/Поглед.инфо/ На 2 декември, на 95-годишна възраст, почина от последствията на COVID-19 патриархът на френската политика Валери Рене Мари Жорж Жискар д'Естен, който беше президент на републиката от 1974 до 1981 г.,.

Останалите президенти на Франция, както бивши (Оланд, Саркози), така и настоящият Макрон, са по-млади от починалия Жискар с около тридесет (за бившите), а някои и с петдесет години. Разликата във възрастта е колосална: някои са с поколение по-млади, а други - с две.

Естествено, всички ще отидем там - и дори, най-вероятно, на по-млада възраст. И да се потапяме в печал за непрежалимата загуба би било в някаква степен пресилено.

Нещо повече, непрежалимата загуба наистина се е случила - макар и не вчера - и не е от личен, а от социален характер. „Франция, която загубихме“ и „Европа, която загубихме“. Смъртта на Жискар д'Естен само подчертава тази загуба.

Разбира се, двадесет и петте години (1956-1981), когато Жискар беше на политическата авансцена - заместник, министър, финансист, титан и гений и накрая президент, - не бива да бъде напълно идеализирана.

Да, имаше „славни тридесет години“, когато икономиката на Франция (както и на Европа, на СССР) растеше непрекъснато. Вярно е, че на най-високия си пост той достигна в края на тази слава.

Да, при него свръхскоростните железопътни линии (TGV) прорязваха Франция и атомните електроцентрали се строяха бързо, осигурявайки енергийната независимост на републиката. Вярно, сега напредващите "зелени" възнамеряват да разрушат това важно постижение - и го разрушаваттвърде успешно.

Но същата епоха бе белязана и от тежка конституционна криза. Смъртта на Четвъртата република през 1958 г. (която даде рязко ускорение на кариерата на Жискар) беше наречена от съвременниците ни повече, ни по-малко фашистки преврат. След това настъпи 1968 г., с буйствата на студентите-санкюлоти и различни други радости. Не, епохата не беше само с мед намазана, както и президентският стол в Елисейския дворец.

Но това беше епоха, когато „величието на Франция“ все още не беше празна фраза и още повече - както стана при президента Оланд - пряка подигравка. Голистките завети все още бяха в сила. В крайна сметка лозунгът „Нека отново направим страната ни велика“ - не Тръмп го измисли, а френският генерален президент.

Може би именно затова на Жискар д'Естен, който от 1981 г.беше на заслужен отдих в продължение на двадесет години., е поверено през 2001 г. да оглави Конституционната комисия на ЕС - старият голист браздата няма да изкриви. А когато е далечен потомък на Луи XV – още повече.

Друго нещо е, че както Франция, така и Европа вече не бяха същите исериозните усилия на Жискар завършиха с неуспех. Трудовите хора отхвърлиха европейската конституция на референдум, а като палиатив през 2007 г. приеха Договора от Лисабон, който устройваше всички и не устройваше никого, и ЕС ускорено тръгна натам, където сега пребивава.

Впрочем още де Гол (самият той също е „тъгуващ монархист“) отбелязва пред младия си колега Жискар: „Вашият главен проблем са хората“. Аристократизма на копеле от кралска кръв е добре, но трудещите се няма да Ви разберат (както не разбираха републиканския монарх дьо Гол през 1969 г.). Дори носенето на пуловер под яке и свиренето на акордеон не помогна - оказва се, освен В.С. Черномирдин, по народному е разтягал меха Валери Рене Мари Жорж Жискар д'Естен.

По същество Жискар д'Естен пред последните две-три десетилетия на живота си се превърна в нещо като конституционен монарх в републиканска държава. Потомъкът на Бурбоните се радваше на чест и уважение, слушаха думите му, но правеха всичко по републикански начин, тоест според принципа „кой в гората, кой за дърва“.

Де Гол в такава ситуация просто се отдалечи от злото, Жискар продължи да изпълнява задълженията на крал, когото никой не слуша, но всички уважават. И все пак дори сянката на величие се оказваше необходима за нещо.

Разбира се, сега това напълно загуби своята актуалност. От тримата живи в момента президенти на републиката Саркози е влачен редовно като на работа в прокуратурата. Оланд не е влачен, но е абсолютно презиран от всички, а Макрон е обсаден от неверни роби и се чувства изключително неудобно.

Трудно е да си представим, че някой от тези трима ще може да олицетворява Франция и да стане почетен монарх. С Жискар този неофициален клон на властта изглежда, беше прекъснат завинаги.

Но, каквото и да се каже, той беше достоен владетел, което сега в Европа (и не само в Европа) се среща все по-рядко. Или дори изобщо не се среща.

Бог да го прости.

Превод: ЕС