/Поглед.инфо/ Германските демократи са забравили заветите на своите лидери от миналия век и действат като пламенни агенти на атлантизма в Европа

Микаел Рот, председател на комисията по външна политика на Бундестага и член на президиума на ГСДП, призовава за прилагане на нова "Източна политика" (Ostpolitik) спрямо Русия и други държави от постсъветското пространство.

Каква е същността на този подход и с какво новият модел на външнополитическа стратегия се различава от стария?

Изявлението на Рот за необходимостта от преосмисляне на предполагаемата сигурност и оценка на политиката от последните няколко десетилетия спрямо Русия и страните от Централна и Източна Европа може да изглежда доста рационално.

Въпросът е кое е правилно и кое не както за този период, така и спрямо текущите събития. Очевидно е, че курсът на ГСДП, както и този на Германия като цяло, сега следват следите на САЩ и са с антируска насоченост. Класическата "Ostpolitik" обаче имаше различен характер.

Рот вярва, че „новата Ostpolitik трябва да бъде адаптирана към променящите се реалности и пренесена в новата ера – това също трябва да бъде част от Zeitenwende („повратна точка“), провъзгласена от германския канцлер Олаф Шолц.

Изправени лице в лице с един нов, размирен свят с неговите кризи и конфликти, ние трябва да бъдем самоуверени, но в същото време и самокритични. В същото време няма абсолютно никаква нужда да се жертват социалдемократическите традиции.

Въпреки че глобалната ситуация по времето на Бранд трудно може да се приравни с днешната, можем да научим много не само от успехите на ерата на Бранд, но и от ужасяващите грешки на германската политика спрямо Източна Европа и Русия от началото на 80-те години на миналия век.

И тук възниква въпросът – какви бяха тези грешки?

Архитектът на Ostpolitik е Егон Бар, който може да бъде наречен своеобразен "Кисинджър на ФРГ", поради същия етнически произход, следвайки школата на реализма и доста правилни възгледи за световните дела.

Той вярваше, че международната политика се върти единствено около силата и интересите на нациите. А демокрацията, правовата държава и човешките права са подчинени на тези цели. Както отбелязва самият Рот, „големите постижения на Ostpolitik се дължат в не малка степен на този реализъм – признаване на реалностите и рационален анализ на международната ситуация, както и на мотивите и интересите на засегнатите държави“.

Бранд и Бар разглеждат обединението не като проблем между двете Германии, а като въпрос на външна политика, ключът към която е в Москва. За тях беше ясно, че единството на Германия ще бъде невъзможно, докато разделението на Европа не бъде преодоляно и в Европа не се установи мирен ред.

За тази цел Западът първоначално трябваше да приеме статуквото на разделена Европа. Така политиката на разведряване не е пацифистка цел сама по себе си, а преследване на конкретни национални интереси.

Например Егон Бар се противопостави на пълноправното членство на обединена Германия в НАТО. Той също така смяташе, че американците са нарушили задълженията си за сигурност в Европа при подписването на Дейтънското споразумение за бивша Югославия. Според Егон Бар бе невъзможно да се гарантира сигурността в Европа без или въпреки Русия.

Той пророчески отбеляза, че разширяването на НАТО ще доведе до нова надпревара във въоръжаването. Само споразумение между Америка, Запада и Русия ще позволи това да бъде избегнато. Но САЩ и Западът през декември 2021 г. отхвърлиха подобни предложения от Русия.

Бар вярваше, че диалогът е единственият разумен начин за разрешаване на всякакви проблеми. Решение в Палестина и Израел не може да бъде намерено без Хамас, а в Афганистан без талибаните. Ако в случая с Афганистан самият ход на историята показа, че е точно така, то в случая с Израел и Палестина явно трябва още време.

Разбира се, трябва да се има предвид, че политиката на Вили Бранд не беше изключително германска игра, тя се провеждаше в тесни консултации със западните съюзници, преди всичко със САЩ. Но и в САЩ тогава на власт бяха по-трезво мислещи хора, макар и геополитически противници на СССР.

Добавяме, че най-голямото увеличение на бюджета за отбрана в историята на Германия се случи по време на ръководените от ГСДП правителства на Вили Бранд и Хелмут Шмид. Повече от 3% от БВП на Германия са изразходвани за отбрана, а Бундесверът наброява 500 000 души. В Германия бяха разположени американски военни бази.

Трябва също да се отбележи, че Бранд вярваше, че политическата промяна отдолу, инициирана от гражданското общество, е малко вероятна и дори опасна. Следователно подкрепата за дисидентските движения в същата ГДР не беше на дневен ред, въпреки че имаше някои изключения. Сега подкрепата за "гражданското общество" в друга държава се приема за даденост на Запад.

Що се отнася до грешките от миналото, Рот обръща внимание не на идеите на Егон Бар, а на факта, че „западният модел на либералните демокрации мирно триумфира над комунизма и оттук нататък трябваше да остане без никаква привлекателна алтернатива ..."

"Този възглед за света повлия външната политика на Германия през последните 30 години с фатални последици, особено в отношенията с Русия. Ние вярвахме дълго време – твърде дълго – след разпадането на Съветския съюз, че трансформацията на Русия е необратима и че нашият западен модел е толкова несравним и привлекателен, че всяка икономическа взаимозависимост със сигурност ще насърчи промяната."

"От „промяна чрез сближаване“ (Wandel durch Annäherung) преминахме към „промяна чрез търговия“ (Wandel durch Handel) и в крайна сметка дори търговията се осъществи без никаква промяна от Русия."

Дори когато руският президент Владимир Путин най-накрая установи своята автократична система и многократно провокира конфликти в съседство на Русия, Германия продължи да участва в диалог. Всичко, което остана от Ostpolitik, всъщност бяха икономическите отношения, но ние продължихме да се грижим за предположението, че взаимозависимостта ще овладее Русия.

Тоест, крайната цел беше да се овладее Русия – чрез търговия, инвестиции, корупция на елита, подаяния и пр. Въпреки че Рот признава, че това не е политическа наивност, тъй като Германия се възползва изключително много от партньорството си с Русия.

Какво обаче направи Берлин, за да предотврати държавния преврат в Украйна през 2014 г.? Или да води по-самостоятелна външна политика и да влияе върху разработването на по-адекватни решения в ЕС? Говоренето за стратегическа автономия все още е само на хартия. Реално Германия и ЕС се контролират от политиката на Вашингтон и НАТО.

Следователно сериозните стратегически грешки в германската политика трябва да се търсят не на Изток, а на Запад. Въпреки че, разбира се, все още имаше интереси на партньорите на Германия в Централна и Източна Европа. Което в общи линии е служило и продължава да служи на Съединените щати.

Рот също отбелязва, че „не е достатъчно да се търси диалог, без да се обръща внимание на военната устойчивост и възпиране. "

"Тези грешки са породени от погрешни схващания, които не само характеризират външната политика на ГСДП, но също така определят действията на Германските християндемократи (ХДС/ХСС) и други политически партии по отношение на Русия", казва той.

" Не е съвсем ясно какво точно се има предвид. Ако натрупването на военна мощ, тогава винаги се е случвало и НАТО се разширява на изток. И Москва нямаше как да не реагира на това. Ако говорим за непосредствените възможности на Германия, то тук отново става въпрос за стратегическата автономия на Германия и ЕС, която не съществува", продължава той.

Рот пише, че „за Вили Бранд имаше два основни принципа: въздържане от заплаха или използване на сила и признаване на ненарушимостта на границите в Европа."

"Путин многократно е нарушавал и двата принципа. Канцлерът Бранд със сигурност не би се съгласил с тези нарушения, които противоречат на всичко, за което той се бори от десетилетия, и той би променил курса, за да се приспособи към новите реалности", твърди той.

Тук Рот явно и откровено лъже. Защото Германия участва в разпадането на Югославия като подкрепи независимостта на Словения и Хърватия. А след това, като част от НАТО, извърши бомбардировките на Югославия и призна сепаратисткото Косово.

Следователно използването на сила и разрушаването на границите в Европа е един от плодовете на външната политика на Германия. Но Рот мълчи за тази грешка, опитвайки се да припише вината на Русия.

И Рот продължава с набор от клишета за Русия, добавяйки, че „сигурността в Европа може да бъде постигната само срещу Русия, а не с Русия“.

В същото време той смята, че ценностите на Европа са застрашени, забравяйки, че в "Източната политика" въпросите на ценностите, като правата на човека и демокрацията, са подчинени на интересите на държавите и баланса на силите. Сега Рот дава напълно противоположни нагласи, представяйки ги за необходима адаптация.

Той твърди, че „трябва да създадем европейска архитектура за сигурност срещу Русия, основана на военно възпиране и политическата и икономическа изолация на Русия".

"Трябва да станем напълно независими от руската енергия възможно най-скоро. Политическата изолация на Русия трябва да се извърши и извън кръга на западните държави, тъй като редица държави, представляващи по-голямата част от населението на света, все още не са осъдили агресивните действия на Русия", твърди той.

"За тази цел ще трябва да създадем глобален съюз срещу Русия. Конфликтът в Украйна може да е европейска работа, но целият свят носи последствията", продължава Рот.

"Новата източна политика трябва да бъде дълбоко вкоренена в западния съюз, ЕС и трансатлантическото партньорство. Оттук нататък Германия вече не може да търси специални договорености с Русия за сметка на нашите партньори в Централна и Източна Европа", казва той.

"Общоевропейската „източна политика“ винаги трябва да отчита интересите на сигурността на Полша и балтийските държави, които са напълно наясно с много реалната заплаха от Русия... Нашата политика към Източна Европа трябва винаги да бъде координирана с нашите европейски партньори ", категоричен е Рот.

Това е типично атлантическа реторика в стила на Демократическата партия на САЩ. Какво има тук от ерата на Вили Бранд и Егон Бар? Къде е тук разбирането, че ключът към източноевропейските дела е именно в Москва (и дори Халфорд Макиндер го твърдеше)?

Такава агресивна реторика беше неприемлива за тези мъдри архитекти на европейската политика за сигурност, които, трябва да се каже, все пак постигнаха целта си. Напрежението между Запада и Изтока беше премахнато. Развитието на взаимното доверие преминава през таен канал за взаимодействие с Москва, който се представляваше от Вячеслав Кеворков, а от Германия - Егон Бар.

Те подготвиха Московския договор от 1970 г., според който ФРГ за първи път призна неприкосновеността на следвоенните граници в Европа и това беше много болезнен въпрос за германците. Между другото, тогава СССР обеща да не пречи в бъдеще на евентуалното обединение на Германия по мирен път.

Московският договор е в основата на мирен договор с Полша и по време на посещение в тази страна Вили Бранд коленичи пред паметника на жертвите на въстанието във Варшавското гето. И още през 1971 г., съгласно Четиристранния договор, ФРГ официално отказва да признае Западен Берлин за своя неразделна част.

Година по-късно бе подписан Основополагащият договор между ГДР и ФРГ, според който става взаимното признаване на двете германски държави, а Западна Германия окончателно отхвърля доктрината Халщайн и твърди, че тя представлява германския народ като цяло. През 1973 г. ФРГ, заедно с ГДР, е приета в ООН.

При сегашните плановици на германската външна политика това едва ли е възможно. Въпреки че Западът все още продължава да вярва, че те са изключителният център на световната политика. Рот и подобните му изглежда са пренебрегнали ролята на Китай и Индия и други бързо развиващи се държави в незападния свят.

Вместо обективно преосмисляне, Рот предлага военна ескалация и милитаризация, отбелязвайки като знакови решения създаването на специален фонд за Бундесвера в размер на 100 милиарда евро и укрепването на източния фланг на НАТО.

И продължава с аргумента, че „новата Ostpolitik, в допълнение към правителствения си аспект, трябва да има и силна основа на гражданското общество".

" Руският компонент трябва да включва поддържане на контакт с руското гражданско общество, защита на дисидентите в изгнание и осигуряване на безопасно убежище", твърди той.

"Източноевропейският компонент трябва да включва укрепването на гражданското общество там, тъй като това е ключът към прехода на тези страни и трябва да подкрепя обмена между гражданските общества в Европа", смята Рот.

И това не е нищо друго освен инструментите на „цветните революции“ и намесата в делата на други държави, в случая – в делата на Русия.

Рот е прав само, че „живеем в смутни времена“. Но този смут започна на Запад и се разпространява от Запада. Западът забрави историческите си корени, отмени традиционната си култура, а Микаел Рот напълно изопачи същността на „източната политика“, предлагайки вместо нея нов „кръстоносен поход“ срещу Русия.

Никой не моли Олаф Шолц да отиде в Донбас и да коленичи. Но наистина нова "източна политика" на Германия е възможна само ако Берлин спре да подкрепя престъпния режим в Киев и вземе участие в денацификацията на Украйна.

Превод: СМ

ВАЖНО!!! Уважаеми читатели на Поглед.инфо, ограничават ни заради позициите ни! Влизайте директно в сайта www.pogled.info . Споделяйте в профилите си, с приятели, в групите и в страниците. По този начин ще преодолеем ограниченията, а хората ще могат да достигнат до алтернативната гледна точка за събитията!?

Когато видите знака "фалшиви новини", това означава, че тази статия е препоръчително да се прочете!!!

Абонирайте се за нашия Ютуб канал/горе вдясно/: https://www.youtube.com