/Поглед.инфо/ Интересен тип май ще се окаже Тръмп. Някой си бяха помислили, че го познават още от първия му мандат. Вече почти половин година мина, откакто е влязъл в Белия дом, и всеки ден по няколко пъти в пресконференциите си сякаш ни казва: „Само не си въобразявайте, че ме познавате какво представлявам!“ И сега доста дълго чакахме до понеделника, тръпнейки в неведение, какво ще ни сервира този път. Кощунствено звучи, но с тези чести промени на основни свои ориентации в политиката, ще вземе да ни напомня на нас, българите на един все още актуален наш национален лидер, Би Би, ако трябва по американски да го назовем. Тук разбира се по-скоро е неясно кой на кого иска да прилича.

Чутото в понеделник настрана от политическото съдържание трябва сериозно да ни накара да се замислим, какво ни чака от по- нататъшните постъпки на този без съмнение предопределящ лидер на нашия свят. Особено впечатляваха неговите заявления за отношенията му с Путин. Един лидер на велика държава говори за друг лидер на подобна, не по-малко велика държава, все едно че разказва за своите проблеми със съседа си. Това че в рамките на една ядрена планета те наистина са непосредствени съседи, едва ли обяснява подобни приказки в, меко казано, махленски стил като например „много, много сме недоволни от Путин“ или „аз съм страшно разочарован от него“. Слуша човек и се чуди, що за отношение между двама лидери на две страни, от които зависи съществуването на нашата планета. Те, какво, някакви любовни отношения помежду си ли изясняват и се обвиняват едни други, че някой на някого не харесва. Въобще семейни крамоли някакви се получават. Може и да не се харесват, въпреки че доскоро друго се твърдеше, но поели крайно отговорния ангажимент да водят своите нации, би следвало да знаят, че в нормалния политически живот най- малкото техните емоционални и лични отношения имат значение. Не е въпросът дали Путин е разочаровал Тръмп или Тръмп е засегнал Путин, защото и за двамата е важно, дали някой от тях не е разочаровал народа си преди всичко. Това единствено е определящото в техните емоционални нагласи и следва да ръководи техните конкретни действия. Такива продължаващи сръдни и мрънкане може и да пълнят хай-лайв страниците на световната преса, но за съжаление показват нещо изключително тревожно, а именно неспособността на световните лидери да намерят пътищата и начините за преодоляване не само на своите емоции, но и на съществуващите противостояния, за да се стигне до желания от всички мир. Не е номерът само да отлагаш винаги нещата в пространството - като не можем за 24 часа, ще го направим за 2 седмици, като не можем за 2 седмици ще го направим за 50 дни. Отсега е ясно че след 50 дни ще сме в същата ситуация и Тръмп ще се чуди този път дали да не даде 100 дни срок. Защото това не са ти бомбардировките в Иран. Така няма да стане.

Другото, което особено направи впечатление по време на пресконференцията, е, че европейците за сетен път се убедиха - когато насреща си имаш не толкова политик, а бизнесмен, използващ политиката за добавяне на дивиденти за своята нация, нямаш право да се надяваш дори за някаква милост или съчувствие. Просто трябва предварително да знаеш, че ще си плащаш. Един американски коментатор, нека го нарека с буквите му А. Р., го каза по типичния за тях „деликатен начин“: „Тръмп пре..ба Европа“. Затова на въпроса дали тръмпизмът има почва у нас, в повечето случаи мислещите хора се запитват също, а какво ще ни струва удоволствието. Питат се сами, защото няма кой да ги чуе днес. Да обявиш, че загрижен за Украйна ще дадеш едва ли не 17 комплекси „Патриот“ веднага и незабавно за да успее тя да защити небето си, след което да уточниш, че това ще стане само ако европейците ги платят, е достатъчно и за най-вманиачените носители на розови очила в Брюксел не да ги свалят, а през тях да прогледнат. Към един трилион долара щяла да струва сделката. Ако имаха хъс, европейските лидери биха могли да отговорят на Тръмп по адекватния бизнес начин и да кажат, защо трябва да ти плащаме тези пари като можем ние тук да изработим подобни системи оръжие много по-евтино и да ги предадем на Украйна. Няма да стане обаче. Седят навели глава нашите брюкселски велможи и прислужващите им национални първенци, решили да си плащат за да не подразнят САЩ, а и внимаващи, не дай си боже, да не провокират Русия с планове за производство на оръжие на място в Украйна. Защото вече са разбрали, че опасността и от едната и от другата страна е беда, която тепърва ще трябва Европа да посрещне, без никакъв шанс да се измъкне от тая каша.

Що се отнася до санкциите към Русия имам едно много неприятно усещане, че в Москва едва ли не с нетърпение чакат поредния пакет. Досегашните не направиха нищо друго освен допълнително да усилят и повишат ефективността на стопанския живот в Русия и съответно да смачкат и съсипят бизнеса на водещи промишлени формации в Европа, да не говорим за икономиката като цяло. Нека допуснем, че Путин прави пропаганда като казва, че за миналата година техния ръст е 3.6, а на Европа е един, а в някои основни отрасли е 0. Ние като българи също вярваме на лъжи и се радваме, че при нас ръстът е по средата. Явно целият ни живот в момента се основава на една голяма лъжа. Лошото е, че тази лъжа не само вгорчава живота ни ежедневно, но би могла да ни причини и още по-големи неприятности в бъдеще.

Сега отново ще броим дните. Ще чакаме да стигнем до петдесетия все с надеждата да разберем какво най-после ще се реши свише – ще имаме ли право на нормален живот или не.