Меркел или г-н Оланд не е част от борбата срещу тероризма, не по-малко отколкото шпионирането на “Ербъс” или на съветниците по околната среда. Това е част от
запалването на една адска машина
с почти неограничени технически средства, която смята, че е извън юридически, политически и демократичен контрол.
Че една такава машина може да действа в сърцето на сила като САЩ е нещо много сериозно. Очевидно бихме искали да знаем дали тези злоупотреби са дело на службите, оставени на опиянението от безкрайните им възможности и поставени на автопилот, или те отговарят на заповеди, дадени от най-високо ниво.
И в двата случая обаче тези практики са неприемливи. Твърде ограничените опровержения, дадени от Вашингтон след разкритията за подслушването на френските и германските лидери, издават, чрез онова, което не казват, една информация:
президентът Обама изглежда е сложил край на тези операции през 2013-та,
след бягството на Едуард Сноудън. Белият дом посочва, че “не подслушва и няма да подслушва” г-н Оланд. Той не казва, че не го е подслушвал през 2012 г., нито че не е подслушвал неговите предшественици.
Този тип превзетост е патетичен. Днес САЩ трябва да признаят мащаба на проблема, да приемат опасността, която той представлява за демокрацията и свободите, и да поправят огромните щети, които тези афери причиниха на отношенията със съюзниците им. САЩ трябва да прегледат йерархичните структури, които ръководят сътрудничеството с различните западни разузнавателни служби, според това дали са англоезични, германски или френски. Добър начин да се започне е
да се поднесат извинения на засегнатите страни,
нещо, което от две години насам не бе направено.
Превод от френски: Галя Дачкова