/Поглед.инфо/ “Ликувах при мисълта да направя нещо, което само ден по-рано беше смъртоносно”, обяснява младежът години по-късно. Снабден с чук, той удря силно бетона, за да изтръгне парчета от него. Но пазачите на ГДР бдят над границата, която официално все още съществува. В действителност, събитията ги изпреварват и те не знаят какво да правят. Конфискуват чука на Армин Страух. Нареждат му да слезе. Безсилни са. Тогава той крещи: “Революция”.

Дванадесет известни фотографии, дванадесет снимки, които вече 80 г. ни разказват историята на света и неговите конвулсии. Влизайки в историята, тези кадри изведоха на сцената анонимния човек. Сам по себе си той е олицетворение на събитието, на което придава своята човечност. От тръгналата по пътищата жена по време на Голямата депресия, чийто поглед изразява огромната умора през 1936 г., до младия французин, покатерил се на статуята на Площада на нацията в Париж на 11 януари 2015 г., символ на свободата срещу варварството, “Фигаро” реши да разкаже за тези фотографии. Съдбата на тези мъже и жени и талантът на фотографите. Защо тези живи символи са били там? Какви са станали?

Вечерта на 9 ноември 1989 г., четвъртък, телефонът на Реймон Дьопардон звъни: от другата страна е Жан-Пиер Монтан, шеф на фотоотдела на в. “Либерасион”. “Познаваш ли добре Берлин? Отразявал си изграждането на Стената…”, пита той фотографа от агенция Gamma, който отговаря утвърдително. През 1962-а, когато е 20-годишен, Реймон Дьопардон е направил там един от първите си репортажи.

“Стената е на път да падне”,

съобщава му Монтан. По онова време мигновената информация не съществува и въпреки че демонстрациите за свобода от месеци насам разклащат Източния блок, въпреки че границите отвъд “желязната завеса” са станали несигурни, никой не си представя, че падането ще се случи толкова бързо в Берлин. И въпреки това…

На пресконференция малко преди 19 часа, Гюнтер Шабовски, член на политбюро на Германската социалистическа партия, единствената партия, обявява с приспивен глас, сякаш е несигурен в себе си, че “доколкото знае, от този момент” на източногерманските граждани е разрешено да преминават границата.

“Хвани самолета утре сутринта”, настоява Жан-Пиер Монтан. Трябва да се отиде бързо, часовете са исторически, изумителни. В Германия недоверчивите берлинчани се втурват през нощта към малкото съществуващи пунктове, където преминаването е възможно. Пазачите, който не са получили никакви инструкции, се колебаят. Под натиска на събралите си хора, първият достъп на Запад към френския сектор се отваря към 23 часа на “Борнхолмер Щрасе”. Напълно спокойно. Другите ще паднат след полунощ.

“Имаше хора, които плачеха”

Реймон Дьопардон скача в първия самолет за Франкфурт. Оттам тръгват полетите към летище “Тегел” в Западен Берлин, през единствения въздушен коридор, разрешен за преминаване в Източна Германия. Фотографът се хваща за работа още с пристигането си. “Отидох близо до Брандебургската врата”, разказва той. Стената разделя града на две пред този символичен паметник. Той отново става достъпен. Тълпата се струпва там, днес повече от вчера. Повечето берлинчани не са пресекли стената през нощта - те не са знаели - но са се събудили в един отворен град.

“Хората си помагаха един на друг, за да се изкачат на стената”, продължава Реймон Дьопардон. “Направих нощни снимки под голям ъгъл”, спомня си той по-късно. Фотографът не е доволен от направените снимки, които въпреки това са исторически: твърде плоски, твърде спокойни, твърде анонимни, твърде еднопланови.

Берлинчани лека-полека осъзнават какво се случва.

“Разпознавахме хората от Изток по дрехите им с лошо качество. Лицата им оставаха твърди до момента, в който пресичаха. После, от другата страна, те се прегръщаха. Имаше и хора, които плачеха. Онези от Запад ръкопляскаха”, спомня си човекът зад обектива. Очарован зрител, той остава на дистанция. Не говори немски и много малко английски. “Фактът, че нищо не разбирам, улеснява снимането, отбелязва той. И, освен това, какво можех да кажа?”.

Самотникът предпочита образите пред думите. През това време германската телевизия отразява събитието в целия свят. Чуждите медии също бързо са изпратили специални пратеници, дори и те все още да са малко. В петък всичко се случва още по-бързо: Германската социалистическа партия обява свободни избори в Източна Германия. Диктатурата е отстъпила.

На следващия ден Реймон Дьопардон продължава да скита. Той иска да се отдалечи от навалицата. Фотографът тръгва към “Бернауерщрасе” и френския сектор. Там, 27 г. по-рано, той е снимал деца, които наивно си играят на война пред циментовите блокове, близо до строящата се стена. Тази събота берлинчани правят отвори в бетона. Преминало е изумлението на първите часове и щастието да открият другата страна, мнозина искат физически да нападнат стената и да я разрушат.

“Последвах една жена: тя очевидно чакаше някого”, разказва Дьопардон. Фотографът си мисли, че е открил история. “Казах си: нещо ще се случи…”. Но нищо. Тогава забелязва един млад пънкар, възседнал стената.

Армин Страух, родом от Бавария, първо отива в Западен Берлин, за да работи. Станал е маргинал, каквито има много и от едната, и от другата страна на Стената. Берлин е различен град, бунтовен, въпреки своята история. Със свой приятел е дошъл, за да види падането на Стената. Той му помага, за да се покатери на забранения паметник. “Ликувах при мисълта да направя нещо, което само ден по-рано беше смъртоносно”, обяснява младежът години по-късно. Снабден с чук, той удря силно бетона, за да изтръгне парчета от него. Но пазачите на ГДР бдят над границата, която официално все още съществува. В действителност, събитията ги изпреварват и те не знаят какво да правят. Конфискуват чука на Армин Страух. Нареждат му да слезе. Безсилни са.

Тогава той крещи: “Революция”.

“Всички бяха изненадани от този вик, който не знаеха откъде идва. Викът му беше символ”, спомня си Реймон Дьопардон. Спасителен вик, сдържан дълго време. Журналистът е забелязъл младежа няколко минути по-рано и го е снимал с чука. Той все още е в ръката му в момента, в който крещи. “Имах късмет, казва той. Онзи ден бях избрал една “Лайка” 50 мм. С този апарат латентността е много кратко. Всичко става бързо”. Мигът трае само четвърт от секундата. Дьопардон го улавя. Той презарежда апарата: Армин Страух вдига юмрук към небето. “Не харесвам особено тази снимка, която има друго значение”, доверява той. Фотографът продължава пътя си в Берлин. Но той вече е намерил това, което е търсел:

човек, който символизира тълпата.

Реймон Дьопардон никога не е искал да се срещне с Армин Страух. “Това би било демагогско”, уверява той. Фотографът иска да запази свободата си: да открадне мига, без да се намесва в реалността. Друга журналистка, Мари-Моник Робен, успява с помощта на малък екип да открие следите на пънкаря. През 1999 г. тя подготвя книга за “стоте снимки на века” и избира снимката на Дьопардон, за да покаже рухването на Берлинската стена. “Работихме няколко месеца над това, разказва журналистката. Пуснахме снимката в няколко германски вестника, за да открием младежа”.

Армин Страух вижда за първи път снимката си шест месеца след събитията през 1989 година. Приятел от Ню Йорк му казва. Няколко години след падането на стената той напуска Берлин и се връща в Бавария, където става градинар. “По време на Стената имаше по-голямо разбиране и солидарност между берлинчаните от Изток и от Запад. Бетонът изчезна, за да отстъпи място на невидима стена, която е още по-порочна: на нея не можеш да седнеш”, разказва Армин Страух на Мари-Моник Робен. Странна носталгия по един вече несъществуващ град. Германската столица се промени и обуржоази. Спомените от Стената, истински или фалшиви, се превърнаха в търговия.

Превод от френски: Галя Дачкова